шофьор на черно

[vaskoto1]

от БМВтата

Да раздвижим малко този раздел;)
Това е статия от списанието Motorrad, 9-ти брой. Превел съм статията собственоръчно, не знам какво да мисля, но определено ме втрещи. Дори и да не е истина, е една много красива приказка, макар че човек никога не подозира на какво е сподобен, докато не опре ножа до кокала.

Ати


Моторист на черно



Да си сляп не е равностойно на това, да нямаш око за жените. И че не пречи да си моторизиран, за да направиш впечатление на жените на Ралф му станало ясно още на 11 години. Тогава момчето яхнало Хонда Дакс на майка си – “беше зелена, за хондата говоря естествено”, казва човекът, който не може да вижда и с нея пътува от Унзинген до Фрийдберг, където живяла жената. Неговата бавачка. Тя му била толкова легнала на сърцето, заради което решил да я изненада. Изненадата със сигурност му се е отдала. Само че не по начинът, по който той очаквал. “Още не бях спрял мотора пред тях и тя вече беше надигнала вой до небесата и се обади на родителите ми”.
И човек наистина не може да й се сърди за това. Там, пред нея, седял един 11-годишен, който усмихнато я поздравява, а Дакса, който седи до него показва повече от ясно, че този път малчуганът не е изминал 30-те километра както обичайно с такси. “Познавах участъка, защото два пъти седмично ме караха до там. Винаги си свалях прозореца и си запаметих всички звуци”.
Който е незрящ трябва по друг начин да се оправи със света. Ралф Макел чува своето обкръжение толкова прецизно, че може да придобие представа за заобикалящия го свят само с помощта на слуха си. Звуковото отражение, което връща една къща е различно от това, което връща една къща, когато пред нея има и стълб. Или автобусна спирка. Или дърво. Или коли. Той чува как подават газ, чува как спират. Всичко това изпраща един характерен сигнал, който Макерл може да определи и тълкува, като си сглобява един вид план на обръжението си. Към всичко това спада и състоянието на пътя. Мекерл различава различната структува на асфалта по отношение на грубостта, различава зебри, фуги и дори гънки по платното за движение. И към този план той си прибавя и времеви растер, за да знае кога трябва да спира, да завива и кога да прави лека дъга. И този план трябва да си го запамети търпеливо, което налага минаването на една и съща отсечка на мястото до шофьора 10, 20, 30 и повече пъти, в зависимост от дължината.
На своите походи Макел явно се е движел доста по-незабележимо, отколкото някой, който не кара само по слух. “Полицията досега никога не ме е спирала”. Понякога се е налагало да прибягва до трикове. “Аз знам, къди има светофар, но не знам какъв сигнал е подал в момента”. Тогава той се прави, че има основателна причина да отбие в дясно. “Тогава започвам да си трия очите, все едно нещо ми е влязло в окото, чакам докато мине кола и се залепвам за нея”.
Това към днешна дата Макерл вече не го прави. Защото на 41 години вече не го тресе младежкия ентусиазъм, както на 18, когато човек си мисли, че може всичко. По онова време той карал курсове по обработка на данни в Хайделберг. Но държал да прекарва почивните си дни с приятелите си във Фридберг. И освен това държал да не ползва влакът натам. “Пътуването с влак е направо обидно”. И затова помолил неговите приятели да го карат толкова пъти, колкото е било необходимо, за да наизусти почти 100 километровата отсечка. И тръгнал със своята Хонда PXR 50. “Тя имаше 80-кубиков кит и спокойно вдигаше 100 км/ч”.
Неделната разходка не минала оптимално. В Сахсенхаузен се разделя пътя, но вместо да продължи по В 3, той се отклонил по грешното отклонение. Което го отвело на магистралата. Не че не се прибрал в Хайделберг, но вместо обичайните 3 часа, той пътувал 12. “Бях на края на силите си”. Толкова на края на силите си, че спал 15 часа. Но не и толкова изморен, за да се качи на влака следващата седмица. След 2 часа и половина се появява във Фридберг. И така пътувал две години, противопоставяйки се на общоприетото схащане къде е мястото на незрящите. Противопоставяйки се на схващането относно професиите, които те можели да упражняват: масажисти, телефоност, завръзвач на четки. Въпреки, че завършил с отличие