Българските писатели...

[vaskoto1]

теми за селяния-имаме.
теми за неграмотни-имаме.
всякакви бълвочи имаме, аз пък тая вечер съм малко особено настроен и мисля да "подразня" интелектуалците наоколо.
предлагам ви в тази тема да споменаваме любими цитати от любими български, и тука дебело подчертавам БЪЛГАРСКИ поети и писатели. съвременни или класици. без значение.
я да видиме кой все още си спомня за какво служат книгите?
започвам с един цитат на ГОЛЕМИЯ Николай Райнов. за сина му не мога да кажа чак толкова големи думи...
в момента в който прочетох това-то се вряза в съзнанието ми. и макар че не мога да го цитирам правилно по памет, а се налага да се допитвам до книгата-впечатлението е все така силно, както първия път...

"Блясък на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три измами.
Защото мълнията е високо, мечът може да спре, а жената не иска да убива.
Но всеки се бои...
И-третото е най страшно.
...Блясък на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три пътя на смъртта.
И-третият е най тих."

[groznika]

Страхотна тема

Ето един любим мой цитат:

[ChimeyJimmey]

По обед, когато слънцето се вдигна високо, лисичето се оттегли на сянка под голямо дърво и чу гласчето, което му извика:

— Не пипай ореха, не виждаш ли, че е мой!

Лиско погледна надолу и видя ореха. Беше добър, с гладка черупка. Мравката стоеше до него, а очите й хвърляха мълнии.

— Какво има?

— Той е мой! — изкрещя повторно мравката.

— Добре де, твой е.

Лиско се излегна по гръб. Между клоните на ясена блестеше небето. Гората нова, но небето същото, облаците и те същите, а там, на юг, казват, небето ставало друго, облаците също се променяли, звездите били съвсем други и ако успееш да намериш сред безкрая онова езеро, което…

— Орехът е мой! — настоя мравката.

— Съгласен съм — отвърна лисичето.

— Няма да го пипаш!

— Няма да го пипам.

— Той е мой!

— Добре.

— Целият.

— Добре де!

— И да не си посмял!

— Какво ще го правиш?

— Той е мой!

— Давам ти го.

— Не ми го даваш, той е мой. Аз го намерих.

— Остави ме да спя, защото мисля за нещо красиво.

— Да не го пипаш!…

Лиско се извърна на другата страна и видя зеления хълм, по който се покачи видението на езерото с тръстиките. Търсеше къде да настани езерото, страхуваше се, че ще го разлее по склона, и за по-сигурно го намести в подножието, на мястото на дъбовата гора. Езерото застана добре, но дъбовете някак не му подхождаха. Лисичето ги премахна и на тяхно място настани тръстики. Така — да. Сега заприлича на нещо. Ето, вече може да се появи и онова…

На това място Лиско задряма и поспа около час. Събуди го някаква суетня.

— Кажи, ще кажеш ли?

— Ще кажа.

— Обещай.

— Обещавам.

— И ще кажеш, така ли?

— Обещавам — рече отегчено втората мравка и изчезна.

До ореха беше останала само първата мравка, но туй не

беше за дълго. Втората мравка се върна, следвана от пет или десет хиляди мравки, които надойдоха и заградиха ореха. Лиско се отмести да не пречи. Мравките цъкаха, учудваха се, издаваха възклицания и потръпваха.

— Ще кажеш, нали?

— Ще кажа! — обеща втората мравка.

— Добре де, какво ще кажеш?

— Ще кажа, че ТИ намери ореха.

— На кого ще го кажеш?

— На царицата.

— Точно така, за орден. Защото АЗ го намерих и остави това, ами един великан искаше да ми го вземе. Влязох в бой, отнех му ореха и го предавам на държавата. Спокойно — обърна се мравката към Лиско, — това са си наши работи.

Лиско смигна в знак, че разбира.

— Кво да правя — продължи мравката, — че намерих ореха, намерих го, че повиках помощ, повиках, но добре е това да се запомни. Орденът си има значението.

Лиско смигна повторно.

— И без орден може, но с орден се живее по-добре. Лично аз никога не съм се натискала, но като гледам какво правят останалите, викам си, само ти ли ще си такава… И сега, като намерих ореха, защо пък да не кажа кой го е намерил… Глей сега, глей каква битка се разгъва. Тези, които ги няма в търсенето… Глей сега кво става — отиде ми ордена. Боже, кво ми трябваше!… И с великани се бих, но с тези не се излиза на глава.

