By Agopyt...

[vasstop]

По молба на scuba в тази тема ще бъдат включени произведения на Агоп Мелконян. Ето го и първото, приятно четене:
In Memoriam, Rest in peace!

ОТВЪД И ОТВЪД

Докторе, имам незначително притеснение. Нормално се събуждам от сън в шест две точки трийсет и пет, тази сутрин също се събудих в шест две точки трийсет и пет. Но се събудих умрял.
Все още не съм напълно сигурен дали бях умрял. Просто никога дотогава не бях умирал, нямах необходимия опит. Аз съм счетоводител, разбирам от дебит-кредит, но там няма колона "смърт". Не знаех къде точно да впиша състоянието си. А състоянието ми беше състояние на починал. Точно както го пише по некролозите: почина еди кой си. Такива хора явно много се уморяват от живота и в един момент решават да си починат.
Но аз не бях тръгнал да почивам, аз бях умрял. Съвсем един такъв мъртъв. Петдесет килограма сухо месо в една дупка. Нали разбираш, беше тъмно. Влажно, студено и тъмно. Жена ми, естествено, ми беше нахлузила един стар костюм на баща си, широк и със скъсани джобове. Всъщност няма никакво значение, че бяха скъсани, защото и без това бяха празни. Ти, докторе, нали си чувал, че мъртвите си отиват от този свят с празни джобове?
Така внезапно, съвсем изненадващо се оказах в Отвъдното. Там не е уютно, има прекалено много човеци с неподвижни очи. Дълги коридори, щъкат напред и назад, а в края на всеки коридор виси огледало. Приближих да се видя. Е, какво да ти кажа, докторе - насреща ме гледаше един напълно умрял. Очите му неподвижни, джобовете празни, а обувките картонени.
И друг път съм чувал, че да се умира не е приятно. Че мъртвият е един такъв... как да ти кажа... абе, мъртвият си е напълно умрял и това е. Първо: не диша. Второ: не примигва. Трето: сърцето му не хлопа. Четвърто: нито му се пие, нито му се пуши, нито пък другото.
И тогава се питам: щом не правя всичко това, кой се разхожда по коридора? Кой уж се оглежда в огледалото, а всъщност гледа жените зад гърба си? Щом не дишам и не хлопам сърдечно, кой съм аз?
Сега, докторе, не питам за другите, питам за АЗ. Сигурно по-правилно е да се каже "за себе си", но всички са "себе си", а аз питам за АЗ. Пише се с две главни букви. И тези две главни букви се разхождат по някакви чисти и бели коридори.
Ето къде е въпросът ми, докторе. Аз, в общи линии, съм починал. Аз съм умрял. Макар в официалния костюм на тъста, мен ме няма. Защото когато човек умре, вече го няма. Така са ме учили. Мен обаче ме има. Разхождам се по един коридор, наоколо се разхождат още доста, всичките в черни костюми и с картонени обувки. На мъжете им е лесно, но жените се препъват. Жените винаги копнеят да изглеждат по-красиви, отколкото са всъщност. Затова мъртвите жени са нещо много по-тъжно от мъртвите мъже.
И тогава се сетих нещо важно. Щом нямам тяло, щом нося картонени обувки, щом сърцето ми не прави туп-туп, щом никъде не ме сърби, значи съм починал. Следователно по коридора се разхожда нещо, което не може да почива. Не бива да почива. Не му е разрешено да почива. Дори ти, докторе, колкото и бели да са дрехите ти, сигурно си чувал: онези, в черните дрехи, с картонените обувки, всъщност разхождат душите си.
Та за душата ми беше думата. Ти, докторе, да си държал изпит за душата? Да си виждал душа? Да си кълцал със скалпела душа? Да се прочел нещо за физиология и биохимия на душата? Не си, защото душата няма нужда нито да се вижда, нито да се пипа, нито пък от биохимия. Душата не се интересува от тези неща, не се вълнува от дреболии. На душата, докторе, не й трябва дебит-кредит, нито пък реакции и процеси на обмяна. На душата й трябва някаква дрешка, за да не е съвсем гола. И някакви обувки, за да върви. Имах дрешка, макар чужда, и обувки, макар картонени.
Моята душа се разхождаше безцелно, съвсем безцелно, сякаш ме бяха изпратили в командировка. Отиваш, свършваш си работата, подпечатваш документа и се връщаш. Е, ако е с преспиване, трябва да си потърсиш и жена. Имаше много жени, но на мен не ми се преспиваше с мъртва жена. Ти, докторе, би ли легнал до мъртва жена? И ще правиш ли любов с нея?
Та значи вървях по коридора, а в края се чуваше шум. Реших да надникна - голяма бяла зала, сякаш облицована с белота, пара, смях, гълчава, кикот. В средата огромен басейн, също бял, парата идваше от него. И вътре се къпят... Какво да ти кажа, докторе...
Виждал ли си някога как се къпят птичките? Цомбуркат във водата, потапят главички, въртят си дупетата, сегиз-тогиз си вдигат крилцата и повтарят същото. И стават съвсем чисти, особено в дъждовна вода.
Онези вътре правеха същото. Подскачат, пляскат с криле, бият водата, въртят си дупетата, смеят се и... и пеят. Но не птичи песни, а едни такива фини, плавни, сякаш небесни. Така пееше женският хор, когато веднъж мама ме заведе на църква. Тези песни не са земни, те са други, не зная какви.
Реших да разбера какво правят тези големи бели птици в моя гроб. Този гроб е семеен, платен е за вечни времена, не бих се съгласил в него да има външни създания. При това да се къпят, да се смеят, да смущават покоя на моите роднини по бащина линия. Те бяха почтени хора, офицери, имаха медали, едва ли ще им е приятна тази суматоха и песнопенията. Чувал съм, че в гробищата трябва да се пази тишина. Даже има и съответните надписи.
Реших да надникна. От дете съм любопитен, надничам, дори веднъж с един приятел надничахме в женската баня. Отдавна беше, тогава баните се разделяха по полов признак. Примитивна патриархалност. Честно казано, докторе, не видяхме нищо интересно. Трътлести дупета, увиснали цици, коси като намокрени въженца. Моят приятел каза само: "Ега ти!"
Та значи аз надникнах. На устата ми беше и аз да изплюя едно "Ега ти!", но там нямаше нито трътлести дупета, нито уморени цици. Бяха красиви, макар без дупета и цици. Никога не съм си представял нещо красиво без дупе и цици. А значи има.
Ще попиташ какво толкова - не зная. Ще кажеш, че са били ангелчета - може би. Но мен ме вълнува друго: ако съм бил, докторе, там, какво правя тук? А съм тук, нали? Ето, пипни ми ръката, твърда, от кожа и кокали. Ръка на жив човек. Какво тогава съм сторвал там?
И тогава една от тях се приближи и ме попита защо надничам. Казах, че съм за пръв път на това място, опознавам го, по природа съм любознателен. А тя рече, че тук всички са за пръв път и за последен. Каза го, с което потвърди подозренията ми, че съм умрял. Две неща човек върши само веднъж - ражда се и умира. Аз вече се бях родил, значи остава другото. Значи остава тъжното, значи скоро децата ще ми сложат камък, а жена ми ще раздава наоколо бонбони, защото знае, че от всичко на този (пардон, на онзи) свят най-много мразя бонбоните.
Попитах чаровното лекокрило създание:
- Наистина ли съм умрял?
Започна да се смее с цялото си несъществуващо тяло.
- Млъкни! - креснах. - В смъртта няма нищо смешно.
Тя ме погледна виновно с небесните си очи, склони надолу глава към сърцето си и рече:
- Извинявай, не съм умирала.
А аз имам натрупан вече опит! Аз мога да снова между тук и там. Или поне така ми се струва.
- Завиждам ти - продължих. - А аз там долу, или може би горе, имам некролог. Реклами в черно, според които всички току-що починали са били съвършени. Сигурно и на моя пише "непрежалимия", "великолепният съпруг и баща" и други такива тъпизми, жена ми е притворно създание, но не мога да го видя.
- А искаш ли да го видиш? - попита лекокрилото.
Нали разбираш, докторе, че в такива ситуации човекът, дори мъртвият, оглупява. Представяш ли си: да си видиш некролога? Да се върнеш пак в "отсамното", при живичките, в шума на трамваите и барчетата, за да прочетеш собствения си посмъртен хвалебствен лист. Да разбереш, че вече си "тъжна вест".
- Искам, разбира се.
Започна да се смее с онзи многократно дестилиран смях, който не разлюлява материята. Само ангелите се смеят така, докторе. Или са безполови, или са двуполови, още се спори. Но моята спътничка имаше повечето атрибути на жена. Не всички, но повечето.
Като й секна веселото, ме попита:
- Значи искаш да се върнеш обратно?
Обърках се. А какво е това "обратно"? Къде ще отида, няма ли да попадна в друг свят, или в ада с неговите непрекъснато врящи казани? Съществото ме гледаше изпитателно, очакваше, а може би щеше да се разколебае, затова казах съвсем мъжки:
- Искам.
- Не е според правилника, нали го знаеш?
- Не ви знам правилника.
- Точка четвърта. Но аз си падам малко лудетина, обичам да ходя по нервите на началството. Пък и ти си ми симпатичен.
- Не знаех.
- И ние имаме право на симпатии...
- Хайде, моля те да зарежем правата, да погледнем задълженията. Ти поемаш ли задължението да ме върнеш обратно?
Усмихна се широко, докторе, и тогава под краката си усетих плочки. Леко ръмеше, бях без шапка и с картонени обувки, но експериментът си заслужаваше. При това с чаровна дама под мишницата. Крачехме, наоколо съвсем истински хора, трамваи, помияри и тъй нататък.
- Кой е този град? - попита тя.
Казах й.
- Много е гаден.
Съгласих се.
Аз, докторе, живея в крайните квартали, в онези знаменити панелки на възхода, който така и не започна. До нас може да се отиде само с такси, но джобовете ми бяха празни и скъсани. Чаровницата, разбира се, също нямаше. Експериментът щеше да се провали заради няколко глупави кинти, за някакви омачкани лайняни хартийки... Трябваше да играя ва банк.
Отворих вратите на такси, солиден добродушен мъж с мустаци. Обясних му, че искам да ни заведе до нас, съгласи се. Когато обаче казах, че няма да платя, се опули.
- И защо няма да платиш?
- Защото съм мъртъв.
Лицето му се деформира, понечи да затвори вратата, явно искаше да духне, но мъжкото в него победи:
- А как ще докажеш, че си мъртъв?
- По некролога. Пред входа трябва да има некролог на моето име.
- Ако има некролог, няма да ти взема пари. Мадамата с теб ли е?
- Не е обикновена мадама, а ангел. Тя ме свали от небето.
- И мен са ме сваляли хубавици, но не като умрял.
Потеглихме. Подир двайсет минути бяхме в пенелния ад, наречен квартал "Възторг". Там, в четвърта част, в панелния кукиш под номер 425, във вход Е, апартамента не го помня, живея аз. По-точно живеех. Сега живее жената, която ми е поръчала извисен некролог.
И точно тук, докторе, историята съвсем се обърка. Некролог имаше! Няма смисъл да ти обяснявам, че съм бил най-най на този свят. Или така мислят в погребално бюро "Последна ласка", които бяха изписали хвалебствието.
Таксиджията изпсува и трясна вратата.
Чаровницата се усмихваше щастливо:
- Ти наистина ли си бил "най-прекрасният съпруг и баща"?
- Глупости.
- И си бил "отличен професионалист".
- Сменил съм доста занаяти.
- Е, сега вече си спокоен. Видя си некролога, трябва да се връщаме. Но една подробност ме смущава.
- Каква подробност?
- Погребението ти е днес!
Нали разбираш, докторе, че тук всички представи се сгромолясват, стават като купчини бараки след голямо земетресение. Значи съм мъртъв, но още не съм погребан, разбираш ли? Тогава за какъв дявол или ангел съм се преместил в онова тихото? И коя е момичето до мен?
Седнахме в съседното кафене, защото започнаха да се събират хора. Колеги, приятели, имаше дори роднини на жената. Бяха намъкнали най-черните си дрехи, носеха букетчета, изглеждаха тъжни и сериозни. Започваше великото подсмърчане, слава богу, че няма да съм там.
По някое време дойде погребалната кола на "Последна ласка". Събраха се около нея и свалиха ковчега. Ковчега, в който би трябвало да бъдат тленните ми останки. Последните петдесет килограма материя.
Не издържах, хукнах. Разкрещях се, че това е пародия на погребение. Че не може да се погребва жив човек! Жив ли съм? Жив съм! Защото тогава ще ме погребват. Всички се разпищяха и се разпръснаха тичешком, остана само жена ми.
- Мръсник! - каза тя. - И на онзи свят ти си оставаш един изумителен мръсник!
- Може.
- Каква е мадамата зад гърба ти?
Извърнах се, чаровницата трепереше, не схващаше ситуацията, беше й трудно да се оправи с нашите гнилости. После бавно избледня и се стопи. Дори не успях да извикам.
- Каква мадама, няма никаква мадама!
- Какво погребение, няма никакво погребение!
И некрологът го нямаше, и погребалната кола. После всичко толкова се обърка, че никога вече няма да се оправи, ще си остане мърлява купчина от лъжи, предразсъдъци, коварства и много тъга за душата.
Затова съм тук, докторе. Защото моята гъска си въобразява, че ще може да сбере лудостите ми и да ме направи психичен. Но аз съм си психар по рождение! Дори пиша стихове. Сред тези бели стаи се чувствам спокоен, душата ми се извисява, прилича на ОНОВА място, за което никой не вярва. Но аз бях там, бях. Ти просто не можеш да си представиш колко хубаво е място, населено само с души!
И да ви пита човек защо не вярвате. Не видяхте ли, докторе, че отскоро в персонала се появява една много красива медицинска сестра?
mod edit: wili98

[Катерина]

МОМЧЕ С КРИЛА , Агоп Мелконян


Някога, но не помня кога, и някъде, но не помня къде, в семейството на един обущар се родило момче с крила.
– Ах, нещастното то! – плеснала с ръце майка му. – Как ще живее толкова различно от другите?
– И как ще си вади хляба? – промърморил бащата. – Хляб се вади с ръце, а не с крила.
В началото крилата били мънички и немощни, но момчето растяло, растели и крилата, станали силни и могъщи. Цели дни момчето прекарвало само в стаята си, защото се срамувало от другите деца, и гледало към небето със завист.
Един ден бащата го повикал при себе си и му рекъл:
– Аз съм вече стар и не мога да поправям обувки. Ти също не можеш да поправяш обувки. Как ще живеем?
Дълго плакало момчето, затворено в стаята. „Аз не искам да съм птица в клетка – си казвало то. – Не искам да кълва наготово трохички.“ Докато една вечер, тайно от мама и татко, поело без посока по широкия свят.
След три дни и нощи то стигнало Голямата река.
– Как ще те преплувам? – попитало то. – Аз нямам ръце.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица. Аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, по-надолу има мост, мини по него. Човеците минават по моста – обяснила Голямата река.
И момчето минало по моста.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата планина.
– Как ще те изкача? – попитало то. – Толкова е стръмно.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, вляво има сипей, ще ме заобиколиш. Човеците минават по сипея – обяснила Голямата планина.
И момчето минало по сипея.
След още три дни и три нощи то стигнало Голямата гора.
– Как ще те пребродя? – попитало то. – Сигурно ще се изгубя.
– Защо се страхуваш, нали си птица?
– Не съм птица, аз съм обикновено момче с крила.
– Щом е тъй, има пътека, тръгни по нея. Човеците минават по пътеката – обяснила Голямата гора.
И момчето тръгнало по пътеката.
Върви момчето и си мисли: „По моста минах, значи съм човек. И по сипея минах, и по пътеката, значи съм човек. Обикновен човек с крила.“
След още три дни и три нощи то стигнало до Големия град. Улиците били шумни от хора и автомобили.
– Хей, вижте, този се е маскирал като птица! – викнал един минувач.
– Сигурно ще участва в бал с маски – подметнал друг.
– Или в театрално представление – допълнил трети.
– Не, не, добри хора – обяснило момчето. – Просто съм такъв. Обикновено момче, но с крила.
– Този нещо си измисля – викнал първият минувач.
– Въобразява си – подметнал вторият.
– Може да е луд – допълнил третият.
Момчето било много огорчено, очите му се напълнили със сълзи и тръгнало назад с болка в сърцето. Стигнало Голямата гора.
– Мини по пътеката – казала Гората.
– Не – отвърнало момчето. – Ще се опитам да те прелетя. Иначе защо са ми крила, ако не се опитам да те прелетя?
Момчето разтворило широко крила, направило няколко плавни движения и – о, чудо! – полетяло. Полетяло високо, високо, до най-синьото на небето. Прелетяло над гората, без да мине по пътеката. Прелетяло над планината, без да мине по сипея. Прелетяло над реката, без да мине по моста. И тогава момчето забелязало, че редом с него лети Големият орел.
Орелът бил навъсен и със зли очи.
– Защо си се качил до моето небе? – попитал Орелът.
– Защото съм птица – отвърнало момчето.
– Не е вярно! – креснал Орелът. – Ти си само човек. Ти си обикновено момче с крила и нищо повече.
Тогава момчето усетило как крилата му отслабват, отслабват и бавно го спускат надолу. И пак било много огорчено, и пак очите му се насълзили.
"Какъв съм аз? – се питало момчето. – Хората не ме искат, защото съм птица. Птиците не ме искат, защото съм човек. Какъв съм аз, толкова различен от другите?"
Тук приказката свършва. И аз ви я разказах, защото момчето с крила още обикаля по широкия свят и нищо чудно да го срещнете някъде. Не му казвайте, че крилата са само театрален костюм; не му казвайте, че си въобразява. Не го питайте защо е различен от другите и как ще си вади хляба. Иначе ще го огорчите и на сърцето му ще легне болка. Той си е просто такъв – обикновено момче, но може да лети.

