ati написа:Известно време се наложи да карам марка автомобили, различни от любимата. Казах си "какво толкова, няма да го има удоволствието от шофирането, но трябва да се върши работата". Но някак се усещам, че съм вечено напредгнат, някой някъде да изръмжи с мотор и аз съм пръв на линия, а то да не кажеш някакви особени коли, едни такива слабичка са ми под ръка. И малко като пинчерчето, което скача разгневено и с пяна на устата, а немската овчарка само го гледа от високо. Така и аз...безумни маневри с елементи на седене в насрещното, минаване през тротоари и затворени улици, само и само да съм отпред. Помислих си - боже мой, превърнах се в най-големия си кошмар, станах "джигит". То лошо няма някой да бърза, да минава пред всички, но когато на жълто от него е останало само бял дим от гумите. А аз не мога да се изтегля бързо и да искам с тези 90 конски сили. И все опитвам и все не става и само ядосвам. Имах усещането, че явно и мен както повечето хора ме е хванал стреса и съм станал безкомпромисен участник в движението, виждащ точно до предното си стъкло, без да го интересува какво става отвъд него.
И така се случи, че приятел ми даде неговото БМВ. 1.8, 136 конски сили, спортно окачване, нищо особено, просто БМВ И то от старите, които са ми любими. Не харесвам четирицилиндрови коли и то с малък работен обем, но все пак и това е БМВ. А ми се кара, та две не виждам. И се качвам. Спортната седалка, монтирана допълнително, но все пак от производителя (тоест оригинална, свалена от друга такава), ме прегърща нежно, стягайки кръста ми, прибирайки краката ми и изправяйки гръбнака ми. Ръцете ми се плъзват по познатия твърд и обшит с кожа за по-добро сцепление волан, дясната ръка се плъзга директно към скоростния лост, който вече се е оказал в нея. Усмихвам се на себе си в огледалото. Познатото усещане, познатото ми място. Кратко завъртане на ключа, оборотомера весело подксача, сякаш крещи и маха като малко дете "Здравей, добре дошъл, настъпи ме, настъпи ме, настъпи ме, нека се позабавляваме заедно". Усмихвам се повторно, добре, нека да видим какво ще излезе от всичко това.......
Първа влиза и дори за момент имам чуството, че колата сама си засмуква скоростта, защото е нетърпелива. Започваме нашето запознанство. Отново. "Здравей, не съм те виждала отдавна, къде беше толкова време", рязко смачквам газ-та, за да й покажа, че и тя ми е липсвала, съвсем приятелски разбира се, защото все пак е чужда, сменям на втора а тя продължава да ми говори "Ако знаеш какво ми се случи..." и продължава да ми говори. Усмихвам се нежно, бутайки трета. И вече го няма. Няма го напрежението. Няма я настървеността ми. Има само мен и нея. БМВ. Двамата с нея се сливаме в едно, моите мисли стават нейна траектория, нейните болежки стават мой страдания. Двамата се пазим взаимно. И аз те обичам миличка, трета остава по-дълго от необходимо, усмивката ми вече се вижда съвсем ясно. Нейната е изписана на оборотомера пред мен - почти стигаме до червеното. Уоу, скъпа, днес си в страхотно настроение, но мисля да те накарам да чакаш с усмивка на лицето, да поискаш още и още и да ти давам по малко всеки път, докато заедно постигнем пълното шастие. Налага се да спирам, а тя охотно се заема с това. "Виж как спирам, само заради теб, защото ми харесваш". И на мен ми харесва да съм с теб, миличка. Дори не знаех колко ми липсваш, преди да се кача да карам. Но колко неща сме преживели с теб, първия бегъл и малко срамежлив поглед, когато те купувахме, първото ни излизане заедно същия ден, когато ми показа какво може твоето окачване, твоя весел и пъргав мотор, твойте болежки, които споделяхме заедно, един доста разтърсващ за теб удар.....
Продължих да карам, говорейки си с нея, като с отдавна невиждан приятел. И неусетно се бях озовал до Люлинския тунел. "Готов ли си?". За теб винаги миличка."Бъди внимателен с мен". Знаеш, че ще бъда, отпусни се. Втора. В началото на червената линия сменям рязко, трета, стигаме почти до червената линия, тунела кънти от нашето удоволствие, хората ни чуват и гледат, но на нас ни е все едно. Налага се отново да спра. Излизаме, следобедното слънце ни окъпва нежно в своите лъчи, а ние двамата сме просто щастливи. "Хареса ли ти?" пита закачливо тя. А ти как мислиш, дали ми е харесало и нежно подавам газ.....
След 2 часа каране аз все още съм улисан в разговора си с нея и въобще не съм усетил как два пъти съм прекосил целия град в най-натовареното време. Какво стана с безумните маневри, какво стана с изнервящия трафик? Не знам. Явно са останали някъде далеч зад мен, заедно с колите, които не ми е писано да харесвам....