Край ореха се бяха наредили дузина едри, охранени мравки, от които се излъчваше важност. Докато хилядите мравки щъкаха безспир наоколо, дебелите не помръдваха, а само оглеждаха черупката. Някои се приближиха, опитаха коравината й с челюстите си. В същото време хилядите от средните редици започнаха да шепнат нещо, но какво… Лиско се приведе напред и дочу — мравките хвалеха дебелаците, че са намерили такъв голям и хубав орех. Лиско се учуди, но замълча. Към дебелаците се мъчеха да си пробият път стотици мравки и почти всички успяваха, и всяка една прошепваше в ушите на дебелаците по нещо много тихо. Лисичето напрегна слух, то се приведе към първата мравка, която бе намерила ореха.

— Какво се шепне там?

— А, нищо, това са доносниците, долагат какво говорят някои в този върховен момент.

— Какво говорят някои?

— Че орехът не е намерен от дебеланковците.

— Значи истината се шепне! — удиви се Лиско. — А защо толкоз доносници? Десет хиляди мравки, пет хиляди доносници.

— Шест!

— Добре де, а кой ще изяде ореха?

— Царицата.

Хилядите се отстраняваха и правеха път. Царицата пристъпваше заобиколена от стотина пъргави и излъскани до метален блясък телохранители, които въртяха пъргаво глави и оглеждаха тълпата. Дебеланковците се втурнаха към нея и от своя страна също започнаха да доносничат, всеки долагаше това, което беше чул, но добавяше и по нещо ново. Царицата изслуша внимателно всички доноси и чак тогава се приближи до ореха. В същото време арестите в някои от крайните редици се извършиха безшумно, тактично, със завидна обиграност. Обвинените в туй, че са се усъмнили, изчезнаха, а старейшините предложиха ореха на Царицата с думите:

— Това намерихме — това ви даваме.

Лиско потърси първата мравка и я запита защо не излезе пред всички да заяви най-после кой е намерил ореха, в края на краищата — тази е истината.

— Да не съм луда — рече мравката и се скри.

Около ореха се завъртяха игри и фестивали с участието на певци, танцьори и гимнастици. Поети прочетоха стихотворения за намерената от Царицата ценност, която народът ще изяде. В продължение на няколко часа тържеството се разви по всички правила, а накрая увенчаха с орден Царицата, задето е намерила и подарила орех на народа. По този начин Царицата получи хем орех, хем орден, старейшините получиха ордени и обещание, че ще изядат едната четвърт от ореха, доносниците получиха благодарствени медали, а народът получи чувството, че притежава огромен вкусен орех, който е негово достояние. Всички бяха доволни. Всъщност Царицата не можеше да изяде повече от една четвърт, другите три четвърти щяха да изядат старейшините, но те даваха да се разбере, че ще изядат само едната четвърт, а Царицата три четвърти, докато народът имаше чувството, че орехът е негова собственост и пращаше благодарствени телеграми и поеми, написани от поетите. От тези песни и поеми Царицата знаеше, че народът е притежател на орех, който всъщност си беше неин и само тя можеше да каже каква част ще даде на старейшините, които, от своя страна, знаеха, че Царицата, да се убие, не може да изяде повече от едната четвърт, и на тях се падат три четвърти от ореха на народа. И все пак най-щастлив беше народът, който смяташе, че ще изяде целия орех, това се говореше навсякъде, дори вече го обявяваха за изяден.