[dready]

Агоп Мелконян
Звездичката и звездата


Аз, докторе, обичам да съчинявам истории. Шантави истории. В тях всичко трябва да е невъзможно и непредставимо. И колкото са по-шантави, толкова повече ги обичам. Може да се каже, че съм машина за измисляне на шантави истории.

От дете съм такъв. Едва бях проговорил, и вече с леки стъпки нагазих в невъзможното. Изглежда мозъкът ми е устроен по този начин. Ако ме питаш какво съм правил днес, не мога да ти го разкажа, защото е представимо. Отидох с автобуса на работа… Аз съм бояджия в един автосервиз… Боядисах една кола в синьо… не, в червено… не, в бяло. И тогава дойде собственикът… Това е. Ужасно, нали? Може да се случи с всеки.

А в моите истории е съвсем едно такова, което не може да се случи с всеки. Както си седя — и хоп, в главата ми започва да се върти на бавни обороти една история, която не може да се случи с всеки. Една история, която може да се случи само с мен. Не защото искам да ми се случи — не. Не защото мозъкът ми се прозява от скука — не, бояджийската работа е сложна. А сигурно защото така перверзно е оплетен.

Казах ли ти, че историите измислям още от дете? Добре. А казах ли ти, че го правя само в петък вечер? Това също не го разбирам, докторе — само в петък вечер. Винаги и само, само и винаги. Опъвам се назад в леглото и гледам нагоре закованите една до друга дъски. Тъмнокафявите чепове по тях. Прилежно наредените като войничета главички на гвоздеите. Светложълтото лаково покритие.

И точно тогава в стаята ми влиза светулката. Не, не насекомото, докторе, а нещо светло, които кръжи в пространството и изпълва душата ми с възторг. Оставя една тънка и къса следа подире си, като шлейф на младоженка. В полета на тази светулка има нещо грациозно — описва такива криволици, каквито в реалността ги няма. Каквито в реалността могат да бъдат само мираж, само видение или само измислица.

И точно тогава шантавата история ми идва в главата, в същия миг. Идва като плесница. Влиза вътре като разбеснял се екзекутор с кални ботуши и камшик. Разбутва всичко останало и се настанява на трона. Всички други истории се дръпват встрани, размахали ветрила, сторват й път, а шантавата върви гордо, наперено, като че ли главата ми е създадена специално за нея. Като че ли точно тази история трябва да се настани в точно тази глава.

Та исках да ти кажа, докторе, че двете винаги идват заедно — светулката и историята. Така е от памтивека. Самите истории няма да ти ги разказвам; ако го направя, ще ме помислиш за луд.

А аз всъщност исках да ти кажа нещо съвсем друго. В събота следобед разказвах моите истории на мама. Поукрасявах ги малко, слагах им, както се казва, орнаменти и финтифлюшки, за да станат още по-непредставими. Защото светулката не ми достигаше; исках още и още лудост в тях, още размах на крилете, още висина… Светулката стигаше само до покрива, пък аз исках да изляза навън и да отида до високото, до облаците, до още по-горе.

Имахме си ритуал. В събота следобед аз отивах при мама и й казвах:

— Да ти разкажа ли моята нова история?

По-точно, ритуалът започваше тогава. Мама мълчаливо отиваше в нейната стая да се преоблече — слагаше официалната си пола от черно гладко кадифе и бялата бродирана блуза. Никога не изслушваше моите истории с домашни дрехи, сигурно ги смяташе за празник. Провесваше на ушите си сребърните си обици и старателно приглаждаше косата си. Обувки с тънки токчета, старателно дръпнати чорапи… Това вече са подробности.

Тогава аз сядам срещу нея и започвам да разказвам историята. А тя ме гледа, както бедуин гледа извор в средата на пустинята — с неверие. С дълбоко подозрение. С усещането, че всичко това не може да е истина, не може да е продукт на мозъка, не може да влезе в главицата на едно дете…

И така много години, докторе, много. Тя не ходеше по балове и вечеринки, беше една потопена в скръб вдовица, и съботните следобеди бяха единственият повод да облече полата от черно кадифе. Тогава ставаше друга, различна. Иначе все беше или в конци — шиеше дрехи на съседите за някоя пара, или в брашно — сама правеше хляба за по-евтино… А когато аз й разказвах историите, лицето й се променяше, чертите ставаха други, удължаваха се някак и заприличваше на онази жена от иконите. Имам предвид Божията Майка. Заприличваше на нея, честна дума. И скръстваше ръце така, сякаш държи в ръцете си бебе.

Но няма защо да ти разказвам всичко това, докторе. Ти знаеш, че всяка майка така или иначе прилича на Божията Майка. По това те си приличат: всички майки приличат на Божията Майка. В тях има много кротост и много святост.

Аз й разказвах историите си, а тя ги поглъщаше, както земята есенес поглъща дъжда. Понякога очите й се разширяваха, ставаха дълбоки и изумени, а като свърша, все казваше:

— Господи, Хари, как ти идват на ума такива луди неща!

Всеки път ми казваше това. Всеки път едно и също.

Не, само веднъж направи изключение. Когато аз й разказах за… Една много особена история, докторе. Пак светулката ми я разказа. Бях още дете. За една красива жена, която била женена за дърводелец. Била чиста жена, непорочна, затова Бог решил да я направи майка на земното си дете. Бог искал да дойде при хората, но тъй като не може да дойде като стар, не е нормално, решил да приеме образа на бебе. И тогава пратил ангел при тая жена да я извести, че ще се появи на тоя свят чрез нея, посредством нея. Че тя ще го роди, а той ще пожертва тяло и душа за спасението на хората от злото…

Тогава мама се развика, заудря с юмруци, заблъска крака:

— Лъжеш, Хари! Ти си лъжец! Не ти си измислил тази история. Тази история е вече измислена. Значи ти ме лъжеш, значи ти всяка седмица ме лъжеш! Четеш чужди истории, пък ги разказваш като свои.

Такива неща, докторе. Край, нашият съботен ритуал пропадна. Тя никога повече не сложи черната си кадифена пола с бялата дантелена блуза. Никога повече. Винаги ме гледаше с подозрение, винаги като крадец. Когато се появявах пред очите й, тя ги извръщаше нагоре, към небето, и устните й мълвяха нещо, което така и не разбрах.

И се поболя. Легна и повече не стана. С всеки изминат ден ставаше бледа и прозрачна, като стоял дълго на слънцето пергамент. Очите й ставаха все по-едри, заеха една трета от лицето й, устните й съвсем се заличиха, като изтрити, а телцето й ставаше мъничко, мъничко, като на момиченце…

Една вечер ме повика с поглед. Вече беше само очи върху едно прозрачно лице като завършек на едно несъществуващо тяло.

— Ти тогава ме излъга. Нали ме излъга, Хари?

И толкоз. И край. И свършек. Въздъхна и си отиде. Отиде си от този свят, докторе, убедена, че онази история не е била моя история. Няма по-голямо наказание от това, повярвай ми. Носиш си го като белег върху челото. Имаш чувството, че всеки срещнат те сочи с ръка: «Този излъга майка си!»

Както и да е. Когато душите ни се срещнат, ще й кажа истината. А душите ни непременно ще се срещнат — знам това. Дали ще отида в рая, дали ще отида в ада, няма значение — душата на мама ще потърси моята душа. Където и да съм, ще ме потърси. Това е мама.

После я погребахме. Аз все още не разбирах, че смъртта е нещо необратимо. Децата не го разбират. За децата всичко е напред, значи всичко може да се повтори. Дори животът.

А когато се прибрах, намерих в стаята си една кутийка. Тогава, докторе, продаваха играчките старателно опаковани. Тази картонена кутийка обаче нямаше надпис. Нищо не пишеше на нея, нищо. Затова реших да я отворя. Да си виждал дете, което не отваря кутийка, когато на нея не пише нищо?

И сега какво да ти кажа. Играчка като играчка. Едни такива малки фигурки. Неподвижни фигурки. Нещо като ясла за овце. Мъж, приклекнал до коленете на жена си, възрастен мъж. А жената с бебе в ръце. Хрисимо дете. С много нежна глава, а около главата жълто сияние. Някъде встрани — трима старци. Брадати, с дълги ямурлуци, сякаш пастири.

Казах си: «Сигурно мама е скрила кутийката, за да ми я подари за рождения ден». Бях сигурен, че е сбрала пари и ми е купила подаръка предварително. Всички майки правят така, знаеш го. Имам предвид бедните майки.

Но дойде петък вечер. И тогава, докторе… Тогава фигурките се раздвижиха. Честна дума, като истински. Майката придърпа бебето до гърдата си и бебето започна да суче. Старият белобрад мъж я галеше по коленете. А тримата старци с ямурлуците започнаха да се кланят — един подир друг, ниско, доземи.

Аз не разбирах тази играчка. Стори ми се твърде странна за дете. Бях само десетгодишен. А всичко това оживя пред очите ми — сякаш някой предварително беше навил невидимата пружина, после сам беше натиснал бутончето. Но когато се размърдаха, с мен се случи нещо. Усетих същото издигане. По някакъв странен начин този път най-после успях да изляза от таванската стаичка. Искам да кажа — да се издигна над прилежно наредените дъски с техните чепове и гвоздеи, над лакираните дъски, над капандурата и да тръгна към небето. Аз, докторе, отивах към небето!

И тогава видях моята светулка. Беше над играчката, но този път като звезда, като малка опашата звезда. Тримата брадати мъже гледаха към нея, аз също гледах. А опашатата звездичка се движеше бавно, но величествено — като знак, като известие, като предзнаменование…

И оттогава — всеки петък. Хвърлям мръсната си престилка от сервиза, хващам автобуса и се връщам вкъщи. Там все е неразтребено, все има залци по масата и покривката е в петна. Не можах да си намеря жена, сам съм. Навивам пружинката и натискам бутончето. И фигурките се размърдват. И всичко се повтаря отново и отново. Жената пак започва да кърми бебето, мъжът й пак я гали по коляното, тримата старци пак се покланят. И пак се появява звездичката. Малката опашата звездичка, която сякаш носи вест.

Но оттогава не мога да измислям истории. Все се чувствам виновен пред мама. Струва ми се, че това е онази история, която не бях измислил аз.

Защото, ще ти призная нещо, докторе — струва ми се, че тази история изобщо не е измислена.

[dready]

Агоп Мелконян
Самотникът и самотата


Тук е пълно с гении, докторе. Тук всеки е написал нещо изумително, или изобретил, или ще изобрети. Тук ухае на велики идеи и велики творби, пък аз съм само един дървен цилиндър. Тънък и дълъг дървен цилиндър. Долу съм вкопан в земята, затова дойдох при теб с усилия. А горе, на върха, съм увенчан с две порцеланови чашки. Бели чашки, марка «сименс». Не си помнят годините, но аз се гордея с тях. Ти нали се гордееш с първата си любов? С децата си, нали? А аз се гордея с две порцеланови чашки марка «сименс».

Понякога ми се струва, че вече не ставам за нищо. Избелях и се олющих. Стърча самотно до оградата на един селяндур, който не знае какво е телеграф. Ходи по нужда в ъгъла на двора и изобщо не подозира какво бях аз, какво величие бях, какъв финес. През мен, докторе, минаваше половината любов на света и половината омраза. Другите половини вероятно са минавали през друг двор, но не зная през кой. Моята работа си беше да пренасям половината любов и половината омраза, нищо повече.

Е, по едно време един щъркел си направи апартамент от слама връз главата ми, беше много досаден, чаткаше с клюна, но после му се родиха едни такива мънички симпатяги, таткото ги топлеше, мама ги хранеше. А аз си траех. Първо — защото имах много по-важна работа, трябваше да пренасям любов и омраза наляво и надясно. Второ — тъй като любов и омраза има и в държавните работи, трябваше да устоявам на ветровете на всякакви правителства. И като капак — тези щъркели. Едни такива сивички, човките им непрекъснато отворени. Мама току донесе нещо от супермаркета и напълни човките, ама те пак искат. А таткото стои встрани, никога не взема от тяхното. И изглеждаше ужасно тъжен, когато есенес тръгна към топлото. Попитах го:

— Ще се върнеш ли?

— Пътят е дълъг — рече. — На моята възраст обикновено свиват крила и тръгват надолу с човката напред.

Заклевам ти се, докторе, не се върна. Сигурно беше поел с човката напред. И си представям как стърчи забит с човката, а топлото му бяло дупе стърчи нагоре. Ама неговата е лесна, има си човка, има си дупе. Пък аз съм вкопан в земята, нито мога да отлитна на юг, нито мога да храня пиленца, нито мога да свия крила в едно величествено и последно пропадане. Аз нищо не мога. Доскоро от белите порцелани марка «сименс» висяха две усукани жици, после и тях откраднаха. Сега съм олющен, избелял и ограбен.

Какви ли не идиотщини са минавали през главата ми. Имам предвид през двете порцеланови чашки марка «сименс». Мога да кажа с гордост, че веднъж през тях мина съобщението за идването на царя. И царицата щяла да бъде на бял кон — така казаха. С допълнение: вечерта ще има бал, облеклото да е официално. Тогава се погледнах какъв мърльо съм и реших да не ходя. Сред поканените нямаше нито един телеграфен стълб.

Но после нещата се промениха. Техника, прогрес, край на онези досадни точки и тирета, които и без това трудно разбирах. Започнаха да си говорят с думи, с истински думи. Представяш ли си, докторе, един се обажда от Париж и търси някого от София. И всичко минава през мен, през един олющен дървен стълб, изкривен от старост, който всеки ден трябва да гледа как един селяндур ходи по голяма нужда в ъгъла на двора.

А те си говорят: «Тази вечер съм на премиера в «Гранд опера».». Или: «Тук на мода е вече тъмновиолетовото, широко разкроено долу». Или: «Ама вие наистина ли се разхождате по главната пеша?». Такива неща слушах и душата ми се изпълваше с възторзи. Живеех живот на аристократ, тогава селяндурите нямаха телефони. Все си представях как отивам в «Гранд опера», облечен в тъмновиолетово. Как един лакей ми отваря и казва: «Заповядайте, мосю». През всичкото време исках някой да ми го каже, а гледах онзи в ъгъла на двора…

Никой не може да избира съдбата си. Абсолютно никой. Вярно, бях обикновен глупав стълб, но през мен течеше изяществото, елегантността, кавалерството. Дори когато щъркелите цвъкаха връз главата ми, аз пак отивах на премиерите, при това не пеша, а в кабриолет. Или вали сняг, селяндурът седи на тъмно да пести тока, аз съм с огромна бяла гугла, но слушам. Слушам валсове. Слушам чаткане на конски копита. Почесвам се по брадичката, изкачвам стъпалата замислен, ще има представяне на Гоген, тогава вратата се отваря и един чернокож ми казва: «Заповядайте, господин телеграфен стълб».

И аз влизам. И аз съм сред отбраното общество. Там никой не ходи по ъглите на двора. Една дама изтръсква с ветрилото си натрупания отгоре ми сняг. Но малките щъркелчета си остават там. После няколко цигулари засвирват Вивалди и аз я каня. Тя, разбира се, не може да откаже на чаровник като мен. После двамата танцуваме и си говорим на френски. После тя ми казва и аз й казвам. После аз й благодаря за танца и тя ми благодари. После я отвеждам до масата и тя е щастлива.

Такива неща, докторе. Живял съм и във висшето общество. Но този танц не мога да го забравя. Сега ще ти кажа какво си говорихме. Тя ме попита:

— Красива ли съм?

Пък аз кимнах в съгласие.

Тя ме попита:

— Ти би ли ме обичал?

Пък аз кимнах в съгласие.

Тя ме попита:

— Вечно ли?

Аз пак кимнах в съгласие.

И това беше грешката ми, докторе. Защото прекрасно разбирах, че трябва да се върна в двора на онзи селяндур. Че трябва да седя със снежната гугла връз главата, докато дойдат онези щъркелчета. Защото разбирах, че не ми е мястото там; че моята съдба е да гледам как онзи в ъгъла на двора…

Аз се опитвах да отскоча, разбираш ли, но съм вкопан в земята. Аз се опитвах да се правя на красавец с тия две керамични чашки марка «сименс». И с две увиснали усукани жици, които после откраднаха. Кажи ми тогава, докторе, как ще ме обича една красива парижанка в тъмен виолет, разкроен долу?

Никога! Запомни го, никога!