школовката си за програмист, на първия му работодател не му хрумнало по-добро място, на кеото да назначи Ралф от това на телефонната централа. Поради което той намерил бая по-добро занимание, от това, да седи по цял ден зад телефона. Той купил най-големия магазин на Бош във Франкфурт, като до приключване на сделката никой не се усетил, че той е незрящ, боядисал и го освежил и го препродал, за да отвори автокъща, пак във Франкфурт. С продажбата на автомобили той вече се бил занимавал известно време. Също с недвижими имущества, за които имал изострен нюх и златна ръка. “Минавам от тавана до мазето, слагам ръката си на стената, вдишам дълбоко и веднага разбирам дали се намирам във влажна постройка или не.”
Освен това веднага се сетил как може да направи сделка с повредени телевизори. “В интерната за слепи по онова време имаше само един телевизор, но естесвено всеки искаше да си има един в стаята”. Затова купил от магазина за видеотехника телевизори с развален кинескоп. Продавачът бил доволен, защото това му спестило скъпото рециклиране и складиране, а Макел щастлив, защото ги взел буквално без пари, а ги продал по 40 марки на незрящите. “Със спечелените пари имах възможността да поддържам мотоциклетите си”. Още по-добре можел да си ги поддържа, когато се сетил да разшири бизнеса си до съседния интернат за глухи, на които пък продал телевизори с образ, но с развален звук.
По това време Ралф също обичал да гледа телевизия. Особено автомобилни и мотоциклетни състезания. И защото би било скучно да се следят състезанията само по телевизията, помолил през 1994 да го закарат до състезание от кръга ДТМ. На място разбира, че така състезанието е по-скучно дори от домашната обстановка. Затова при следващото състезание, вместо да седне на трибуните, той се промъкнал с бокса на любимия си състезател. “Сляп ли си?” попитал състезателя, когато видял Макел да се разхожда на място, където принипно не би трябвало да го прави. “Да”, отговорил Макел.
И от тогава всичко се променя за него. Започва на няколко различни писти. Отначало му разрешили да се вози като пътник в състезателните коли и накрая дори го пуснали да кара той самия. И въобще не се представил зле. На състезания естесвено Макел не може да кара, но за сметка на това карайки сам по пистата дава едно много добро време. По време на състезанието Lupo-cup на пистата в Хокенхайм, Макел прави с колата с 150 к.с. обиколка за 1.23 минути, което в класирането е някъде по средата.
И по някое време такова нещо прави впечатление. Сляп човек, който кара по-бързо от хора, които мислят, че виждат нещо. Гюнтер Яух не поискал да повярва на това. Вярвал, че Макел само се преструвал. Макел не му останал длъжен. След като в клиника атестирали пред екипа на RTL сляпотата му, дошло времето Яух да поеме своята част от баса. И то така я поел, че още на 4-тата от обещаните 10 обиколки, в шофираното от Макел Порше 911, Яух върнал храната, която преди това бил ял. “Мисля, че бяха пържени картофки и дюнер”, споменава Ралф.
Докато на Яух му се повръщало от стилът на каране на Макел, в IDM са били полудели по начина му на управление. Макел също бил превъзбуден от атмосферата. “Един отбор, който нямаше нищо общо с мен и моите изяви щеше да си счупи ръцете и краката, за да възстанови колата ми, след като излетях с нея по време на тренировка”. На пистата Хокенхайм, след завоя на Сахс Макел излита от завоя, преминава зоната на сигурност и спира в ливадата. “Мотоциклет се кара по-различно от автомобил. При мотоциклета е много по-трудно да намериш идеалната линия”. Но той се упражнявал и междувременно би се пуснал с moto GP – машина в рамките на едно състезание.
Срещу такива акции спътникът му в живота Биргит няма нищо против, както и двете му деца от предишен брак. За тях е нормално татко да се качи на неговото ендуро и да започне да изследва пътищата зад къщата им. Дори и кметът няма нищо против. Все някъде човекът трябвало да тренира. Другите трябвало просто да си държат очите малко повече отворени.

[Volkov]

Евала!!! Втрещих се!!!

[Kozunak]

Е то си се знае, че хората загубили едно от сетивата си развиват до неузнаваемост другите.Но това надмина всички мои представи.