Ати
ati написа:Вече мога да се движа по повече на крака, скоро ще дойда на Еко, допреди две седмици ми се виждаше невъзможно близките месеци да подкарам кола, а сега виждам, че е въпрос на малко седмици отново да съм на пътя зад волана на единствената кола. Усещам притока на живот в омекналите ми от обездвижването и болката жили, усещам как POWER-a се връща отново в отпуснатото ми тяло. Мозъка започва да работи все по-чевръсто, изравяйки в паметта ми снимки, спомени от миналото, далечни и близки. От уредбата звучи Лимп Бизкит и по никакъв начин не мога да спра този порив, това връхлитащо минало, вежаещо какво ще последва в бъдеще. Има опасност да се разочаровате от мен, може би като ми мине този транс ще изтрия темата, но сега това, което чуствам е по-силно от мен.
Тъмна вечер, някъде около 19 часа вечерта, квартал Люлин в столицата. Една сива, двуврата Е30-ска се запътва към центъра. Малкия мотор М10/В18 върши перфектно работата, но е още студен, затова не го мъча. Но на светофара на "Киров", пак, за пореден път, защо винаги, когато съм студен, мамка му. Опел Вектра А, незнайни кубици и километри, барабани отзад, което значи максимум 1.8, вероятно на газ, като се има предвид, че повечето са. Добре, младеж, защо, защо ми го причиняваш???? Защо ме погледна така, защо изфорсира проклетия мотор??? Мокро е, има много движение, ЗАЩО???
Виждам че поглежда към светофара на съседите, явно знае кога светва зелено за нас. Но не на мен тия, не и в моя квартал. Жълто за тях, червено за тях, поглеждам напред и виждам вдигната предница на Опела и характерната задница без надпис - Мамка му, десния крак залепва до долу, съединителя лети вече нагоре, задницата се бори за сцепление, но побягва в посоката, в която до преди момент бе Опела. Мамка ти и на теб, не пускам проклетата Газ, виждайки как проклетото руселхаймско изделие вече е на края на първата си предавка. Влизам леко настрани, с превъртащи задни гуми в кръстовището, виждам, че така нищо няма да стане и удрям втора - груба грешка, ако се намирате върху скок на пътя - БМВ-то толкова рязко се метна на другата страна във въздуха, че помислих, че ще го изпусна, но не можех да си позволя напълно да си вдигна крака, за да не се засуче още по-силно. Отпуснах леко, престанах да чувам дерящите по асфалта гуми и отново дадох газ. Изпуснах проклетия Опел заради тази глупост. Адреналина ме удари в главата, всичко около мен изчезна, остана само тунела пред мен, в който виждахотдалечаващи се стопове. Краката ми започнаха да вибрират леко, десния ми крак ще влезе още малко в двигателния отсек. Ще те мина, не само ще те мина, ами ще те мина лошо, задето ме наказа така. Светофара преди тунела. Оня ми се смее.....
Не, не тази вечер, не и с тази кола. тоя път и аз съм подготвен и се изтрелвам наравно с него, преди да ни е светнало зелено, двамата бувкално скачаме през релсите, в колата ми звучи My Plague на Slipknot, включвам на втора и виждам, че вече го водя с една кола. Аде сега де. Но трябва да го мина много лошо. Нямам оборотомер, нямам и прекъсвач, не чувам мотора, но ако трябва ще го пръсна, вече нищо няма значение, освен Баварското наказание. Виждам как скоростомера подминава 100 и тягата започва да намаля, удрям трета и със задоволство виждам как съм го оставил поне три коли зад мен, с малката, карбураторна 316-ка от 83-та година
И изведнъж като чели рая слезе при мен, стана светло в купето ми, не можах да различа нищо в огледалото за задно виждане, защото то самото като че ли светеше. Дръпнах рязко в дясно, поглеждайки скоростомера си - вече отиваше към 140 и тунела свършваше, какво по-дяволите става, кой ме е застигнал така бързо? Отговора не закъсня, червена като дявола покрай мен с тътен прелетя Е30-ска. Явно се е засилила заедно с нас от предишния светофар, но разликата в конете е осезаема. Продължавам да настъпвам и на излизане съм почти с 160, а е30-ската се отдалечава. И в следвашия момент виждам как задницата й литва във въздуха, прекрасните стопове на тройния стоп се отразиха в мокрото. Започнах и аз да спирам. Като понамалихме, малко преди отбивката, в която аз трябваше да свия момчето с е30-ската започна да гъне рязко волана на ляво и на дясно, карайки задницата му да хвърчи по мокрия път като поклащане на изтребител, преди да ви свали......
Цялата тема: тук
Викат му вманиачаване, а това не е добре... 