Тъй си мина тъпият ми живот. Петдесет процента добри вести, петдесет — лоши. Пренасям надежди и скърби в една посока, после в другата. А вечер точно в осем онзи излиза на двора, клечи и псува на майка. После идват щъркелите и си оправят апартамента от слама. После татето ги топли, а мама отива до супермаркета. Пък там има само жабоци. Аз не обичам жабоци, ама мъничките ги обичат, затова не им давам съвети.

И така. Много години така.

И изведнъж чувам глас, познат глас, онзи глас. Май пак беше Вивалди, май пак беше откриване на изложба. Някакъв лакей отваря вратата и казва: «Заповядайте, господин телеграфен стълб». Обхвана ме ужас — той не канеше мен. Тогава леко изпънах двете жици, за да чувам по-добре. Беше тя, докторе, заклевам се, беше тя. Аз никога не мога да забравя този глас.

— Красива ли съм?

Пък онзи кимна. Не ме питай как се разбира кимане по телефона, но цялата ми дървена плът се разлюля.

— Ти би ли ме обичал? — попита тя.

Тогава щъркелите грабнаха мъничетата и се разбягаха панически.

— Вечно ли? — попита тя.

Оттогава нямам жици, докторе, скъсах ги. Сега стърча избелял, олющен и студен. С бели порцеланови чашки марка «сименс». Искам да й кажа нещо, но ми откраднаха и двете усукани жици. Сега пак ми се иска да кимна по телефона, но тя не може да се свърже с мен. А може да се е оженила, а? Сигурно живее в някакъв дворец, разхожда се в тъмновиолетово, долу силно разкроено. Слуша Вивалди, радва се на картините на Гоген.

Но в едно съм сигурен — гледа с любов и надежда от кабриолета си всеки самотен телеграфен стълб. Както аз гледам щъркелите, паднали с човките надолу.

[dready]

Агоп Мелконян
Via Dolorosa


1
Вятърът изпълзява иззад хълмовете, поразкършва се и напористо връхлита върху задното стъкло. Допреди час беше нещо като късна есен. НАШАТА есен — обича да казва тя. Това е НАШАТА есен, нали? Не възразявам, макар да не откривам нищо наше освен досадата, наречена пътуване — тичане от хотел към хотел, добър вечер, стая, може единична, пишете съпрузи; багажът, душът и възхитителните му пръски, вечерята задължително на свещи (силната светлина я дразни), любовна нощ, транквилизатори, на сутринта отново стартираме. Това е НАШЕТО, ако изобщо има нещо наше — едно надбягване с времето, което поразително прилича на свобода, а в действителност е бягство от тъгата спринтьор, хукнала подире ни.

— А все ми се иска да ти кажа, че ще вали.

— Сняг — допълвам. Вече двайсет дни само допълвам, за да не забравя да говоря.

Минута по-късно ни настигат объркани бели облаци, плъзнали ниско по асфалта.

— Бяла изненада — казва. Пауза. — Небето е толкова високо. — Пауза. — Нашата есен свърши. — Пауза. Преглъща. — Свърши толкова изведнъж.

Така си говори, свикнах. Горчива смесица между унес и самота. Нещо тъничко и заплетено, разпънато до скъсване между немощната и мисъл и трогателното желание да бъде добра. Нищо не се промени, лекарите не познаха. Любовта ще я възроди, сексът ще настрои механизмите и — защо не вървите по дяволите! Същите колебания между сън и реалност, същата непревземаема отчужденост, същите неволни трепети вместо жестове, същата безгранична и вече патинирана от старост тъга. Приех риска да съм и експериментатор, и опитен плъх, защото ми се искаше да я освободя от оковите й, да залъжа някак капризната повреда на мозъка, да навия отпуснатите вътрешни пружини, нееластични и безволеви като ластици. Нищо не се получи. Бягства вместо пътуване, жалост вместо любов плюс една уморителна сексуална повинност.

— Чудо — казва. — Пада нещо, което никога не се е качвало там. Или може би се е качвало?

— Качвало се е като пара — отвръщам, но тя вече говори за друго.

— Птиците тръгват на юг, змиите стават кожени колани, мечките слагат пижами за сън, пък ние двамата само тичаме. — Лапва бонбон. — Ей тъй, тичаме, а те ни се смеят. — Пауза. — И как ще избягаме от зимата?

Двайсет дни, умножени по стотици километри. Иначе трябва да говоря с нея, а ми става мъчно, затова предпочитам пътните знаци, такта на чистачките, безкрайния пунктир върху асфалта. Още ли не съм ви казал, че нейната безпомощност ме разкъсва?

Сигурно е чувство за вина. Да, цялата причина е в смазващото чувство за вина. Откъде го взех, накъде го нося? Нетърпимо е да се чувствуваш виновен, че не можеш да направиш нещо, което не можеш да направиш. Как се казва тази форма на вина? Никой не знае, а най-малко знам аз. Не успях дори да я убедя, че я обичам. Казвам го никому; в отговор само леко присвива клепачи и допълва с кратко, разсеяно, неадресирано, една осминка от онова движение с устни, което при останалите човеци се нарича усмивка.

— Пък ти си мислиии… Как тъй се качва пара, а пада сняг, щом парата е топла, а снегът — студен. Нищо не става тъй, нищо.

Снегът опасно затрупва. Отпускам педала, за да убия скоростта — виждам само десетина метра пред себе си. До града има доста път, трябва да измисля нещо. За три седмици свикнах да решавам сам.

— Веднъж пак валя, отдавна, бях още момиченце. — Пауза. — Дойде Горският цар и ме покани на бал в гората. Пипаше ме по гърдите и целуваше краката ми. Искаше да му стана жена.

Тук някъде трябва да има мотел, ако се вярва на знаците. Мотелът е моето спасение. Пътуването я напряга и тогава съвсем… Смуче бонбона с любовната страст на уличница.

— Ще напиша стихотворение. Ти писал ли си?

— Не.

— Прекрасно. Горският цар беше барман. — Пауза. — Господи, снегът ще го затрупа!

— Горския цар ли?

— Не бе, стихотворението. Ако го затрупа, ще зимува, а напролет ще се покаже с кокичетата.

Легло, чиния с прибори, под тях цифрата 1000. Близо е. Хладкият душ я отпуска. Когато излиза от банята с коси като водни змийчета, пристегнала кърпа малко над гърдите си, всичко свършва; облизвам с език капката на върха на носа и, целувам я по клепачите, а тя ме гледа с възхитения поглед на откривател — още ли съществуваш, това ли си ти? Тогава съм готов да се закълна: няма нищо пo-красиво от Лиза, когато водата измие тъжната й налудничавост.

— Между храстите еленов впряг. Клечат джуджетата палачи. Идват да обесят моя снят. Небето плаче.

— Добро е, но защо джуджетата?

Не обичам минутите между залеза и пълното смрачаване. Чувал съм, че ги наричат граждански сумрак. Защо пък граждански? Вече не е ден, още не е нощ, само безвкусна неопределеност във вид на светлинна дрезгавина, фаровете са подскачащи кълбета светлина, не, ръце на сластолюбец, които опипват всичко наоколо, както Горският цар — гърдите на Лиза; сякаш плуваш в коктейл от сивкава умора и досада, добре охладен със снежни вихрушки.

Тогава забелязвам тесния път вдясно. По-скоро го усещам с тънката интуиция на скитника, който улавя промените около себе си с някакво божествено седмо сетиво. Рязко завивам — прегракналото непосилие на спирачките и нейното предупреждаващо «Ехей!». Тясно, стръмно, почти без настилка, вляво — пропаст, или сипей, или просто плътна завеса от мрак пред някаква тревожна неизвестност. И пътеуказател с големи, старателно изписани букви.

— Via dolorosa — почти срича Лиза. — Ъхъ, знаех си. — Пауза. — Пътят на страданието. — Пауза. — Пътят на Христос към Голгота.

Глупаво е, разбира се, Пътят на страданието да завършва не с кръст, а с крайпътно ханче. Но повече ме изненадва Лиза — внезапно става боязлива, чувствителна и напрегната като животинче пред неидентифицирана опасност. И друг път съм забелязвал нейната изумителна способност да предусеща, като че ли знае събитията отпреди; зениците и се разширяват, ръцете стават неспокойни, леко се изгърбва, готова всеки миг да хукне — едно малко нервно зверче, в което властвува атавистичният ужас от неизвестното.

— Via dolorosa — повтаря като ехо собствените си думи. — Тогава ще започнат да казват на планините: паднете върху ни! И на хълмовете: затрупайте ни! Защото, ако това правят със зеленото дърво, какво ли ще бъде със сухото?

Потъвам в снежната въртележка, става красиво и опасно; нямам сетива за риска, затова не знам какво ме очаква в края на този полумистичен път — трънен венец или вана с топла вода. Пресипналата светлина на фаровете с мъка се промъква между валмата сняг, още един пътепоказател със същия надпис, после става равно — подозрително равно, подозрително спокойно, почти равнодушно, като покана, а точно срещу нас — правоъгълна тайна от мрак, върху която едва не връхлитам. Когато спирачките вече са свършили своето, двете петна от фаровете се спират точно върху табелата, изчаквам чистачките да избършат стъклото, защото ми се струва, че греша, че е оптическа измама или извратеност на въображението ми, че за нищо на света крайпътно ханче не може да се казва така: МЕХАНИЧНАТА ГОЛГОТА.

— И когато го поведоха, уловиха някого си Симона Киринеец, който идеше от нива, и сложиха върху му кръста, за да го носи след Исуса.

— Престани! — крещя, за да надвикам двигателя, който винаги става ужасно гръмогласен, щом се страхувам. — Не обичам такива шеги!

— Аз не се шегувам. — Пауза. — Аз говоря сериозно.

— Изчакай ме. Ще проверя има ли някой.

— Не! — подскача зверчето в Лиза. — Двамата.

— Вали и е студено.

— Не! Двамата, чуваш ли, двамата!

Притичваме. Не е повече от петнадесетина крачки, затова в хаоса от боязън и предпазливост мозъкът ми успява да подреди една-едничка мисъл: какво има в този мъртъв тъмен куб със захлопнати дървени решетки? Нищо повече не можах да изстискам от него, защото целият бе във властта на една нелепост: «Този път краят е отпред!» Толкова — до вратата. Лиза е до мен и ми се струва, че в тъмното очите и фосфоресцират, а ноктите и бапно се измъкват от своите кадифени леговища, хищни и извити като малки рогови ятаганчета.

— Ако се страхуваш, да се връщаме? — предлагам като последна възможност, но тя мълчи, само ноздрите и потръпват, души, търси опасността, която я привлича с някакъв извънсетивен магнетизъм.

Започвам яростно да хлопам с юмрук, половин минута, минута, за да се убедя, че няма никой, че никой не може да живее точно тук и точно сега, когато забелязвам върху продълговатото стъкло на вратата трепереща светлинка — може би от свещ, може би от фенер; някой слиза по стъпала, някой ходи с чехли, някой леко покашля или мърмори, или ругае, но има светлина и звук, после повече светлина и повече звук, после светлината плисва върху цялото стъкло, а звукът става мощен, басов, почти неземен глас:

— Вървете си по пътя. Хотелът не работи.

Вече се бях обърнал и гледах с надежда чистачките, които отчаяно, но всеотдайно ни викаха през водната пелена (снежинките бяха станали дъждовни капки), когато тя изтърсва:

— Двама сме. Градът е далеч.

— Казах. — Басът е гневен. — Вървете си и толкова.

— Не ме отпъждай — настоява Лиза. — Жена съм. Студено ми е и се страхувам по пътищата.

— До Коледа съм затворил — казва онзи, но сякаш по-меко. — По туй време винаги затварям.

— Искаме само легло и покрив.

— Хайде — казвам и я улавям за ръката. — Щом не иска, не иска. До града не е далеч.

— Защо пък? — Лиза издърпва ръката си. — Той е брат на мрака.

Онзи се суети, целият е колебание, много силно трябва да е нещото, което се съпротивлява вътре в него, щом не иска да ни пусне в тази кошмарна омокрена нощ. Почти виждам как извръща гръб, готов да изпсува, ругатнята тежи на езика му, защо в края на краищата не вървим на майната си или някъде по-далеч; светлинката безпомощно трепери от пробождащата хладина, но после пак поглежда към вратата, към ключалката, отвъд сме ние — рушителите на свещеното му спокойствие, грабителите на сънливото му бездвижие, рискът.

— Само тази нощ, утре да си вървите.

— Само тази нощ, утре ще си вървим — повтаря Лиза като влюбената Ехо.

— Само тази нощ, разбрахме ли се?

Изщраква резе, правоъгълно парче от мрака се отмества, боязливо се разсипва светлина — и той е пред нас като пародия на Статуята на свободата. Миг по-късно чехлите му вече шляпат по стъпалата, тръгваме подир своя сърдит гид неизвестно накъде, засега просто нагоре и навътре в този студен празен търбух, готов да ни погълне, да ни смеле, да направи от нас нещо пихтиесто…

— Няма ток. Сигурно жицата се е скъсала — казва.

— Сигурно се е скъсала — повтаря Лиза.

Влиза в обширен вестибюл, светлинката изпърхва с криле и каца на масата — овална, дъбова, навярно германска, с дебела, брадясала от ресни и пискюли покривка. Всичко останало е удавено в мрак и тежък дъх. Като на погребение — и мъртвило, и мъждукаща светлина, и спарено, и мълчание, и печал. Поканва ни да седнем, едва тогава виждам, че устните на Лиза са морави или зелени, или тъмнокафяви, но най-точно — ги няма. Искам да попитам къде са устните й, но тя сигурно ще ми отвърне, че мракът ги е изгризал, после ще се разбъбри за хищната ненаситност на тъмнината, за алчната и страст, ще разкаже нещо за своя призрак Мрачин, който живеел в мазето или в тавана, или бог знае къде точно, но вечерите се мушквал под завивката и тъй — прегърнати — прекарвали цялата нощ, на сутринта той си отивал с крадливи стъпки като Ромео и чак тогава тя откривала, че устните й ги няма, че «съм съвсем безустна», както казваше, «че съм съвсем една такава безустна». И после ще продължи: «Винаги щом стана безустна, значи при мен е Мрачин; тогава е хубаво, защото страшното е съвсем наоколо».

— Ще ви донеса студено месо и вино — казва стопанинът и хлътва в непрогледността, за да ни остави около минута в тягостно мълчание.

— Сам ли живееш? — пита Лиза мрака, а мракът отвръща с гласа на стопанина.

— Сам.

— И никакви ли гости не идват?

— По това време затварям — продължава мракът. — Винаги затварям, знаят го.

— Изглежда, всичко затваряш. И себе си.

— Изглежда, и себе си.

Говорят странно и внезапното им разбирателство започва да ме тревожи. Не обичам да съм извън, не понасям.

— Мрачин ли е тук? — питам, за да прекъсна диалога им.

— Ъхъ. Тук е, виждам го да реже студено месо за вечеря. Ще ядем студено месо и ще пием алено вино — прошепва тържествено Лиза, а аз настръхвам от вампирската многозначителност на думите й.

— Този ли е Мрачин?

— Прилича. Само дето онзи беше пo-млад и имаше бенка ей тук, до носа.

Мрачин се връща в сферата от светлина и носи студено месо за вечеря. Движенията му са плавни и някак неестествени, въздушни. Налива от алената напитка и сяда срещу нас.

— Яжте.

— Не! Не съм гладен.

— Защо крещиш? — пита Лиза, пък устните и съвсем ги няма. — Какво ни интересува нас дали си гладен.

Страшно е това «нас», не го искам.

— Ти си съвсем сам — продължава Лиза, този път на Мрачин. — Как го понасяш, не знам. Като си сам, много те боли душата, нали?

— Наказан съм. И не питай. Каквото и да се случи, не питай. Иначе не отговарям, честна дума.

— Няма да те питам — кротко се съгласява Лиза. И след малко добавя: — Каквото и да се случи.

Има начин, разбира се, как съм забравил: вампирите, или наречете както си щете безплътните нощни скитници, нямат сенки. Трябва само леко да отместя глава, някакви десетина градуса, но страхът е пo-силен от мен — а ако наистина няма сянка?

— Завиждам ти — продължава Лиза, огризвайки с охота някаква кост. — Тук ти наистина си сам в безкрайната Вселена.

Мрачин дръпва моята чаша пред себе си, старателно я напълва почти до ръба и отпива.

— Вселената не е безкрайна — казва той след жадната глътка. — В природата няма нищо безкрайно.

Извръщам глава, сянката е на мястото си — върху стената, плътна, игрива в такт със светлината.

— Аз съм космолог, разбирам ги тия неща — продължава Мрачин. — По-точно бях. — Отново отпива. — Всичко в природата е ограничено, безкрайно е само страданието, защото не е материя. — Неочаквано се извръща към мен: — Нали така?

— Не знам. Не съм нито космолог, нито кюре.

Точно в този миг, заклевам се, точно в края на моето глупаво изречение някъде хлопва врата. Лиза застива напрегнато, поставя широко отворени длани върху масата и се накланя напред.

— Има ли някой?

— От вятъра е — отговаря мигом Мрачин. — Щом ти казвам, че е от вятъра, значи е от вятъра.

— Нали знаеш — казвам. — Вятърът хлопва вратата само веднъж.

