Ливърпул 2005 един велик финал

[Vizor]

Тази статия я изрових в един вестник.. много ми допадна и наистина исках да я споделя с някой.. незнам дали сте я чели бяха отделили доста малко за нещо толкова чувствено..
просто.. аз още помня този финал
Прочетете това... найстина е написано с душа и любов

Когато видиш финал като този в Истанбул се чувстваш прекалено малък да го опишеш, камо ли да го коментираш. Алюзиите, метафорите, играта на думи зациклят. Виждаш заглавието на първа страница на вестник "Сън" IncREDibles" (Невероятните като "red" - червените, е отделено в цвета на победителите) и започваш да мълчиш. И в главата ти започват да се блъскат астрология, нумерология, паранормални видения, наслагващи се факти, мисли дали има Господ или не.. В следващия момент пред очите ти е изцъкленият поглед на Стивън Джерард секунди след като е вкарал гола за 1:3. Ръцете на капитана щяха да се откачат, за да подканят феновете за подкрепа. "Този луд ли е? Какво се е размахал? Как ще се обърне мачът?", си казваш в този момент, ако не си обърнал на МТВ. Някаква свръхсила отклони топката, която се лизна по тялото на Шмицер във вратата за 2:3.
Imagine ("представи си"), пеят "Бийтълс". Мечтанието на един град продължава. "Формата е временна, класата е вечна!", пишеше на един от плакатите в агитката на Ливърпул на олимпийския стадион "Кемал Ататюрк". Мечтанието на един град се превръща в заклинание. Заклинание, избликало от африканския танц на нашарения с татуировки Джибрил Сисе. Всъщност изрусеният тъмнокож французин е символът на сегашния Ливърпул - тъмен, мистичен, екзотичен, амалгамен, станен. Като музиката на "Бийтълс", вплела в себе си шлагерността на мига. Да, Ливърпул е шлагерът вув футболната история. Няма друг европейски шампион с толкова различни лица. От британската монолитност до до вавилонското стълпотворение. Някой може да каже - двама англичани в титулярния състав стигат, Щом са Джеими Карагър и Стивън Джерард, и в5ъпки53 им са попили вулканичната сила на земята под - "Анфилд" още от прохождането им. Не, не са само те. Човек може да си помисли, че заедно с тях на "Мелууд" е израснъл и Дитмар Хаман. Той, немецът, който с гола си за 1:0 за Германия срещу Англия в световната квалификация през есента на 2000 година "срути" митичния "Уембли" в последня мач в храма засега, влезе и започна да надъхва останалите при 0:3.
Футболен клуб Ливърпул е пантеон на истината за футбола. Футболът в неговата изчистена, скъпоцена същност, футболът като любов. Любовта, с която футболистите на Рафаел Бенитес не отделяха устните си от купата, сякаш тя е девойка, която са желали с юношеско умопомрачение. Една венчавка за вечността...

[devil_vas]

почти като финала Манчестър - Байерн през '99-та за мен това бе най голямата футболна драма (или радост, зависи от гледната точка) за последните години

[kotse_botse]

Мисля, че съм я чел същата статия преди около година в сайта на Ливърпул. И още много подобни - тогава излизаха на кило хвалебствени статии за героите от Ливърпул.
"Формата е временна, класата е вечна!" Лично за мен Ливърпул е най- великия клуб именно заради класата, заради традициите, заради невероятните си фенове, заради невероятния дух, просто дори и когато отбора е в миманса, в него се усеща част от това величие - величие, което точно този клуб никога няма да изгуби, защото има най- верните привърженици, които при 3:0 за противника пеят гръмогласно You'll never walk alone (какъв по- добър химн за една агитка от този), които никога няма да махат бели кърпички (не го направиха дори на Улие), които никога няма да освиркат своите любимци. В сравнение с всичко това парите и успехите на Челси ми изглеждат смешни - просто те никога няма да имат това, което има Ливърпул и никога няма да могат да се почувстват така, както феновете на Ливърпул, ако ще и 1 милиард паунда да дадат за футболисти.

Мали, мноо са надъхах като си спомних за миналогодишния финал, пък и съм още афектиран от вчерашния

[Jorge]

Браво, Коце, много хубаво си го написал! Поздравления! Liverpool forever!