Но орехът стоеше все още в центъра, цял, и слушаше поемите, написани в чест на намирането му от Царицата. Царицата също слушаше. И в този момент някой се промъкна до нея, повдигна се до ухото й: някой казал: добре де, пеете псалми за ореха и се карате на кого да бъде, но как ще го пренесете до дупката? Царицата нареди веднага този, който е казал това, да се арестува. Песните и танците продължиха още, но вече никой от старейшините не слушаше и не гледаше, всеки бе завладян от една мисъл: наистина, как ще вкараме това огромно нещо в дупката и как ще го домъкнем чак до тронната зала на Царицата. Това не ме интересува, подслуша мислите им Царицата. Докато песните, поемите, гимнастическите упражнения и псалмите течаха, на преден план бе изтикана техническата мисъл. От нея се искаше да каже как. Но тя не можа да каже. Тогава се надигна поетическата мисъл. Поетическата мисъл нямаше сили да помести ореха нито на милиметър, но можеше да напише статии и стихотворения против техническата мисъл. За техническата мисъл се каза, че тя не е никаква техническа мисъл, всички технократи бяха обезглавени и се пристъпи към преместването на ореха с примитивни, нетехнически средства. Десет хиляди мравки се наредиха зад ореха и започнаха да изслушват речите на десет хиляди оратора за това, че орехът трябва да се натисне и да се търкулне към дупката на Царицата. Тогава никой не мислеше дали дупката е достатъчно голяма да погълне ореха, тогава беше време на речите. И тъй като ораторите бяха повече от присъствуващите, всеки, като си каза думата и като се оттегли, до ореха останаха само старейшините и Царицата.

— А! — каза Царицата. — Какво стана?

— Не знаем какво стана — рекоха старейшините. — Можем да произнасяме речи, а не да тикаме орехи.

— Добре де — рече Царицата, — ами сега?

— Сега нищо.

— Сега ще тикате ВИЕ!

Старейшините се наредиха зад ореха и започнаха да тикат, но орехът не се и поклати. Така е, призна един от старейшините, научихме всички да произнасят речи — всеки говори и изчезва, а кой ще тика?

— Народът е станал хитър — забеляза друг. — И си гледа

кефа, прави се, че участвува, а всъщност не участвува.

— Народът само консумира.

— Добре де, какво консумира, щом орехът е при нас!

— Консумира други неща, а на нас ни оставя ореха.

— Брей, че той тогава се е изхитрил!

— Изхитрил се е я!

Царицата пожела да знае за какво говорят старейшините. Старейшините й казаха, че народът се е изхитрил.

— Не може да бъде — рече Царицата, — не чухте ли какви речи се произнесоха!

— Чухме.

— Тогава млъкнете и го доведете.

Старейшините доведоха народа обратно. Царицата се изправи до ореха и заяви, че това нещо е достояние на всички и трябва да влезе в дупката на мравуняка. Народът обаче каза ура. Царицата каза, че сега, както си викат ура, добре е всички да започнат да тикат. Народът завика още по-силно ура и се направи, че тика. Наистина, създаде се величествено впечатление, че народът участвува в тикането на ореха към дупката на мравуняка, Царицата и старейшините бяха убедени в това, а всъщност орехът продължаваше да си стои на мястото. Повечето от присъствуващите бяха получили впечатление, че орехът се търкаля, те можеха дори да се закълнат в това, но орехът продължаваше да стои на място и Царицата се принуди да извика:

— Стойте! Какво става тук! Ясно се вижда, че орехът върви, ясно се очертава тикането му от народа, а орехът не върви, а стои. Не се е поместил. Как става това? Философи, теоретици, как става туй?

Философите и теоретиците това и чакаха, втурнаха се и доказаха, че орехът не стои на място, напротив, стремглаво върви към дупката. От това бяха доволни много мравки, но някои не бяха доволни или се правеха на такива, затова се издаде друга заповед: тъй като орехът наистина върви напред, но трябва да тръгне още по-бързо напред, необходимо е да се впрегнат всичките сили на мравуняка. Мобилизираха се дори професорите от университетите. Когато и те се включиха, всички видяха, че орехът се търкаля стремглаво към дупката. Отново ура. Орехът слушаше всичко туй и се чудеше на ума им, единствен той си знаеше, че не се е помръднал.

Тогава Лиско, който наблюдаваше отстрани, се удиви от едно нещо: орехът си стоеше като камък на мястото, всички викаха ура, хвалеха движението напред, правеха се, че тикат, и отново викаха и пееха, непрекъснато уверяваха Царицата в движението напред, а и самата Царица ги уверяваше, че се движат към дупката. Най-нахални се оказаха поетите. В стиховете

си те бяха вкарали вече ореха в дупката, макар че отделни личности, мерейки ореха, като мереха и дупката на мравуняка, нееднократно забелязваха, че орехът е по-голям от дупката.