По устните на Мрачин се плъзва нещо като иронична усмивка, къса, раняваща, като откос:

— Не винаги само веднъж. Светът се управлява от вероятности, затова дори най-невъзможното може да се повтори. Ако бъдем тук милион години, не е изключено вятърът да отвори вратата и пак…

— Ние утре си отиваме — казвам. — Няма смисъл да чакаме милион години една врата да се хлопне.

— Защо? — гласът му звучи искрено. — Сигурно защото можете да си отидете.

Минута-две мълчание, в които се опитвам да подредя хаоса от впечатления, предчувствия и страх, но нищо не се получава, защото в мен управлява първата сигнална система — онази сложна и объркана мрежа от рефлекси, скрита долу, в ниското, в мазето на мозъка, между вехтошарските останки от еволюцията; там, където още не съм станал човек, където съм само крадливо влечуго или хищна сова, или боязливо насекомо; пристъпвам пипнешком в това мазе, искам да проумея нещата по формата и фрактурата им, по влажността и топлината им, но само се блъскам в непознати реалности, подритвам ги, спъвам се, търкам ожулената си изненадана душица, размахвам отчаяно ръце, за да разкъсам оплетените като че ли от конопени въжета паяжини — но нищо, нищо, което поне ей толкова мъничко да е познаваемо… Само досадният ромон на дъжда по стъклата и водосточните тръби, само изменчивата налудничавост на Лиза, само разкъсващото извънвремие на Мрачин, плюс една врата, която вятърът може би ще хлопне след милион години…

— Всичко на този свят — започва пак отникъде Мрачин — е самозатворило се пространство и време. И Вселената, и електронът. Човекът също… Човекът също е самозатворило се в себе си страдание.

— Защо ни говориш всичко това? — питам. — Ние искаме само топла вода и легло.

— Нямаш право да искаш от другия само топла вода и легло. Другият също…

В този миг някъде долу отново се хлопва врата.

— Много бързо минаха милион години — казвам и ръката ми неконтролирано посяга към големия готварски нож.

— Знае ли човек колко са милион години — отвръща Мрачин почти лениво. — Имаш ли сетива за милиони години? И остави ножа, глупаво е. Не можеш да прободеш утехата.



2
Камината е светлина и топлина, Лиза се съблича, а преди сън е досадно словоохотлива.

— Странна къща и странен човек. Прилича на Мрачин, а не е. Ако ме питаш, той си е направо луд. Ами луд е, разбира се, откачил е от интелигентност. Защо всички интелигентни откачат, Емил? И защо всички много пият?

— Не знам.

— Неспокоен е. Сякаш очаква нещо да започне. Или пък коже би да свърши. Ще стане нещо и край. Добре го каза: животът е едно очакване за смърт. Като си помислиш, така е. Цял живот не правим нищо друго, освен да чакаме смъртта. Обичаме, ядем, пътуваме и чакаме смъртта. Винаги е покрай нас, но първо събира другите, които обичаме, без които не можем. Чак накрая идва за нас… Кой отваря вратата, Емил?

— Не знам.

— Не знаеш, не знаеш… Като бях малка, си мислех, че заран звездите падат между тревите. Веднъж тръгнах с кошница да ги събирам. И знаеш ли, Емил, нямаше нито една звезда! Намерих само една скъсана обувка. Все се питам къде отиват звездите сутрин — и това ли не знаеш?

— Там са, но не се виждат.

— Да имаш да вземаш! Звездите са души на умрели и сутрин се прибират в умрелите. И ти ще имаш звезда, и аз ще имам. Жалко, че няма да мога да я видя. Или ще я виждам?

— Няма.

— Винаги ще разочароваш човека…

Не казва лека нощ, просто се свива в мен, сгушва се на топло кълбо между гърдите и коленете ми, винаги с гръб, търси защита. Няколко минути мълчи и си мисля, че вече спи.

— Защо ме взе от психото?

Никога не отговарям на този въпрос.

Изглежда, някой избърса небето от облаците, в горния ляв ъгъл на прозореца луната се разбули — кръглолика, петниста, бледа от студ. Този някой разкъсва завесата, парчетата тичат да се догонят, търкалят се върху огромните си морави кълбета, да се слепят някак, да станат цялото, старото, някогашното, но не могат да се преборят с вечните сили на разпадане…

— Ще видя звездата си, предчувствувам — сънно промълвя Лиза. — Още утре ще я видя.

Опитвам се да заспя, но образът на Мрачин е пo-силен от физиологията ми. Стаята, огромната германска маса с брадясала от пискюли покривка, тежък въздух, пие червено вино и говори: всичко, което човекът е измислил, казва, е само вътрешна реакция на омраза към света. Отпива и продължава: а най-жестоката омраза е знанието, което трупаме. Знам, знам, знанието е потребност и ще ти кажа защо — защото е компенсация за несправедливостите на Вселената към нас, за милионите и несправедливости. Извисяваме се чрез знанието, за да унижим Вселената — запомни го. Човекът се опитва да опознае нещата, за да се издигне над тях и да им отмъщава. Тази дребнава мръсна злобичка го тласка да прониква в тайните на материята, за да компенсира, доколкото може, вродения си комплекс за нищожество. И какво излиза? Че науката е сложен условен рефлекс на един дразнител, които се нарича страх от Вселената. Тя никога не е била великодушна към нас, никога не е била щедра към разума, защото разумът е нищожество, което не иска да си признае това, за нищо на света не иска да го признае и тъй като няма никакъв друг начин да го скрие, създава наука: изучава космоса, разбива атома, прави мислещи машини. Не си ли съгласен?

Ето това е разумът: наплашено мимолетно парче нищожество! Той има един-единствен спасителен шанс: да събира знания. Ако не го прави, ще трябва да си признае, че е нищожество — какво друго ще му остане тогава, оевен да се намрази?

Никога не съм се замислял за тези неща, не ме интересуват. Аз съм скромен инженер по медицинската апаратура, грижа се за енцефалографите в една клиника (там видях Лиза), високото знание не ме привлича, стои над мен, но ми се струва, че Мрачин е прав. Какво друго е познанието, ако не патерица? И кой има нужда от патерица?…

Тогава чувам женски смях — спотаен, нервен, отвратителен. Някой се смее във вестибюла, жена се смее, значи Мрачин ни е излъгал. Отметвам завивката, стаята е изстинала, плахо отварям вратата, в първия миг ходилата ми като че ли залепват за студения под, по тялото ми пробягва ледена тръпка, правя няколко крачки напред, за да надникна от етажната площадка. Жена е, разбира се, седят около кръглата маса и пият нещо в дълбоки чаши — сякаш изрязани силуети от лунна светлина върху тягостния мрак на стаята. Двама, Мрачин и жена — не я виждам добре, но ми се струва красива, с някаква зловеща красота.

— Все пак реши да тръгваш, така ли? — пита Мрачин.

— Трябва, ще ни чакат.

— Пътят е лош — продължава Мрачин. — Валя и сигурно има поледица. Надолу е стръмно.

— Знаеш, че съм предпазлива.

— Остави поне детето.

— Баба му иска да го види. Не го е виждала от година.

— Моля те — в гласа на Мрачин се стрелва отчаяние.

— След няколко дни ще се върнем — спокойно казва жената. — Не се страхувай, за нищо не се страхувай.

Мрачин се изправя, отива до големия прозорец и дълго гледа навън.

— Няма да е след няколко дни — казва на себе си или на луната, или на обладите, или на мрака, или на нищото. — Там е работата, че няма да е след няколко дни.

Нищо особено, делничен разговор между съпрузи, а някаква исполинска лапа притиска гърлото ми. Често изреченията носят нещо толкова огромно, че сами се смазват под товара си, стават жалки, вече не редичка от думи, а оголено мъчение — не сте ли забелязвали? Думите не стигат, затова не ги търсиш, казваш само най-необходимите, останалите са прекалено немощни, с хлътнали гърди и вяли мускули, не могат да мъкнат огромното, страшното, заради което си ги казал. Тъй си говореха двамата — само с най-необходимите думи, като пред екзекуция.

— Знаеш, че те обичам — казва жената и разбирам, че ако докосне в този миг Мрачин, ще се овъгли.

Няма да намери думи, знам. Думите вече са свършили. Няма ги в теб, няма въздух да ги пренесе, няма уши да ги чуят. На това място всичко свършва, изчерпва се, лъсва дъното. Тук е смъртта на душата, Мрачин.

Моето полунощно подслушване става излишно и се връщам обратно в стаята. Лиза седи на леглото, притиснала колене до гърдите си.

— Обещахме да не питаме, помниш ли? Да не питаме, каквото и да се случи.



3
След няколко часа безсъние дойде утрото — уморително равномерна сивота, сякаш разбъркана с миксер, сякаш целият дом е потопен в съд с лепкав колоид.

— Изобщо ли не мигна? — Лиза не изчаква дори да отвори очи. — Не си, обзалагам се. И аз като момиче страдах от безсъние. Натъпчат ме с лекарства и започвам да сънувам приказки. Израснах с тези приказки, Емил, сигурно затова ме имат за болна.

— Обличай се бързо, ще тръгваме.

— Не е хубаво да бягаме. Мрачин беше добър към нас. Уплаши ли се?

— Не се чувствам добре.

— Пък държиш винаги да си добре, тъй ли? Жена като жена, сигурно и тя е дошла от приказката.

— От коя приказка?

— Ама ти, Емиле, сериозно ли мислиш, че всичко това е истина? Къщата, Мрачин, жената и изобщо са някаква си проста истина? Това е приказка, в която попаднахме случайно. Хлътнахме в нея, без да искаме…

— Не започвай пак, моля те.

— О, значи си сляп. Щом не виждаш, че всичко това е декор за приказка, значи си сляп. Или не, просто си беден.

Когато се спускаме в големия вестибюл, те вече пият кафе — Мрачин и жената. Мрачин дори не трепва, казва само ледено:

— Добро утро. Кафето ви е сервирано.

Тогава разбирам, че всички снощни страхове са били напразни — не може да има толкова немощен призрак с лице от мръсен гипс, подпухнало от алкохол, с изплашени очи, в които живее цялото възможно отчаяние. Не може да има такъв призрак.

— Това е жена ми — казва Мрачин. — Това е моята жена. — И в лаконичното «моята» има нещо болезнено. Сигурно така човек казва «моето страдание» или «моята смърт».

— Пък ние снощи помислихме, че си стар ерген — изтърсва безцеремонно Лиза.

— Това е жена ми — настоява Мрачин. — Имам и момченце на десет години, спи отвън в колата.

— В колата ли? Защо в колата? — Лиза е искрено изненадана.

— Ще тръгваме, пък не исках да го събуждам — в гласа на жената има нещо глухо, дразнещо, сигурно устните и са пресъхнали от цигарите.

— Те пътуват — бързо допълва Мрачин. — Тръгват с колата, заминават за няколко дни.

Господи, как ми се иска да му помогна! Не ви ли се е случвало — седиш до нечие страдание, дори не знаеш какво, но страданието го има, там е, присъствува с цялата си непоносимост, дори усещаш пулса му, и тогава внезапно ти се приисква да го вземеш, да хванеш подръка това страдание и да го поведеш нанякъде, да се махне оттук, да освободи стаята, да не диша от този въздух — не ви ли се е случвало? Без да си филантроп, без да си мазохист, а защото ти се струва, че трябва да освободиш другия, за минута само да си поеме дъх иначе няма да може, иначе няма да издържи! Тъй аз искам да освободя Мрачин от нещото, което не разбирам.

— Времето не е за пътуване — казвам. — Мъглата е гъста.

— Знам пътя великолепно — възразява жената.

— Почакайте час-два, ще тръгнем заедно.

— Сега! — отсича жената. — Трябва сега.

— Ти не искаш, Мрачин! — почти крясвам. — Снощи те чух, не искаш. Защо не ги спреш!

Мълчи. Дълго гледа пресъхналата тъмнокафява утайка на дъното, а после, когато вдига глава, някъде съвсем в крайчеца на очите, скрита от всички останали и от света, виждам прозрачна, издайническа, появила се кой знае от какви дълбочини влага.

— Не мога — казва. — Не мога.

— Тогава и аз ще тръгна с тях — отново безцеремонно се намесва Лиза.

— Не бива! — Мрачин се изправя. — Те ще тръгнат сами. В тази посока всички пътуват сами.

— Искам! — вироглаво настоява Лиза. — Аз също искам да участвувам в приказката.

— В каква приказка? — отново глухият глас на жената.

— Не разбирате ли, всичко това е приказка. Къщата, денят, Мрачин, всичко.

— Не е приказка, момичето ми — прекъсва я Мрачин. — Не може да има толкова лоши приказки.

— Ти не знаеш. Вне не знаете. Има всякакви приказки, всякакви! — гласът й трепери както винаги в началото на нервна криза. — Всякакви има! И ти си Мрачин, който живееше в мазето. Кажи, Емил, нали съм съвсем безустна?

— Съвсем, Лиза.

— Ето, виждате ли, а щом стана съвсем една такава безустна, тогава е хубаво, защото страшното е съвсем наблизо.

— Страшното е съвсем наблизо — повтаря като ехо Мрачин.

— Винаги съм искала да участвувам в приказка, в страшна приказка, не във весела. Като онази, дето дяволът хваща доброто в една катедрала, разкъсва го и после го изяжда.

— Не в катедрала, не — възразява Мрачин. — Защото дяволът е изял доброто много преди да има катедрали.

— Пък мама казваше: дяволът не може да е изял доброто, Лизичка, защото добро никога не е имало. Ако имаше добро, Лизичка, казваше, господ нямаше да ми даде такова наказание. Ти не разбираш, нали, Емил?

— Не, Лиза, не разбиоам.

— Ти никога нищо не разбираш, защото си сляп. Или не, защото си беден.

Жената се усмихва нервно и се изправя:

— Време е.

Когато излизаме, виждам, че на задната седалка на колата спи момченце. Спи така, сякаш никога няма да се събуди.



4
— Тръгвам — Лиза е затворена и далечна, дори не се извръща към мен.

— Накъде?

— Натам… Не знам накъде. Нещо ме дърпа, Емил. Нещото е по-силно от теб. Благодаря ти за грижите. Сбогом.

Сещам се за Мрачин едва когато колата се скрива зад завоя. Намирам го във вестибюла — бледен, цигарата трепери между устните му, потръпва, сякаш всеки миг ще се разхлипа.

— Заминаха ли? — пита.

— Заминаха.

— Винаги заминават. — И след няколко секунди допълва: — Винаги заминават завинаги.

— Не се сбогува с тях.

— Излишно е. Те нищо не разбират.

Отива до прозореца и дълго гледа към пътя.

— Нищо не разбират, мъничките…

Сигурно трябва да си тръгна, но се страхувам да го оставя сам. В такива минути самотният човек е неразумен.

— Да ти налея ли? — пита.

— Не е ли рано?

— Времето е относително понятие, момчето ми, какво значи рано и късно… Вселената не се интересува от нашата жажда. Тя е равнодушна към страстите ни.

Почти автоматно отива до барчето с бутилките.

— Ето това е смешното — самовъображението на човека. На младини написах книга «Вселената и ние». Боже мой, каква хлапашка самоувереност! Дори имаше глава «Човекът като космическа стойност». А човекът няма стойност даже тук, на тази никаква планета.

Налива две чаши, вдига едната почти до устните си и продължава бавно, може би с неохота:

— Седни де, защо стърчиш… Мъничкият човек — какво зависи от него? Нелепа игра на физическите константи. Природата го е създала ей тъй, на шега, в минути на весела самозабрава, за да не умре от скука. А той се големее…

Почти пресушава чашата.

— А най-голямата лъжа… Знаеш ли най-голямата лъжа? Ето я: човекът е дело на бога. Няма по-безсрамна лъжа! Щом бог е свръхразум и сила, може ли да създава нелепости? Все едно майстор ювелир да изковава подкови.

Разбирам те, Мрачин. Сега трябва да говориш за каквото и да е, само не за онова, само не за тях…

— Щом делото е калпаво, и майсторът е калпав. Изобщо цялата тази Вселена и съдбовните и първи три минути — още там нещо е сбъркано, още там има недообмислени неща. И по-нататък зсичко тръгва накриво, несъвършенствата са още в принципите, в базовите закони. Та чак до човека — недообмислено, недоизпипано…

— Все пак човекът е някаква ценност — подхвърлям, просто за да бъда опонент.

— Да, висококалорична храна за червея. Това е цялата му ценност… Още по чаша? Вече няма закъде да бързаш.

Налива, без да изчака отговора ми.

— Вземи например нарастващата ентропия, Глупаво, нали? Глупаво е да сътвориш нещо, със собствените си ръце да направиш нещо огромно и за вечни времена, а да положиш в основата му такъв принцип: всичко да се стреми към хаоса! Ами че тъй ти обричаш собственото си дело, обричаш го на гибел.

Отпива.

— Милиарди години по-късно същото решение се повтаря и в човека — създаваш себеподобно и сам влагаш в него гибелта му. Същата нелепост, същата жестока несправедливост!

Аз мълча. Знам, че иска да ми каже нещо съвсем друго, но трябва да събере смелост.

— Изчел съм всички велики философи — продължава Мрачин. — Всички те размишляват за света, но за света като готов, но за света: като решен. Той съществува, нека разберем какъв е. Само един тръгна обратно — Айнщайн. В едно свое писмо той пише: «Искам да разбера такъв ли бих създал света, ако бях бог». И другаде: «Интересува ме имал ли е бог избор». Големи въпроси са това, Емил, съдбовни и затова са нерешими.

Отново налива в чашата си два пръста смелост.

— Или да вземем времето. Ако беше бог, би ли направил времето едноизмерно? Да ме извини демиурга, но това е нелепо! Да вържеш всичко съществуващо с вериги за оста на времето, че да не може да се връща към миналото си; да крачи в едно неуловимо сега към едно непредвидимо после, а да не може да се върне миг назад… А кой не мечтае да се върне назад? Има ли пo-силен човешки копнеж?

Говори бавно, разпокъсано и не разбирам накъде ме води.

— Виж това отсреща. Обикновен часовник с махало. Какво отмерва — времето ли? Не, Емил, отмерва собственото си люлеене. А какво общо има то с времето? С моето време? С моя живот, с мойте спомени, с моето очакване?

— Очакване ли? — питам.

— Очакване да се събудя. Очакване пак да стане трийсети октомври, а дотогава ще съм мъртъв.

— Не те разбирам, Мрачин.

— Няма нищо за разбиране. Някаква анабиоза. Или ако щеш, алкохолна летаргия. До другия трийсети октомври, когато ще дойдат.

— Кои ще дойдат?

Трепери. Вече е полупиян.

— Куклите. Мойте кукли. Ще дойдат за нашето тъжно представление.

Вече няма да питам. Вече всичко ще разкаже, без да го разпитвам.

Отново налива. Пие с някакво неразбираемо упоение, сякаш да отмъсти на светложълтата течност.

— Трийсети октомври. Вече съм ги поръчал. Ще дойдат техниците, ще донесат два сандъка утеха, ще ги разпръснат по пода… Жестоко е, разбираш ли, жестоко е да ги монтират пред мен. Но батериите издържат само десет дни, затова ги монтират на място.

— Кого монтират? — не издържам.

— Тях. Жената и момчето. Моята жена и моето момче. Правят ги пред очите ми, нечестно е.

Става, пo-точно опитва се да стане, но залита. Искам да му помогна, но избутва ръката ми.

— Повтаря се като в примка на времето. Тръгват съвсем нормално. Целувам момчето, никога не го събуждаме. После нея. Аз я обичам, Емил. Всяка година я обичам. А после ги намират в пропастта.

Пак се изправя до прозореца, загледан в пътя.

— Така беше първия път, когато бяха истински. И после всичко се повтаря. Поръчвам, техниците ги докарват, монтират ги пред очите ми, десет дни, мойте десет дни, когато съм жив. Целувам момчето, никога не го събуждам. После нея. Аз я обичам, Емил. Всяка година я обичам. А после ги намирам в пропастта.

— Не! — крещя. — Лиза е с тях!

— Нищо не може да се направи, момчето ми. А Лиза каза, че обича страшните приказки.

— Ти си чудовището Мрачин!

— Нищо не може да се направи. Всичко се повтаря. Примка на времето, която стяга сърцето. Все повече го стяга, докато го пререже. Постепенно свикваш. Да, знаеш ли, наистина постепенно свикваш. Или лъжа? Сигурно лъжа.

— Лиза е моя жена!

— Пак ще бъде. За десет дни. Знам телефона, ще поръчаш. Лошото е само, че ги монтират пред очите ти. Жестоко е. Но какво да се прави, батериите издържат само десет дни…

[dready]

Агоп Мелконян
Йозеф и времето


Всичко започна съвсем банално — с един телефонен звън.

— Археологът Холидек ли е?

— Да — признах.

— Аз съм Йозеф Блажек, бригадирът. Ела веднага, намерихме някаква тетрадка. Много загадъчна работа.

Ръкопис като ръкопис — ще кажете. И ще сгрешите. Ръкописът беше наистина уникален, защото беше от бъдещето: малка тетрадка с листа от светлосин полимер, на чията първа страница стоеше датата 2156 година.

Аз съм археолог, моята работа е да трансформирам йероглифните словоизлияния на графоманите от всички времена в текст, ясен и разбираем за главния редактор на "Археологични записки", а от своя страна въпросният главен редактор се грижи да трупам публикации. Това е и не искайте от мен, моля ви, да разплитам времено-пространствените възли. Към теорията на относителността, изкривеното време, фридмоните, максимоните и всякакви подобни интелектуални рифове изпитвам физиологично отвращение.

Трудно се справих с тетрадката, защото в XXII век вместо да учат краснопис, децата решават нехомогенни диференциални уравнения. Някои неща в нея бяха записани със символите на булевата алгебра, други бяха фиксирани в троичен код, но нашето компютърче ЕС се справи отлично.

Сега идва абзацът с изненадите. Тетрадката от XXII век се оказа работен дневник на тогавашен археолог, който също се казва Франц Холидек, и засега смятайте това съвпадение за чиста случайност. Под името му беше записано: "Записки по разчитането на дневника на Йозеф Блажек от Страконице". Разбрахте ли?

Ще поясня. Бригадирът Йозеф намира тетрадката на археолога Холидек (мой съименник от бъдещето), в която са описани усилията на археолога да разчете дневника на същия този Йозеф. Или с други думи, след почти двеста години един човек, вместо да воюва с нелинейните роботи и да колонизира мистериозни планети с още по-мистериозни аборигени, се води бележки за дневника на Йозеф Блажек, но същият този Блажек намира същите тези бележки двеста години по-рано. Нали вече казах, че нищо не разбирам от временно-пространствените връзки?

Йозеф не подозираше, че намереният от него ръкопис се отнася за дневника му. Аз не му казах и веднага пристъпих към прецизното разчитане на ръкописа на моя съименник. Оказа се, че ние изобщо не познаваме Йозеф. Той например пишел стихове, представяте ли си! При това неримувани сонети. Освен това тайно събирал пари да си купи кола и нарича шефа си "келеш и бивол". Но това още не е всичко. В дневника му, разчетен от Холидек Втори, подробно се описват духовните и други контакти между него (става дума за Йозеф) и Мария Хубавицата, която продава на мокрия бюфет и освен това е съпруга на шефа му. Това вече не съм очаквал от Йозеф, иначе кротък и тих човечец. В момент на отчаяние той пише лиричен призив до бъдните поколения, описвайки злощастната си участ, и закопава дневника. По-нататък знаете.

Така, пътувайки през вековете, до нас отново идва свидетелството за моралната деградация на Йозеф Блажек от Страконице.

Аз съм добросъвестен учен, за мен археологията стои над личните ми интереси и особено — над личните интереси на Йозеф. Публичното изнасяне на любовните му връзки не можеше да ме уплаши и аз веднага изпратих статията в "Археологични записки". Събитията след това ще описвам подробно, за да се убедите, че понякога и професията на археолога може да бъде опасна.

След няколко дни при мен дойде Йозеф, разгневен до оранжево.

— Слушай, Холидек — започна нервно той. — Престани веднага с мръсните си номера.

— Имаш предвид?

— Имам предвид веднага да изтеглиш статията си от списанието.

— Това е научен труд и ти нямаш право…

— Защо ще правиш наука от моя дневник — рови се в глинените плочки!

— Аз не съм ти взимал дневника, нали? За него аз научих от тетрадката, която лично ти ми даде миналата седмица. Дневникът ти е открит от археолога Холидек, но друг Холидек, обърни внимание — в 2156 година след новата ера при археологични разкопки. Той ги е разчел и след това…

— Изобщо не ме интересува! Вътре имаше някои мои интимни истории и факти.

— Това пък мен не ме интересува.

— О, така ли? Добре, приятелю, сега започвам аз. Дневника зарових преди месец, ще го намеря и ще го изгоря!

— Не! Моля те, Йозеф, в името на науката! Ще объркаш всичко!

Но бригадирът излетя на крилата на своето неутолено отмъщение.

Не разбирах какво точно ще се случи, все още не разбирах. Какъв наивник и глупак съм бил! Няма да ви разказвам как прекарах нощта. Дремнах само за половин час и сънувах огромно змиевидно чудовище, на което пишеше "Време". То ме глътна, Йозеф размахваше сатанински дневника си, Холидек Втори плачеше, а аз пътувах назад и напред в търбуха на времето: люлеех се от миналото към бъдещето, от бъдещето към миналото…

На другата сутрин позвъних на главния редактор на "Археологични записки" професор Годарчек.

— Познах те, Холидек. Нещо ново ли?

— Получихте ли моята статия за бележника на другия Холидек?

— Да, ще бъде голяма бомба. Защо не направиш дисертация? Аз ще ти бъда ръководител. Имам обаче една забележка, почакай…

След минута професорът призна, че статията буквално е изчезнала. Едва не раздробих невинния телефон. Но когато открих, че и копието на статията, и самата тетрадка на Холидек Втори ги няма в сейфа ми, разбрах — машинката на непоправимите събития се е завъртяла.

Отново се позвъни, този път на входната врата. Не бях в настроение да приемам гости, затова предпазливо се приближих до вратата и надникнах през шпиончето. Тогава вратата се отвори и — Боже мой! — нашата изходна врата се оказа входна за друг апартамент.

— Не е прилично да се наднича — каза онзи, който отвори моята или може би своята… — Звъните, а надничате, не е хубаво. Кого търсите?

— Аз съм археологът Франц Холидек — започнах тъпо.

— Така ли? — усмихна се любезно другият. — Този, който сега стои пред вас, също е археологът Франц Холидек.

— Странно…

— Няма нищо странно. Прочетете на вратата.

— Но това е моята врата и звънихте вие!

— Стига глупави шеги! Какво желаете?

Аз ли желаех нещо? Той звъни, пък аз съм бил искал… Започнах да се обърквам. Главата ми беше празна като катедрала в полунощ. От другата страна на вратата имаше същият апартамент като моя, дори палто и шапка като моите, и четката беше същата — сякаш вратата беше огледало.

— А знаете ли — казах аз, за да го изпитам, — знаете ли какво стана с бележките на Холидек Втори?

— Изпратих ги в "Археологични записки". Току-що говорих с професор Годарчек, той е много доволен и ще ги публикува. Дори обеща да ръководи дисертацията ми. Защо?

Обърнах се — зад мен имаше стълбище! Хукнах надолу. Изобщо не се замислих къде се е дематериализирал моят апартамент.

На улицата излязох ускорен като ракета за тенис и със същото темпо отключих автомобила си.

— По-леко, по-леко — чух глас отвътре. — Така не се влиза в автомобил.

— Какво правите в моя автомобил? — попитах.

— Този автомобил е мой. Извинете за наглостта, но фактът си е факт.

— Този автомобил е на Франц Холидек.

— Съвсем правилно. Археологът Франц Холидек съм аз.

В този момент копнеех да стана убиец.

— Вие кой точно по ред Франц Холидек сте? — попитах.

— Аз съм първият! — кресна онзи. — Вие вероятно намеквате за другия Франц Холидек, който преди малко ме покани в собствения ми апартамент.

— Стига! Не издържам повече! Преди малко един Франц Холидек покани в апартамента ми мен, тоест Франц Холидек Оригинал. В колата ми седи трети Франц Холидек, който бил поканен от четвърти Франц Холидек… Много станахме бе!

— Извинявайте за любопитството — попита онзи. — Вие сериозно ли твърдите, че също сте Франц Холидек?

— Аз съм Оригиналът! А горе в апартамент е моят щастлив дубъл.

— Не — рече онзи. — Аз съм истинският Франц Холидек, а онзи горе е моят щастлив дубъл. Защото моят екземпляр от дневника на Йозеф Блажек изчезна, а неговият не.

Вече в никакъв случай не можех да изплувам от тази плетеница. Наблизо минаваше погребално шествие, но аз не погледнах към мъртвеца. Може би там лежеше истинският Франц Холидек, а аз — Франц Холидек, който седи при този Франц Холидек, изобщо да не съм Франц Холидек?

— Добре — реших да отстъпя аз. — Сега ви моля, Холидек, слезте от автомобила ми, защото съм тръгнал по важни дела.

— Автомобилът е мой, това вече казах. Второ, и аз имам делова среща в Института по история на двадесети век.

— На кой век?!

— На двадесети.

— А кой век сме сега?

— Човече божи, двадесет и втори — каза онзи Холидек. — По-точно 2156 година.

Слязох доброволно. А всичко си е същото: нашата улица, детската градина, до нея зеленчуковия магазин на Франтишек, после часовникарят Ярослав… Двадесет и втори век! И толкова много Холидеци! Плюс един горе в апартамента, който още не съм видял.

Пак изкачих стъпалата и позвъних на вратата с надпис "Франц Холидек — археолог". Звънецът каза с мелодичен баритон: "Търси ви мъж, некрасив, облечен ужасно демоде". След секунда вратата се отвори.

— И вие ли сте Франц Холидек? — попитах.

— И вие ли? — попита другият.

— Вашият екземпляр от дневника на Йозеф Блажек не е изчезнал, нали?

— Не е.

— Е, значи вие ще изгубите работната си тетрадка, която аз двеста години по-рано вече открих. Затова пишете по-четливо, глупако, няма да се мъча заради вас!

Казах му го и си тръгнах, напук на всички правила и етикеции в трансвременните връзки.

В автобуса беше шумно, затова реших да рисувам всичко в бележника. Така… Този Франц Холидек съм аз. Това кръгче е Йозеф, който, идиотът му с идиот, си взима дневника обратно. Но той вече веднъж е открит от Франц Холидек. Онзи Франц Холидек от апартамента продължава да си има дневника на Йозеф, по-точно на Холидек. Чакай, на кой Холидек? На щастливия Холидек от XXII век, докато нещастният Холидек от XII век вече си няма дневника на Йозеф, защото той, идиотът му с идиот, си го е взел обратно. Но онзи Холидек още не е изгубил записките, откъдето Йозеф, по-точно другият Холидек, с други думи аз… Чакай, кой Холидек бях аз всъщност?

На строежа отидох направо при главния инженер Любински, мой приятел от студентските години.

— Привет, Холидек! — рече той, когато влязох в кабинета му.

Обърнах се — зад мен нямаше никой. Значи ставаше дума за мен. Може би аз също съм Холидек…

— Привет, Холидек! — отвърнах.

Той се усмихна.

— Аз не съм Холидек, аз съм Любински.

— А, значи все още има и такива, които не са Холидек? Трябва ми багериста Йозеф Блажек.

— Нали преди малко го търси по телефона?

Бил е някой от онези!

— Нищо, сега искам да го видя лично. А казах ли ти номера си?

— Измърмори нещо — АВ13НМ321.

Ах, как исках да му звънна на онова копеле и да му изрева: "Стига номера, кретенче, и хайде марш във времето си!" Но какво да се прави — телефонът на Любински има само цифри.

— Още сутринта ти казах, Холидек, че ние вече си имаме двама Йозеф Блажек. Единият работи първа смяна, другият втора. Почакай да го повикам.

Поне той трябваше да бъде един! Сега цялата ми схема отива на вятъра.

След минута влезе Йозеф. Дръпнах го настрана.

— Ти си глупак, обърка всичко! Не трябваше да взимаш дневника обратно.

— Не съм го взимал, Холидек.

За пръв път си обвинявах за доброто домашно възпитание.

— Другият Йозеф Блажек го е взел — продължи този Йозеф. — Но неговата история с дневника се разчу, всички си шепнат за любовницата му и неговата Мария вече не го обича. А аз не съм си взимал дневника обратно, той още не е открит от Франц Холидек от XII век и никой нищо не знае. Затова моята Мария ме обича и имаме цели два века пред нас.

Тогава Блажек Втори излезе да отиде при Мария Втора, а моят жалък и безсилен череп излъчваше в инфрачервения спектър.

— Извинявай, Любински — попитах, — ти само един ли си?

— Какво?

Запалих цигара и загледах безмозъчно през прозореца. Вече ми беше все едно. Нека Холидеците бъдат хиляда, нека има хиляда Йозефци и хиляда Марии. Ние така непоправимо се заплетохме, че всички сме безпомощни. Някога беше хубаво — сам си, други няма. А сега цяла библиотека от дубликати. Сякаш някой си играе на ксерокса и ни размножава, размножава…

Тогава се сетих за Любински.

— Слушай, приятелю, ти някога посещаваше семинарите по физика, четеше тлъсти книги за Айнщайн.

— Това са минали времена, Франц. Сега проектирам водопроводи.

— Все пак нещо си спомняш, нали? Аз ще ти дам една задача. Не съм убеден, че ще я решиш, но поне посъветвай стария си приятел. Аз съм археолог, работя само с миналото, но сега стрелата на времето стана безпосочна и ме обърка.

Започнах бавно и спокойно, стараех се да бъда последователен. Отначало Любински се усмихваше иронично, след това и той започна да драска на едно листче — кръгче до кръгче, свързани със стрелки. Почти през минута ме прекъсваше с въпроси, аз отново и отново му обяснявах — и за онзи от огледалния апартамент, и за онзи от колата, и за третия с говорещия звънец, и за двамата Йозефци…

Навън вече беше привечер.