Лиско се усмихна, по едно време му хрумна да удари ореха с лапа или да го открадне, но нещо му подсказа, че не бива да прави туй. Каза си: по света има какво ли не, защо да няма и това, заряза мравките и тръгна по пътя си.

Без думи...

[zloby3400]

Борбата е безмилостно жестока.

Борбата както казват, е епична.

Аз паднах. Друг ще ме смени и...

толкоз.

Какво тук значи някаква си личност?!



Разстрел, и след разстрела – червеи.

Това е толкоз просто и логично.

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,

народе мой, защото те обичахме!

[rosen79]

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.


Мисля,че няма нужда да споменавам кое е стихотворението и на кой е.

[stoqn_g60]

Ето това ми е любимо .Знам,че не е точно цитат,ама... Адмираций за темата,една от малкото смислени напоследък,евала Васе!!!

ХАДЖИ ДИМИТЪР


Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!

Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!

[theraven]

Христо Ботев - Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш ?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

[rosen79]

Ето нещо любимо:

Останаха още десетина минути до тръгването на трена. Аз се разплатих, заплатих и бай Ганьовото пиво и излязох на перона с намерение да го потърся. В това време под свода на гарата влизаше медлено един трен и, представете си, в един от вагоните на този трен, увиснал до половина на прозореца, лъсна бай Ганьо. Той ме забележи, почна да ми маха с калпака и отдалеч говореше нещо, което не можах да дочуя по причина на шипенето на локомотива. Аз разбрах каква е работата. Като се спря тренът, той скочи на земята, притече се при мене и ми разказа с голям примес от енергични псувни, които, с позволението ви, няма да повтарям, следующето:

- Остави се, брате, изпотрепах се от бяг..

- Какъв бяг, бай Ганьо?

- А бе какъв бяг! Ти нали беше се зазяпал там в гостилницата..

- Е? - отвръщам аз.

- Е? В туй време, разбираш ли, оня до вратата задрънка звънеца, па чух, че свирна машината, излизам - не можех да ти се обадя, - гледам, нашият трен потегли. Бре! Килимчето ми! Та като фукнах подир него, па бяг, па тичане - остави се! Хеле по едно време, гледам, поспря се, и аз - хоп ! - та вътре. Един ми поизвика нещо сепнато - хеке-меке- аз, знаеш, не си поплювам, пооблещих му се насреща, показах му килимчето, нейсе, разбран човек излезе. Позасмя се даже. Кой да знае, че ще се връщаме пак назад. Унгарска работа!

Аз, грешен човек, от душа се смях на бай Ганьовото приключение. Бедният! Тренът маневрирал да влезе в друга линия, а бай Ганьо тичал, горкият, цели три километра да го гони - зер килимчето му вътре!...

- Ами ти от бързане забравил си да заплатиш бирата си, бай Ганьо.

- Аз я платих.

- Имал си бол пари - платил си я. Я качвай се, качвай се по-скоро да не припкаме пак подир машината - каза наставнически бай Ганьо.

Влязохме във вагона. Бай Ганьо приклекна над дисагите си гърбом към мене, извади половин пита кашкавал, отряза си едно деликатно късче, отряза и един огромен резен хляб и почна да мляска с един чудесен апетит, като издуваше със залъците си ту единия, ту другия образ и час по час опъваше шията си, за да може да преглътне сухия хлебец. Нахрани се бай Ганьо, пооригна се веднъж-дваж, изтърси трохите в шепата си, глътна и тях, измъмра под носа си: "Ех, да има сега някой да ме почерпи едно винце", седна насреща ми, засмя се добродушно и след като ме гледа умилно цяла минута, рече:

- Твоя милост, ходил ли си, обикалял ли си тъй повечко свят?

- Ходил съм, бай Ганьо, доста.

- Ии, ами аз що свят съм изтръшнал! Ц.. ц.. ц.. Ти остави Едрене, Цариград, ами във Влашко! Ти вярваш ли? Туй Гюргево, Турну Мъгуреле, Плоещ, Питещ, Браила, Букурещ, Галац - чакай да те не слъжа, в Галац не помня бях ли, не бях ли - всички съм ги изредил.