— Добре, Холидек, всичко ми се изясни. Историята се обърква в момента, в който Йозеф си взима дневника обратно. Дневникът е трябвало да остане там, да остане, разбираш ли! За да бъде намерен през XII век. Но Йозеф си взима дневника обратно и така тръгва една друга линия от събития, паралелна на първата, тоест на твоята — спрямо пространството. Спомни си огледалната игра с апартаментите. В нашия град и в нашето време има две успоредни линии от събития — двама Холидек и двама Блажек: единият не си взима дневника, а другият го взима. Сега ме слушай внимателно. Вторият Йозеф обаче нямаше да си вземе дневника, ако при разкопките не беше намерил тетрадката на Холидек, който ти разчете. Значи дневникът е трябвало да бъде намерен в XII век, това е желязна необходимост. Иначе какво щеше да намериш ти? И тук тръгва друга линия от събития, която е перпендикулярна на първата. Но вече спрямо времето — онзи номер с колата и апартамента с пеещия звънец. Днес и тук четирите линии се пресичат, затова ти срещна и Холидеците от апартаментите, и Холидек от колата. Виждаш ли — всичко е толкова просто, толкова ясно, направо елементарно. Като две и две.

— И защо все пак Йозеф намери ръкопис от бъдещето?

Точно в този момент вратата се отвори и влязох аз.

— Привет, Любински! Трябва ми Йозеф Блажек.

[dready]

Агоп Мелконян
Сенки от плът


1
— Хайде, покажи се, иначе…

В отговор — мълчание, тягост и нов плисък на страха. Прошумолява храст, блясва златисто езиче — може би царствен шлейф, може би златна коса, може би фосфоресцираща стопилка, но мигом се скрива между храстите, разтваря се, изчезва, върви че го гони.

Тъмно е, луната се скри, само изцъклени звезди като ситни диаманти, изтървани от Бога сред небесната смола. Доскоро беше мастиленосиньо, преди това — пищно кървавочервено, но тук всичко се променя бързо, сякаш живееш в калейдоскоп. Още е лято, но вече с мирис на есен, на шума, на дим, на торища; хладно и неприветливо, сякаш си се настанил в чужд дом неканен, стопанинът иска да те изгони, затова мълчи многозначително, покашля се, после отваря балконската врата и в стаята нахлува вкисната мъгла и режещ писък от спирачки. Ти се притесняваш, чужд си, неловко е някак, зъзнещо…

Само да не бяха тези непоносими нощни страхове и небивалици, и златистото проблясване между храстите, плюс шепот или смях, или бързо млясване на лепкави устни, или смигване, или закачливо плясване по бедро. Идва златистото за миг, примигва в пространството като бърза светулка — тук, после там, другаде, навсякъде, неизвестно къде, непредвидимо. Идва, колкото да премести адамовата ябълка по средата на трахеята и да свие сърцето колкото орех.

— Слушай, спри! Ще стрелям!

Нелепо е — куршум срещу нищото; добре е да затвориш очи, да се отпуснеш, тогава страхът ще си иде и вместо него ще дойде сънят. Добре би дошъл един еротичен сън, може би Соня, или Фрина, или Мариана, или Фани — избери; или нещо по-истинско — Йо, Галатея, самата Афродита. Един майсторски пълнометражен еротичен сън, в който да има всичко — копнеж, докосване, устрем, неистински, естествено, но досущ като истински, а измамата да разбереш едва на сутринта.

— Тъпо е, Влади.

— Защо да е тъпо?

— За какъв дявол му е на горски крадец спектромер? Крадеш нещо необходимо. Имаме консерви, пари, скъпоценности, оръжие, а той си избира спектромера.

— Колкото да открадне нещо. Ще го върне или ще го продаде на пазара.

— Не, тъпо е.

Наистина, нелепа работа — брадясал грубиян, див, непохватен, полуграмотен, изнесъл на пазара за стари вещи спектромер! Ако е такъв, но нима в гората има други? В тази пустош, на това прокълнато място, което местните наричат Тръкалото.

— Слушай, Христ, а може да са извънземни?

— На границата на гениалното!

— Има всички предпоставки. Не ги наблюдаваме, следователно са ненаблюдаеми. Някаква нова форма на летящо тяло. Тоест не форма, а качество. Дори не качество, а свойство на особена субстанция. Да речем хомеомерите на Анаксагор.

— Тъй, тъй… И откъде, мон ами?

— От глъбините на галактиката. Или от друга. Изобщо, дявол знае откъде.

— Оригинално. Щом намеси и Анаксагор… У теб мисълта е природно бедствие. Идват от друга галактика, пък си нямат спектромер, затова решават да вземат нашия, примитивния, зачислен под инвентарен номер с подпис и печат. И лидар си нямат, горките, та го изучават. И мултицет дори си нямат. Може, но отдалеч вони на глупост.

Този непоносим тътен на реката — точно отзад, зад палатката, водата пада от високите камъни, върти се, мята пръски. През деня не я чуваш, през деня е свежест и благодат, но вечер пълни няколкото кубични метра с усещането за могъщество, за стихия, за тайнственост, особено когато наоколо проблясват златисти страхове.

«И затова ти заявявам, че приемам Бога направо и просто. Ето какво трябва да отбележа обаче: ако има Бог и ако той наистина е създал земята, то, както ни е добре известно, той я е създал според Евклидовата геометрия, а човешкият ум има понятие само за трите измерения на пространството.»

— Изпокрадоха ни, а ти си четеш книжчици!

«Щом дори това не мога да разбера, как ще мога да разбера нещо за Бога? Смирено признавам, че нямам никакви способности да решавам такива въпроси, моят ум е евклидовски земен и затова къде ти ще решавам такива неща, които са извън нашия свят…»

— Слушай: «извън нашия свят». Ето истината, неща, които са извън нашия свят — чете Влади на глас.

— Я остави тези братя Карамазови на мира!

«Всичко това са въпроси, съвсем несвойствени за ум, създаден само за трите измерения…»

— Някой ходи навън — прошепва боязливо Христ. — Чух стъпки.

И внимателно дръпва предпазителя на пистолета.

— Не излизай!

Крадливи стъпки, на които само луната е мълчалива свидетелка. Колко тежи страхът? Сигурно много, щом може да затисне гърдите ти тъй, че с усилия да поемаш дъх.

— Само ще погледна, какво толкова…

Христ се измъква нерешително навън, приведен, предпазлив, станал целият свръхчувствително животинско сетиво. Остър, почти упоителен въздух, далечно неразбираемо жужене, странни фосфоресциращи облаци в лудешки хоровод около премръзналото светило — унасят те да се отпуснеш, да загубиш енергия за съпротива, мек и лепкав като глина…

И тогава я вижда — сянката.

Насред поляната, колкото човешки ръст, полегнала върху хладната трева по всички закони на геометричната оптика. Всъщност нищо особено — но само сянка!

— Хей, има ли някой?

Сянката трепва, като че ли леко подбутната от немощно усилие на вятъра или от фините молекули на невеществен флуид, и вероятно се извръща мъничко, защото отстрани се появяват ръце, тънки, пречупени в средата, съвсем човешки, закачени за ъглите на раменете.

— Видях — прошепва Влади иззад гърба. — Само сянка.

— Сянка на нищо.

Сянката тръгва нагоре по хълма, прави няколко уморени крачки, после спира. Страшно, празно, само досадно далечно жужене и в средата на страшната празнота — една уморена пълзяща сянка на нищо.

— Има ли някой?

Гласът на Христ е сух, хрипкав като стържене на едра пила. Едва сега усеща капките пот по гърба си. Пистолетът е строго продължение на ръката, студено вторачено в празнотата с единственото си око.

— Има.

Значи има. Значи не е оптическа илюзия, игра на светлини и сенки, видение на изтерзани от безсъние мозъци. Има някой и този някой има глас и сянка, но нищо повече. Сянката лежи върху тревата и гласът идва някъде оттам — може би на мъж, може би на жена.

— Кой си? — пита Христ по-уверено.

Мълчание. После сянката се плъзва надолу, гърчи се по земята, извива се по всяко камъче и дупка, еластична, невеществена, и нищо не върви подир нея, нищо; самата тя върви, крачи, олюлява се, обхожда кривините, но подире й няма нищо. Двамата отстъпват назад инстинктивно, Христ продължава да стиска убиващото безмислие в ръката си. Сянката се спира само на десетина крачки от тях.

— Ей ме — казва сянката.

— Кой си? — този път е Влади.

— Не кой си, а какво си — отвръща гласът. Гласът е мъжки.

«Ето ти едни метеорни рояци! — мисли си Христ. — Ето ти дисертация!»

— Устрел — допълва сянката. — Устрел Дончо.

После сянката тръгва встрани, стига до голям камък и се свива върху него като гръцката буква ламбда.

— Ще приседна — казва сянката. — Уморих се.

Старчески глас, задъхан, отчаян от лоши обрати, от болежки, от скиталчества. Глас на нещо далечно от света, отнесено, свършило и затова равнодушно спокоен и безстрастен.

— Какво е устрел?

— Ей таквоз, устрел — и пак същото безразличие.

Спира да поеме дъх, след това се навежда напред и започва да мачка коленете си. Тази част от сянката, която може да е колене.

— Нещо като таласъм — казва сянката. — Ей таквоз е устрел. — Настървено търка коляното си, полюшквайки се в такт от болка. — Рематизъм. Ще ми изяде главата.

«Ето ти една фотометрия! — мисли си Христ. — Таласъм. Таласъм с ревматизъм.»

— Таласъми няма! — отсича Влади. Със същата онази увереност, сякаш казва: «Не може да се направи перпетуум мобиле — нито от първи род, нито от втори, нито от никакъв.» Тъй категорично заяви на един симпозиум, че ние сме сами във Вселената, но не можа да обясни защо.

— Има бе, момче, има. Ей ма мен. Разни ги има — и морави, и пущини, и мъртари. Па я съм устрел.

Нищо, Боже мой, само сянка. Както се казва, емпиричен факт. Няма маса, няма мирис, няма вкус. Глупости — няма вещество! А щом няма вещество, какъв ти вкус и мирис.

— Това все таласъми ли са?

— Ъхъ. Разни чешити. И секи си носи теглото.

— Не може да бъде! — отново отсича Влади.

— Като си рекъл, тъй да е — съгласява се сянката.

Фосфоресциращите облаци затулят луната, всичко потъва в непрогледност, но сянката остава, не се размива, не изчезва, остават и гласът, и болката в коляното.

— Слушай, момче — подхваща сянката. — Я го мани.

— Какво да махна?

— Пищола.

— Защо се страхуваш? — и Христ се усмихва лукаво. — Нали си таласъм?

Никакъв отговор. Леко, въздушно, ухилено, сякаш са напомпали душата ти с райски газ. После плясък на криле, стържене на остри нокти в дървесна кора, бухалски напев, равномерен и съдбовен като полюшване на махало — и сянката бързо се надига, нервно, като след призив, плъзва нагоре, леко приведена, уморена, равнодушна към света и неговите суетности.

— Къде отиваш? — вика подире й Христ. — Остани.

— Не вярваш — отвръща гласът на устрела. — Пък да се чуди човек защо не вярваш.

Става пусто — и на поляната, и вътре в теб, можеш да се отпуснеш, да се върнеш назад, към себе си и към твоето, но вече няма да си същият и твоето няма да е твое. Или няма нещо от старото, или има нещо ново — все едно, но колодата от представи е разбъркана, полицата е съборена, редът го няма — кой ще събере разпиляното? Кой ще построи отново света от пулове на домино?

Облаците пак разбулват вкочанената луна и след секунда Христ и Влади откриват, че палатката я няма и светлината в нея, и сандъците с уреди, и газовият примус, и въжето с ухаещи на сапун ризи, даже мястото не е същото. Не, уж пак е Тръкалото, но не тяхното Тръкало, а нечие чуждо, усойно, страховито, като спуснат за миг зловещ декор — дърветата са с по-остри сенки, сякаш изрязани със скалпел, и реката е по-дълбока, с хлъзгави камъни, брадясали от водорасли, водата е прозрачна и виждаш в нея златолюспести риби с човешки очи, и нещо като женски ръце и женски коси, дъното е покрито с лица като маски, мълчат и те изпитват, но секунда след това изчезват, после излизат сенките на същите лица, усмихват се подкупващо, смигат, а зъбите им са лоши, неравни и нарядко, и някой се хили зад гърба ти, идва, след малко ще се покаже иззад билото, звън на хлопки, женски кикот, кокетен и сластен, подире му мъжки глас, предлага нещо или иска, първичен, груб, настоятелен, иска своето, сега го иска, веднага и докрай, без никакви игри, спира го начупена козя проповед — бе-е-е, като срички на глухоням, после внезапно звуците изчезват като гилотинирани, сякаш неволно си се бил промъкнал в друг свят, и става тихо, отчайващо тихо…



2
— Пуши ми се — почти изстенва Христ.

— Пък аз бих метнал една плиска в себе си. Ще замръзна. Ти поне имаш яке.

— Вземи го.

Вече си нямат нищо друго, освен страх и очакване. И като трето — очакване за страх.

— Ти си виновен — продължава Христ. — «Няма таласъми». «Не може да бъде». Винаги си бил недоверчив. Обиди човека и ето на.

— Глупости, това не беше човек!

— Добре де, устрела. Ама къде е палатката, къде са такъмите? Изчезнаха. Пак ли не може да бъде?

— Не знам.

— Сега не знаеш, а тогава знаеше всичко и всичко разбираше. Щом ти казва устрел, значи е устрел, точка. Да си върви по живо, по здраво.

— Ще трябва да слезем до селото.

— А как, господинчо? Да я виждаш пътеката?

— Ей там има пътека.

— А, не! — Христ се изправя и започва да потропва зиморничаво. — Без мен. Може да води право в царството на мъртвите, не тръгвам.

— Тогава ще изчакаме утрото.

Христ спира и истерично го сграбчва за рамото.

— Кой ти е казвал, че ще има утро?

А на милиарди хорица сега им е топло. В топлото легло, под топлата завивка, до топлия задник на жена. Ако ти се спи — спиш, ако ти се пуши — пушиш, ако си жаден — мяташ една плиска в себе си, ако ти се върши друго — подбутваш жена си. Колко незначително е онова, което наричаме щастие! Добре де — уют. Няколко дребни, съвсем недостойни подробности, на обща цена около една заплата. Но откъде да ги купиш? На Тръкалото ги няма. И точно затова разбираш колко безценни са липсващите дреболии.

— Наблюдавам, ще съмне — Влади е почти възторжен. — Сравнявам с върха на онова дърво, небето се върти.

— Изумително! Астрономе, ти ме смайваш! Върти се не небето, а Земята.

— Добре де.

Христ отново го сграбчва истерично за рамото:

— А да съм ти казвал, че Земята е спряла да се върти?

Млъкват. Светът е затворено мастиленочерно пространство, украсено отгоре със звезди. Слава Богу, че звездите се движат. Или поне така ти се струва, сравнени с върха на едно дърво. И нищо друго. Неканеният си отиде, но отмъкна реквизита, наречен реалност, със себе си в света на таласъмите, на разните там пущини и мъртари. И кой ще ти ги върне?

— А ако наистина не съмне, Христ?

— Ще чакаме твоите приятелчета, зелените човечета. Имат си и спектроскоп, и мултицет…

— Лесно ти е на теб! Имам жена, дъщеря, куче…

— И майка, доколкото си спомням.

— Помня. Ама съгласи се, не може да дойде някаква сянка и да ти плесне по мутрата: аз съм таласъм! Не мога да приема…

— Както искаш. Не е задължително. Фактите обаче…

— Фактите! Какво значи факт? Факт е нещо, което е… истина. А това не е истина, няма начин да е истина. Истина сме аз, ти, звездите, таласъмът не може да е истина.

— Казах ти, както искаш.

И тогава гората наоколо оживява. В началото се разклащат върхарите, подире цялата снага на дървото, листата затрептяват, зашепват, погалват се едно друго, тръпката слиза надолу, обхваща ствола, след него се раздвижват храстите и пичовете, които толкова време са се правили на важни, треволяците и опадалите листа, и ланшната шума, решила вече да се превърне в енергия. Подир тях идва вятърът — като тръпка в началото, като порив, като устрем, от нищото идва и Бог знае накъде тича, но идва и тича и нищо не може да го спре. Луд е, но по-луд е властният призив на елен, от който кръвта ти става гъста, бавна, ленива като зехтин, иска ти се да я източиш и да върнеш старата, щурата, но тогава светкавица разпаря небето точно в средата, затова забравяш кръвта си и гледаш да спотаиш някъде душата, защото няма да издържи, ще се скъса наполовина, а накъде с половин душа?

— Това е краят, Христ!

— Точно такъв съм си представял края.

И руква. Сякаш цялата вода на тая противна планета се е сбрала на Тръкалото и точно сега, точно върху тях е решила да излее проклятието си. Безмилостно, яростно възмездие в тежки капки с мирис на озон. И тътен, и далечни звънчета на дайре, и кикот на млади женски гласове, тръгнали на лов за слабости, за грехове, готови самите да станат слабости и грехове. Викат гласовете, мамят, кипва кръвта ти като сайдер и се събужда мъжкото в теб, наедрява, става ос и завъртва колелото на нещата.

— Жени са — казва Влади. — Много жени.

— Жени се — съгласява се Христ. — Много.

— Ехеей! — чува се иззад гърба им глас като почукване на лъжичка в кристална чаша.

Обръщат се панически и я виждат — тъничка като стрък, нереална, призрачна и присветваща като детска мартеница, увенчана с венче, с букет хризантеми, жълти или бели. Между дърветата, като измислица, като спомен от сънищата.

— Страхувате ли се? — пита момичето.

— Вероятно — казва Христ.

— Защо? — и смехът й се люшва като закачка. — Млади мъже, а се страхуват.

Защо мълчиш, Христ? Предизвикателство, а мълчиш.

— Откъде сте? — пита Влади.

— Тъдявашни сме, от Тръкалото. Аз и моите приятелки. Празник е днес, та решихме да се повеселим.

— Празник ли?

Тя се смее. А от тъмното бавно излизат другите, направо от тъмното, като че ли тъмното се скъсва и ги изважда от себе си, момичета на мрака, но светещи.

— И вие ли сте…? — Христ не казва думичката, ще прозвучи грубо.

— И ние — казва момичето. А след секунда: — Какво и ние?

— Сенки. Като устрел Дончо.

— Сенки ли сме, момичета? — пита тя.

Смеят се вкупом, смехът им прозвънва в кристала на пространството, отразява се в хилядите му повърхнини и се сбира в теб, звънваш, вибрираш, ставаш светеща сребърна камбанка в мрака.

— Убаялници сме — вметва една от тях, — убаялници. Бродим и търсим млади мъже, пък като намерим — ги убаяваме.

После измъква от пазвата на самодивската си премяна мъничка свирка и засвирва, а те се улавят в хоровод, заиграват с лудешки движения, дори не те — дрехите им, призрачните бели наметала, игриви фосфоресциращи петна върху смолата на нощта. И онзи смях — в началото момичешки, закачлив и приканващ, но после режещ, безпределен, почти истеричен, пък накрая неприятен, дори зловещ, който влиза в теб и започва да чегърта измъчената ти душица, да й нашепва неприятности и страхове. Пищи пищялката, момичетата подскачат, дрехите рисуват бели пламъци и над всички — един тънък глас, щурчов:

Върви си, стопане, иди си,

стани, стопане, смок синорник,

стани, спопане, нежит или пущина…

— Виждаш ли, Христ, че бавно падат?

— Боже мой, той се притеснил за гравитацията…

А нощта няма край, защото Земята сигурно е спряла да се върти. Някъде е друго, някъде по небето има звезди, можеш да зяпаш в тях до насита и после да пишеш дисертация. Но на Тръкалото е празник и всичко е според празника — околовръст лумва огън и самовилите истерично хукват да гонят стопана, пък стопанът изглежда не ще да си върви, защото те стават по-настойчиви, крещят да се появи, да излезе на белия свят, а той им отвръща, че поляната е негова и всички на тази поляна са негови — и устрел Дончо, и плътеник Геро, и бродник Васил, и още четири дракуса и неколцина караконджи, пък самовилите му казват, че тук е хорище, че буките са самодивски и има гроб на некръстено дете, значи трябва да си върви, нечиста е земята, населена с енджемии, но той настоява на своето — тъй е било от памтивека, той е стопанин, земя не се дава, да вървят другаде да си търсят хорище. Ала огненият пръстен се затваря, сякаш бродниците го скъсяват, и когато става съвсем мъничък, когато пламват и последните стърнища, тътнещ рев разкъсва ризата на въздуха, разцепва я наполовина и от съдраното се показва Стопанът — огромен, снажен, ала със змийска глава и покрит със зелени люспи, очите му се въртят на всички посоки, сякаш неразбирайки що се сторва. «Върколак!» — изпищяват магесниците и покриват главите си да не гледат, че не е за гледане: люспите пламват като борина и исполинът започва да крещи, цялата болка на света се е побрала в този вопъл, цялата — от памтивека, когато майка му, полудницата, насред Тръкалото се е сношила с вампир, целувала го в началото, после показала цицките си, пък накрая разпиляла крака и приела в себе си от вампирското семе, та чак до днес, когато трябва да плати за чуждия грях. Стене чудовището, пък те крещят «Върколак!» и обикалят с покрити глави в кръг, защото не бива да гледат как той от ярост и безсилие, пък може би просто от мъка, започва да яде от месечината. И когато месечината е вече изядена и пълен мрак поляга над Тръкалото, той пламва като факла, а магесниците хукват на всички посоки и отъпкват с нозе земята да омачкат нечистите, вече безсилни без стопана си; удрят с нозе, бият, а нечистите стенат, вият се, сенките им се мятат насам и натам, търсят да излязат от примката, да се измъкнат, че да влязат в други сенки и да станат плът, ала магесниците не дават. И когато земята е вече свободна от нечистите, и когато в мрака светват единствено самодивските наметала — и месечината я няма, и огънят угасва, една от бродниците идва до Христ и закачливо казва:

— Искаш ли да се любим?



3
Събужда се в ложе от мека папрат, слънцето е построило призма от светлина между прозореца и пода, гол е и веднага усеща топлото тяло до себе си. «Не е Милка, а не ме боли глава. Такива случки преживявам само след безпаметно пиянство.» Извръща се предпазливо, да не наруши покоя на спящото тяло. «Господи, че тя е съвсем дете! Къде ли съм я намерил?» Момичето е изпънало изящното си тяло, светлите й коси ухаят на росен, гърдите й са сякаш недокосвани от ръка или устни, усмихва се на сън — какво ли сънува?

Христ се извръща обратно и спуска надолу боси нозе да се изправи, когато неочаквано чува зад гърба си:

— Нищо ли не си спомняш, Христ?

— Нищо — казва той, без дори да се извърне. — Трябва да си вървя.

— Жалко — и момичето сякаш се нацупва. — Беше хубаво. И защо трябва да си вървиш?

Тя сяда в леглото и Христ отново открива, че е съвсем млада и неземно хубава.

— Защото не знам къде съм, защото не знам коя си, защото не знам какво правя тук — това достатъчно ли е?

Господи, как се смее! Не само лицето й, цялото тяло се смее — гърдите й, раменете, ръцете.

— Убаялница съм, Христ. Убаялница Биляна. Убаях те да дойдеш в ложето ми и да се любим. Веднага подир празника. А това е моята хралупа в дънера на стар бук. Отговорих ли на всичките ти въпроси?

— Не — отсича Христ. — Къде са дрехите ми?

Тя отива до него и подава дрехите му — бял панталон и бяла кенарена риза.

— Това не са мои дрехи.

— Твои са, Христ. Това вече са твоите дрехи.

Облича се и излиза навън. Топло е, макар с мирис на идваща есен, на прецъфтяло биле, на натежала от дългото лято дървесна кора. Не се вижда пътека, не се чува глъч, отгоре ги няма тънките нишки на проводниците. Жълтозелено, тежки ухания, пустош.

След минута дотичва Биляна, също цялата в бяло, сплита крака и съвсем по детски сяда на тревата.

— Сърдит ли си?

— Ами, не. Не съм свикнал да не разбирам, а сега не разбирам толкова много неща.

— Няма за разбиране, Христ. На възраст съм да си търся мъж. Подир празника те убаях и те направих мой мъж. За пръв път се любих с мъж. Това е.

«Младите са такива — нетърпимо искрени. Ударят те по лицето с нещо хубаво, а не разбират колко тежи хубавото, когато си вече на четирисет…»

— Красива си. Какво говоря, много красива. И името ти е красиво. И си млада. Ала аз трябва да си вървя.

— Да си вървиш ли? — тя се навежда към него и в очите й блесва пламъче. — Няма къде да си вървиш, Христ. Вече никой не те чака.

— Защо?

— Защото си тук една пълна луна. Трийсет дни си мой мъж, Христ. Магесница съм, не разбираш ли?

Христ се изправя нервно, иска му се да крещи, да я нагруби, да я удари, но не може. «Да ме простят Бог и Дявол, не мога, дете е. Най-красивото момиче, което са виждали очите ми. Пък и аз съм вече неин мъж, нали тъй? Една пълна луна съм неин мъж, без да знам и без да съм се нарадвал.»

— И как ще живеем занапред?

— Ей тъй, ти — като мой мъж, аз — като твоя жена. Лошо ли е?

— Не бива така. Имам жена, приятели, работа…

— Нямаш нищо, Христ. Забрави всичко това. — Тя се изправя и го целува. — От миналото са останали само онази купчина дрехи, захвърлих ги до храстите. Не бива да ги обличаш, нечисти са, погани. В тях е скрито някакво зло, не го разбирам какво, но се крие вътре, дебне. — После става грижовна, хваща го за ръка, мила, жена е вече. — Да се приберем, а? Да влезем в нашия дом. Ще свикнеш, Христ, ще видиш.



4
Любят се дълго, лакомо, неистово, до лудост, сякаш утре светът ще свърши и искат да посрещнат свършека един в друг. Сутрин му прави отвара от биле и кръвта му кипва, лумва, започва да свети, целият става порив и могъщество, а тя е като земята, като пръстта — готова всеки миг да копнеш и да положиш семе.

Тъй минават още седем дни.



5
Озъбена е от студ Месечината и като че ли вторачена в него: какво правиш, Христ? Не се оставя невеста сама в леглото. Що чиниш до тия храсти, що дириш в тия одежди, дето не са вече твои? Скритото зло дириш, знам. Искаш да обвиеш с длан студеното му тяло, да обърнеш единственото му око към нея и да дръпнеш с пръст онуй, дето прилича на нова месечина. И защо, Христ? Не ти ли е млада невестата, не ти ли е добра и прилична?

«Не съм за този свят, обичам моя, евклидовия. Може да е плосък и скучен, но в него е моята координата. Всичко това е несвойствено за моя ум, както казва Достоевски. Не го разбирам, пък всеки си има свой свят, нали така?»

Озъбена от студ е Месечината и като че ли вторачена в него: и какво ще спечелиш, Христ? Искаш да се върнеш в точката си и завинаги да останеш на нея. Защото си привикнал и защото се страхуваш. Всички са привикнали и се страхуват да минат отвъд. Ала не забравяй — за тях ти си отвъд. За тях ти си различен. За тях ти не си нищо повече от плът, направена от сенки.

«Може и да е така, не го разбирам. Знаеш ли какво си мисля понякога? Че изменям на веществото. От вещество ли съм? От вещество. За какъв дявол да ставам друг? От молекули съм, от атоми. Като камъка, като облака, като растението. Ако щеш — като изсъхналото върху асфалта кучешко лайно, това съм. Не искам да бъда друг.»

Озъбена от студ е Месечината и като че ли вторачена в него: нелепо е, нали ти казвам. Не взимай студеното тяло, не обръщай окото му към нея — не става, Христ. Магесница е, отдавна е мъртва, пък ти сега искаш… Змей я залюби, открадна я, ала тя не рачи да му стане жена и змейот се помина. От мъка се помина, честно ти говоря. Ако искаш, вярвай ми — от горчивина се и помина пущината. Седем дни плака, водата му изтече и усъхна. А теб тя те обича.

«Не искам такава любов. Ще я стрелям и ще си вървя, дето ми видят очите. Свят широк.»

Озъбена от студ е Месечината и като че ли вторачена в него: нелепо е, пак ти казвам. Невеста си имаш, дом. Непразна е невестата ти, дете носи от теб…

— Не искам! — отсича Христ, а лицето на Биляна е като от вода. Месечината гледа през прозореца и слуша, Месечината трябва да знае. — Ще си вървя и туй-то.

— Както искаш — две капки се откъсват от воднистото й лице и точно под очите й остава празно. — Детето е в мене. Мешано ще бъде. Тъй им викат на таквиз деца — «мешани».

— Ни деца искам, ни дяволи! — удря той с думи, подир които още две капки се откъсват от воднистото лице и става по-празно. — Дом си имам, жена си имам, значи трябва да си вървя.

— Както искаш.

И после той разбира, че му е тясно. Кожата идва някак мъничка да го побере. Трябва да я изтегли и опъне, че да се вкара в нея. А кожата е като от сянка, никаква я няма на пипане — иска ти се да я ощипеш, ала я няма между пръстите. И под кожата е меко, натиснеш я и показалецът потъва като в нищо. Кожа като кожа, но от сянка; и плът като плът, но от нищо.

— На Тръкалото е тъй — говори Биляна, а лицето й е вече наполовина изплакано. — Да не мислиш, че ми се е искало. Да не мислиш, че змейова любов съм чакала. Пък си е друго, Христ, да имаш и душа…

— Ти имаш душа! — казва Христ. — Не в душата е работата.

— А в какво?

— В туй, че трябва да си вървя. Дето и да скитори човек, каквито и любови да прави, идва ден, когато трябва да си върви. Такъв ден непременно идва. Човекът не може да живее без желанието някой ден да се върне.

Обръща се и излиза от хралупата, но едва крачи, защото кожата му е тясна. Изскачат наоколо и другите, вече ги вижда — нави и наречници, караконджи и бродници; пищят и подскачат, само дрехите им са там, а телата ги няма. Стопили са се телата, станали са дим и сега си живеят като безтелесници.

Не, не всичко се е стопило, женските имат кореми, пък на мъжките са им щръкнали наметалата отпред — тъй си ходят, разгонени, вмирисани от мъзга и семе, защото е време за сеитба. Колкото повече посееш, толкова повече ще стават безтелесните, докато всички станем безтелесни и плодовити. Защото какво е тялото, ако не вместилище за семето? Другото е празна работа, другото го тъпчеш, че да стане храна за червеи. Само семето има своя си смисъл, защото те изважда от времето и те продължава нататък, напред, към устието. Затова тия нямат тяло, а само семенници — женски и мъжки. Другото не им трябва, то служи само на тялото; когато нямаш тяло, другото е безмислено.

Спира го една, прозрачна е, затуй се вижда, че коремът й е празен.

— Накъде си тръгнал? — пита коремът като разбълникан мехур.

— Към дома си.

— Чувате ли? Той бил тръгнал към дома си. А къде е дома ти, мъжленце?

— Там, където се приютява душата ми.

— Чувате ли — душата му? Че като си нямаш тяло, какъв приют за душата ти е притрябвал?

— Ей на такъв.

Тогава идва друг и наметалото му отпред е щръкнало застрашително; отвътре е празно, само отдолу някаква плът му придава форма.

— Тоя трябва да бъде порязан. Казвам ви, че тоя трябва да бъде порязан, инак ще съжалявате. Ако не го порежем, от него дяволът ще си направи гайда.

Пак крещят неистово и танцуват наоколо.

— Кожата му е малка, не видите ли? Кожата му не може да побере другите безмислици. Ха не сме го порезали, ха дяволът си е направил гайда. Пък кожата му е малка, защото се укоства.

— Той се укоства! Той се укоства! — крещят всички вкупом и затварят кръга около Христ, блесва острие. Месечината нарочно изпраща лъч, че да блесне. После остриетата стават повече и всички търсят кожата му, хуква, за да се спаси, но кожата е малка и нищо не я изпъва отвътре, затова трудно бяга.

— Мамицата му, ще го надупча! — крещи онзи с щръкналото наметало, Христ тича, кожата е мъничка и празна вътре, пък и душата си няма приют, само страхът е останал от нея, страхът като дребничкото на душата, но понякога той е достатъчен. Понякога е съвсем достатъчен.

А Месечината е озъбена от студ и като че ли вторачена в него: така е, Христ. Страхът е спасение. Най-унизителното спасение. Особено за онези, душите на които си нямат приют.



6
Няма ги песните, свършват се, секват като с изтръгнато гърло. И Тръкалото се свършва, минава проклетия му синор, а ония остават оттатък синора, не посмяват, само празните им тела блестят на месечината и лъскавите остриета.

Щом излиза навън, нещата придобиват формите си: дърветата — като дървета, птиците — като птици. Появява се и пътека, улегнала, с немощни жълти тревици като на есен. Върви надолу пътеката, крачи по нея Христ, стиснал в длани меката си кожа да се не разпилее. Мирис на дим, на торища, на натежали от лек билки. Иззад храстите притичва нещо в бяло — като искрица се мята тук и там, дебне го, вика го с бързи движения на ръцете, мами го, прави му тайни знаци с обещания за любов, но Христ крачи надолу, Христ върви. Той се връща.

И палатката си е на мястото, и опънатото на простора пране, и старият, почернял от дим и масла мотоциклет на Влади. Всичко си е там, светът си е устроен и правилен, нареден като че ли според наръчника на Бога. И газеничето е вече запалено, и сянката се е опънала — сянката на мъж с книга в ръце.

Не чуваш ли нищо? — пита един глас, пък втори отвръща, че не, не чува нищо. Ти сигурно си глух, това трябва да е горският крадец, дето отмъкна спектроскопа. Не е горски крадец — отсича вторият, дух е, тук има духове. Селяните говорят, че на Тръкалото се въдят духове. Абе ти какъв астроном си, щом вярваш в духове? Не си никакъв астроном, а глупак и половина. А защо не допуснеш, че духове въпреки всичко може да има? Ей така, като феномен.

— Има! — кресва Христ отвън.

Направо не те разбирам. Духове — празни приказки. Всичко на тоя свят е от вещество, от молекули и атоми, значи с обем, с маса, с определена протяжност…

— Има! — кресва Христ отвън.