Пътят ни до Виена мина еднообразно. Аз предложих на бай Ганя една от книжките си, за да си съкрати времето с четене, но той любезно отклони предложението ми, защото бил чел доста на времето, и счете за по-практично да си дремне. Защо ще стои бадева буден; тъй и тъй е дал пари за железницата, поне да се наспи. И заспа. Заспа и захърка така, че не ти трябва да слушаш рева на Атлаския лев.

И още едно:

- Да? Имате чушки? - обади се Иречек.

- Как не, нося си аз чушки; нали знаете, "Българйя майка мила" не може без лютичко - казва иронически бай Ганьо и без да чака повече, скача от стола, спуска се в кабинета, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните и донася на трапезата две чушки.

- Две стигат за петима ни, страшно са люти - заявява той, като изтърсва половина чушка със семките в чинията си и остатъка любезно предлага на стопаните: - На, заповядайте, разтрийте си, хе, хе, хе, по български! Не, не, разтрийте, слушайте мене и ще видите какво нещо е. Е, вий знайте: насила хубост не става. Чакайте аз да си разтрия, че да ви покажа какво се вика супа.

И наистина, бай Ганьо разлюти супата си до такваз степен, щото един непривикнал човек би се отровил. И почна да сърба; ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши. Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му. Бай Ганьо сръбне веднъж откъм върха на лъжицата, остави лъжицата и затисне лютата влага с два-три залъка хляб; пак вземе лъжицата, сръбне супа, смръкне с носа си навътре и пак два-три залъка хляб.

- Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете - учудва се бай Ганьо. - На българйята дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа.

Бас не държаха, но и без това бай Ганьо унищожи доста хлебец.

- Туй винце отде го вземате - любопитствува бай Ганьо, не че го интересува отговорът, а така, да намери предлог за още някоя чашка.

- Купуваме го - отговаря стопанинът, - добро ли е ?

- А-а! Чиста стока! Купувате го, а? Я подайте шишето насам. Каквото се е запалил стомахът ми от чушката като нажежено желязо, да ливна сега цялото шише, ще зацвърчи отвътре. Ех, у нас винце, половин лев оката, като му светнеш една окица - тука ли си!... А, оригнах се, прощавайте: туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!...

[brabus]

Един от големите радетели за свободата на нашата родина и мнението му за "освободителката" Русия
Някой може и да знае, друг не, но долните думи са на Захари Стоянов.

....Да бъде проклета оная минута, когато е стъпил руски крак в нашата земя, когато се е произнесла за първи път думата освободителка и покровителка! Аман, бей, аман! Лошо нещо било московлука… То не прилича ни на даалии, ни на кърджалии, ни на фанариоти! Право имали ония старци, съвременници на Екатерина, на Александра I и на Никсолая, които ни говореха: „Ще плачете за зеленото парцалче”. Видели тия и патили, на основание на факти и на събития говорели горните думи. Цял свят, хора, които не ни бяха ни в клин, ни в ръкав, припознаха нашата висока култура и благородните ни борби, само московците стоят настрана и викат: „Стрижено е !” - Необяснимо. Царуванието на нагайката, монголското иго, татарщината и крепостното право може би да са едни от най-силните фактори, които са направили от руските държавни мъже зверове и идиоти. От друга страна пък, твърде е обяснимо тяхното подло поведение, защото хората искат да ни направят московци, прочее, правят ни всичките злини и пакости, които може да измисли развратният човек. Но и това е недоволно. Малко ли други държави има, които също така се стремят да владеят над чужди земи и народи. Между това, ние не виждаме тая подлост в техните стремления, тия адски и гнусни средства, каквито руската дипломация употребява над България.....

“Като народ ние можем да се гордеем, че всичките ни народни деятели и патриоти: Г.Раковски, Л.Каравелов, В.Левски, Хр.Ботйов, А.Кънчев, П.Волов, Г.Бенковски и проч., са биле против официална Русия. Никога те не са апелирали към нея, защото са знаяли, че нейний камшик повече боли от турския….”

Русчук, 1-й Март 1886 г.

[Калоян Кирилов]

Прозите на Митко Динев ми допадат, въпреки че повечето са вулгарни, но хумора в тях ми харесва. Ето малък откъс +18


Парите не миришат
Какъвто и да е алъш-веришът,
за парите ще се изразя,
че те на нищо лошо не миришат.
(ако не си бършеш с тях гъза...)


Не е за казване
Дано със туй не се окепазя,
но трябва и това да се напише!
Ако нощем те сърби гъза,
пръста ти на сутринта мирише.

Казано накратко
Не е за никой секрет
и всеки за туй се догадва.
На хубав, изпипан минет
даже и хуят се радва!


Моята борба
Нека всеки оцени
моята борба!
Мразя всичките жени,
затуй ги и еба!

[vaskoto1]

...върви си живота, и както в белота
се боря да хвана ръка...
но имам прозрение, е, то няма значение
че често печеля сълза.
така че, обаче, не мога да плача
навярно съм вече голям.
вървя си и локвите просто прескачам
аз пътя отдавна го знам...

[vaskoto1]

Тома Измирлиев, стихотворението е отпечатано във в. “Утринна хасковска поща” на 10.VІ.1928 г

БЕЗГЛАГОЛНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Градина, пролет, май, цветя,
Скамейка, шепот сладък,
А сред цветята: той и тя-
Любов, и тъй нататък...

И пак природа, красота,
Река, гора оттатък.
Пробуда, сбъдната мечта,
Възторг и тъй нататък...

Годеж, венчило, поп и брак,
Момент, безумно кратък...
А после проза, скука, мрак
Деца, и тъй нататък...

Курорт, море, приятен смях.
Простор-вълни оттатък.
Възбуда, трепет, сладост, грях
Рога, и тъй нататък...

Полуда, нежност, сълзи, плач,
Плесник и писък кратък.
Багаж, дете, билет, носач
Развод и тъй нататък...



Началник, път, кола, пари
И нощи без остатък
Кафе, квартира, ключ, жени
Легло и тъй нататък...

Бастун, приют, креват, юрган
И разум във зачатък
Цокало, снимки, нощен блян
Тегло и тъй нататък...

Камбана и кучина пръст
И ямата оттатък...
Лопата, кирка, поп и кръст
Ковчег и...без нататък.

[musura]

Това ми е любимото, от най-лудата бълграска глава и гениален поет, Христо Ботев:

В МЕХАНАТА

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!

Жалко, че нямам дар слово, да опиша възхищението си от тези стихове. С толкова малко думи е казано всичко за нас като народ. Няма по-добро определение на българското. Както и да е, важно е да знаем, че освен да псуваме по кръчмите (форумите) и да пием, за друго май не ставаме и не трябва да се обиждаме от думата "идиоти"


____________________________________________________
Обаче, да си призная честно, една част от наречените "български класици", не мога да ги дишам изобщо, като водач на листата е Елин Пелин ... Култувия Андрешко... мъкаааа
Скоро се наложи да чета на щерката "Ян Бибиян" и просто щях да се гръмна... Да не говорим за приказките на Ангел Каралийчев, толкова са поучителни, че Езоп направо се черви от срам, че басните му не струват. Много ми хареса за човека и мечката, където човека прецакал мечката да му бачка без пари и тя като се усетила и попитала "А за мене житце няма ли?", човека я убил... Верно ни е в българската кръвчица да действаме по този начин...

[Aneto]

На нивата


Недей дочаква и зори,
Върви ори, ори, ори...
Като няма прокопсия,
Плюл съм в тази орисия!
Немигнал, ставай ей, месец още
насред небето, дълбока нощ е.
Главата тегне, а сън очите
залепя сякаш..............................
..........................

Така си мреш,
така сме ний,
така - поглеж!


http://www.avtori.com/products/15.html

[Geleto]

Моя любим поет Димчо Дебелянов:

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.


Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина..

О, скрити вопли на печелен странник,
напразно спомнил майка и родина!

Дамян Дамянов

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но не умея и нима е грях -
кога ли съм се учил на това?

Аз исках да ти дам от свойта жар,
за да не мръзнеш в дългия си път,
но ти не взе искра от мойта гръд,
а кой живей без огън и другар?

По-нежно и от славей бих ти пял,
щях слънцето за теб да донеса,
но аз не знам на славея гласа
и дълги дни без слънце съм живял!

Аз исках да ти кажа две слова -
сърцето ми да разбереш от тях,
но думите преглътнах - не можах...
Кога ли съм се учил на това?