Ти си заклет доктринер. И душата ли е от молекули и атоми? Не е. Щом има душа, значи може да има и други такива неща. Представи си свят, в който има само души. Голи души, без обвивки и без тела. Така си ги представям аз — само меки кожи, прозрачни кожи, а вътре нищо. Голи души като голи страдания. Изчистени страдания, без онова, в което са скрити. Ей така си ги представям аз.

— Има! — приплаква отвън Христ. — Има такива голи страдания.

И разбираш ли, продължава гласът, тези страдания са обречени да скитат. Чувал съм, че ги наричат бродници. Тъй си ходят и си мъкнат опърпаните кожи, а вътре в тях няма нищо, защото поначало страданието е направено от нищо. Голи и опърпани кожи, които си носят своите голи и опърпани страдания. Няма нищо по-голямо от страданието, от което си смъкнал всичко и то е останало голо. Има много такива страдания, значи някой трябва да ги носи, не съм ли прав?

Извръща се Христ и си тръгва. Иззад храстите притичва нещо в бяло, мами го с тайни движения, дава му обещания за любов, но Христ знае — това не е нито сянка, нито плът. Това е само илюзия. Пък илюзиите не са нито отсам, при веществените, нито оттатък, при безтелесниците. Илюзиите са навсякъде, заради това точно са илюзии.

И тръгва, стиснал в длани кожата си. Ще върви дълго, защото е дух бродник. Пък какво е духът бродник, ако не едно голо и опърпано страдание?

[dready]

Агоп Мелконян
Сонатина от Равел


Винаги съм искала да изсвиря тази сонатина, харесвам я от дете. Сега я слушам по цели дни. В наистина гениално изпълнение. Но не мое…

Преследва ме тази музика, госпожо. Настанила се е в цялата къща, няма къде да избягам от нея… И в градината пристъпва подире ми, и в старата работилница на татко не мога да се скрия. Хищна музика, агресивна. Оставя ме на мира само на улицата, но човек не може да живее на улицата, нали така?

Наведете се да ви кажа на ухото цялата истина, госпожо: тази музика иска да ме изгони от къщи. Иска да ме изгони от родната ми къща и да се настани сама в нея завинаги. Къде тогава ще ида аз? Аз съм самотна възрастна жена, мома съм, нито брат имам, нито сестра. Питам ви — къде тогава ще ида аз? На стари години ще бъда принудена да стана скитница, да спя по парковете. Не съм съгласна да ставам скитница заради някаква си музика. Права ли съм? Затова се обръщам към вас, госпожо. Казаха ми, че този отдел на общината се занимава с имотите. Ето, написала съм молба: общината да ми помогне да изгоня от дома си на улица «Минзухар» номер осем сонатината в си бемол на Равел, която живее там, за да мога да се настаня аз, защото съм законната собственичка на имота. Нося нотариалния акт и декларацията за наследници.

Да ви кажа, всичко започна от дървото. Обикновено дърво, липа. Татко го засади в деня, когато за пръв път отидох на урок по пиано. Засади го близо до прозореца на стаята ми, за сянка. Значи е било преди повече от шейсет години. Тези шейсет години, госпожо, аз прекарах пред пианото, загледана в липата. Свирех по цели дни, обичам да свиря, после четирисет години давах частни уроци. Много деца се извървяха през моята стая, но бях щастлива. Безумно обичах музиката, тя беше всичко в моя живот. Не се влюбих, не се задомих, не си взех дете — чуждите деца запълваха тази празнина в живота ми. Музиката и само музиката. Исках да постигна съвършенството, за да изпълня една сонатина на Равел. Да, да, същата тази…

Какво да ви разказвам, дълъг и еднообразен живот. Толкова дълъг и толкова еднообразен, че отдавна ми е омръзнал. Нали знаете, на стария човек му остава само инерцията да живее. Погребах татко, после мама, останах съвсем сама. Тогава започна кошмарът. Една нощ…

Една нощ се пробудих от страхотни удари и пращене. Когато живееш съвсем сама, това може да спука сърцето ти. Заслушах се — странно, не беше откъм вратата, а от пода. Стара къща, знаете, подът е дъсчен. Та нещо удряше по дъските като с юмрук! Една нощ, втора нощ, трета… Чукаше само през нощта, денем не. Горе-долу определих къде Нещото иска да влезе през пода и примъкнах отгоре тежката ракла на мама. Успокои се седмица, две, после пак започна на друго място. Изобщо не можех да предположа какво е, пък е смешно да идеш при някоя съседка и да й кажеш, че нещо иска да влезе в къщата ти през пода…

Този ужас продължи през цялата зима. Напролет Нещото се показа на белия свят — през две-три счупени дъски, стара къща, знаете, се бяха показали израстъци. Тънки клончета, едни такива нежни, направо в стаята ми, съвсем до пианото. Повиках съседа и той ми рече, че са леторасти от корена на липата. Корените избили изпод земята. Представяте ли си, госпожо, липата беше влязла в стаята ми!

Не посмях да ги махна. Грехота е да чупиш тези крехки и изящни филизи с мънички пъпчици по върховете. Още повече от липата, която обичаш. Беше ми спомен от татко и от деня, когато за пръв път разперих пръсти над клавишите. Как тогава да ги прекърша? И заживях с тях. Бяха от двете ми страни, вляво и вдясно на стола, който е пред пианото. Когато сядах да свиря, те се поклащаха в такт с музиката и като че ли им беше приятно. Като че ли живееха с музиката. Нищо чудно, казвах си, все пак липата цели шейсет години слуша музика, все нещо й е останало…

Нали знаете, госпожо, липата е музикално растение, от нея стават добри инструменти.

Така си живеехме — липата и аз. Заедно в моята стая. Бях вече на възраст и престанах да давам уроци, та не се налагаше да обяснявам защо съжителствам в една стая с дърво. С времето свикнах, престана да ми прави впечатление. Вярно, корените ставаха все по-груби, изпочупиха още две три дъски, да не ви описвам как изглеждаше стаята, но все не ми даваше сърце…

Вие вглеждали ли сте се някога в собствените си ръце, госпожо? Няма нищо по-сложно и по-красиво от човешката ръка. Цял живот съм преподавала пиано, виждала съм хиляди ръце. Всъщност това е истинската работа на учителя в началото — да научиш как детето да държи ръцете си над клавишите. Милиони пъти съм казвала: китката така, пръстите малко по-разперени, кутрето по-отдалечено… Разказвам ви всичко това, за да ми повярвате, че разбирам от ръце.

И ето защо. Клоните в моята стая станаха груби, възлести и изпочупиха дъските наоколо. Това понасях с търпението на кротка жена, която обича своя спомен от детството и не иска да наруши реда в този свят. Щом Бог е решил липата да влезе в моята стая, значи това го изисква неговото разбиране за красота и хармония, права ли съм? Едва ли случайно Бог ще реши да е така.

Докато един ден открих… Не съм луда, госпожо, можете да ми вярвате… Докато един ден открих, че двата израстъка завършват с по пет плътни и много гъвкави разклонения, които много… Да продължавам ли разказа си? Да, заприличаха ми на пръсти. На човешки пръсти. Започнах да ги наблюдавам, променяха се всеки ден. Надебеляха, покриха се с плътна, леко напукана кора. Мястото, където се събираха, тоест дланта, стана плоска, съвсем леко вдлъбната и също се покри с напукана кора. Но най-много ме изуми китката — съвсем като моята и вашата; дори тук, където е тази кост, там също беше издуто. На мястото на ставите имаше леки подутини, меки, може би пълни с някакви сокове.

Наблюдавах ги всеки ден. В началото бяха като детски ръчички — нежни и крехки, после станаха юношески — груби и несъразмерни, а накрая съвсем мъжки. Кожата, извинете ме — исках да кажа кората, загрубя, стегна се, стана някак грапава, китката заякна, втвърди се, но без да губи своята подвижност…

Да, госпожо, това бяха ръцете на липата. От двете страни на стола пред пианото. Ако ви кажа цялата истина, сигурно ще ме изгоните от стаята си, пардон — от кабинета. Ще си кажете: откъде се домъкна тази откачена бабичка? А аз не виждах нищо странно в това моята липа да има ръце.

Добре, като съм започнала… Веднъж, докато свирех, усетих леко докосване по бузите. В началото като че ли не осъзнах съвсем, но щом извърнах поглед… Да, разбира се, това бяха ръцете. Погалиха ме много нежно, като полъх, дори се зачудих как е възможно тези груби ръце да галят толкова нежно. Погалиха ме съвсем боязливо, сякаш самите те се страхуваха или срамуваха от своя жест. А аз, бога ми, не се изплаших; кой знае защо го приех като нещо нормално. Щом аз обичам липата, значи и тя трябва да ме обича, нали? Е, тогава не е ли нормално да ме погали? И тъй като не реагирах, ръцете станаха по-настойчиви — едната се отпусна на рамото ми, другата започна да гали косите ми…

Лудост, нали, госпожо? Е, може би малко съм откачила в самотата си, не е изключено. Вие сигурно имате съпруг, деца, аз си нямам никого, говоря си сама, може мъничко и да съм мръднала.

Така беше всеки ден. Защо да ви лъжа, на мен ми беше приятно. Сигурно и на ръцете им е било приятно, защото едва изчакваха да седна на стола и да засвиря…

През зимата ръцете помръкнаха. Станаха бавни, започнаха да треперят, съвсем като старчески. Но аз знаех, че напролет всичко ще се повтори. Че напролет отново ще бъдат меки и нежни, покрити с млада кожа и пълни със сокове… Така и стана.

Докато една нощ… една кошмарна нощ… току-що бях угасила осветлението и се мъчих да повикам съня, когато чух музиката. Да, същата сонатина на Равел! Някой я изпълняваше майсторски, не, направо гениално! Както аз бих искала да мога. Както аз цял живот съм мечтала да я свиря. Както единствено трябва да бъде изпълнена. Тази сонатина звучеше от моята стая, някой я изпълняваше на моето пиано…

Защо казвам «някой»? Вие се досещате кой може да бъде, нали? Не е толкова трудно човек да се досети, че бяха ръцете на липата. С тихи стъпки се промъкнах и отворих вратата. Гледката беше наистина потресаваща: две възлести коренища, покълнали направо от пода, свиреха най-изумителната музика, която някога съм слушала!

И тогава в мен нещо се преобърна, госпожо. Или може би пречупи. Моят живот изведнъж изгуби смисъл и сладост. Аз чух тази сатанинска музика в едно божествено изпълнение — какво повече да очаквам от този свят?

Тогава се сетих, че в килера има брадва!

Липата още цъфти, но вече не може да свири.

Това е. Позакърпих пода, сега всичко е наред. Но остана музиката. Тя е в цялата къща — в кухнята, в банята, в моята спалня, навсякъде. Не мога да избягам от нея. Настанила се е най-безцеремонно с едничкото желание да ме тормози. Няколко пъти каня съседки на кафе и сладки, не им казвам защо, внимателно ги следя — те не я забелязват, имам предвид музиката. Те не я чуват. Ето, виждате ли, значи тя нарочно тормози само мен! Тя иска аз да се махна и да заживее сама в цялата къща. Да се разположи нашироко и непритеснявано — а аз? А аз да стана скитница, така ли?

Та казвате, че трябва да заверя молбата си в деловодството — да има входящ номер, да внеса някаква такса и после да чакам експертна комисия. Добре, госпожо, благодаря ви за търпението.

И един съвет от мен: бъдете много предпазлива, ако чуете чукане откъм пода.

[dready]

Агоп Мелконян
Там, тогава…


Това беше най-унилата гара, която беше виждал. А като всеки дребен търговски пътник беше виждал много. Обрасла в къпини, избеляла като шлифер на клошар, с издраскани върху мазилката думи, каквито жените не говорят гласно. Пред нея минаваха само две релси и по тях — само един влак. Сутрин отиваше към близкото градче, вечер се връщаше към другото близко градче. Някога е спирал тук, за да се напие локомотивът с вода преди стръмнините; сега спира по навик или от уважение.

А това беше най-унилият човек, когото беше срещал някога. Външно съвсем приличаше на гарата или на близкия кантон до нея. Един такъв като че ли издухан. Може би избелял или изтрит. Човъркаше с мотика из двора и неохотно прогонваше кокошките, които се оглеждаха за червеи.

— Кога ще дойде влакът? — провикна се Рей.

— Надвечер — каза мъжът и остави мотиката. — Малко преди да се стъмни.

Рей се сепна от мисълта, че ще трябва да понесе компанията му. Поне десетина часа. Не обичаше такива хора, не обичаше такива познанства, не обичаше такива гари. Не обичаше миризмата на пот, нито на куришки. Обичаше джин с много лед и малко тоник.

— Няма друга връзка с града, нали?

— Няма, господине.

Рей седна на малката дървена пейка между гарата и кантона. Обзе го натрапчивата мисъл, че е попаднал в капан. Че тези десет часа ще станат дни, а после безкрайност. Че никога няма да се махне и съвсем скоро ще заприлича или на гарата, или на кантонера. Че никога няма да се върне при луминесцентните светлини, женския кикот, джина.

— По работа ли?

Рей вдигна глава, но контражурът му попречи да види лицето му. Това сякаш го успокои, защото и без това не искаше да види лицето му. Не изпитваше потребност от нови лица.

— По работа. Търговски пътник съм.

— И какво предлага господинът?

— Дребни детски играчки. Куклички, мечета.

Кантонерът се отмести от светлината и седна до него. Не вонеше на пот.

— Жалко, наоколо няма деца. Няма и магазин за играчки…

— Знам — сухо рече Рей.

Млъкнаха. Тишината го гнетеше, но не искаше да подхваща никакви разговори. Искаше да остане сам и да се проклина задето се хвана на въдицата на шефа. От двора изкукурига петел.

— Чухте ли? — попита кантонерът. — Това е Ромул. По гласа го познавам. Рем е по-писклив, защото е кастриран.

Рей се сети, че не обича и петлите.

— Ромул е много точен — продължи излиянията си кантонерът. — Като крачещ червеникав часовник с опашка. Каза ми, че е време за първия джин.

— Джин ли? — Рей се сепна като при удар в тила.

— Защо, не пиете ли?

Нищо на света не можеше да принуди Рей да изневери на нрава си. Облада го странното усещане, че обича този петел. И не само защото не е кастриран.

В кантона беше чисто и съвсем прилично. Дървен шкаф, легло с метални табли, маса с протрита, но изпрана покривка.

Господи! — въкликна душата на Рей, когато видя лед в чашата с джин.

— Машинистът е добро момче — започна кантонерът. — Спира влака само за да ми носи това-онова. Вече седем години не се е качвал никой и никой не е слизал. А хладилника си направих сам. — Когато Рей се опули изненадано, кантонерът допълни: — Аз съм инженер, господине.

— Инженер в този забравен от света кантон? Защо не си намерихте друга работа?

— Аз не съм кантонер, господине. Някога това беше гара и си имаше кантонер. А аз бях директор на железниците в района. Е, наистина, твърде отдавна беше. Преди трийсет години. Сега не е гара и няма нужда от кантонер. Забравих да ви се представя: Давид Дабълю Соломон.

— И сега живеете тук, така ли?

— Нещо такова. — Давид Дабълю беше странно стеснителен. — По-точно е да се каже: чакам.

Рей направи точен ход, като не попита кого или какво.

Давид Дабълю свали работната си престилка, ризата му беше почти снежна, а панталоните — старателно изгладени.

— Чакам една жена, разбирате ли? — пак със същата стеснителност.

— Разбирам — отвърна Рей. — Не е толкова сложно за разбиране. Освен дето… казахте трийсет години.

— По-точно, трийсет години, седем месеца и четири дни.

Езикът на Рей постепенно се развързваше. Поначало ставаше разговорлив едва към края на първия джин.

— Толкова дълго не се чака дори второто пришествие на Бога! — възкликна той. — Трийсет години и колко там…

— Това за Бога е друга история! — отсече Давид Дабълю строго. — Съвсем друга история. А тук чакам една жена, имаме среща.

— Позакъснява — злъчно подметна Рей.

Едва сега си помисли, че физиономията на Давид Дабълю е съвсем добродушна и излъчва някаква странна радиация. Лице на човек, който не е подвластен на времето.

— Ще дойде — уверено рече Давид Дабълю. — Жените, както знаете, имат странно разбиране за точност. А Мария си е малко разсеяна. И неорганизирана.

— Може да е забравила — Рей впи очи в Давид Дабълю. — Защо не й напомните с писмо?

— Не, в никакъв случай не бива! Мъжът й ще разбере и тогава…

Рей вече влизаше в тази налудничава игра на събития.

— Тя е омъжена, така ли?

— Да, нали затова решихме да избягаме. Мария беше хладна към него, нямаха деца. А аз тогава бях приятен мъж, господине. Тя ме хареса и решихме да избягаме двамата в Париж.

Рей едва не подскочи от стола.

— Чак в Париж?

— Ъхъ. Тя казваше, че обожава Париж. Голям град, красив, там можехме да се скрием от съпруга й. Затова решихме: ще избягаме в Париж.

Рей демонстративно вдигна празната си чаша, впи поглед в дъното й и Давид Дабълю мигом се надигна. Вървеше бавно, но стегнато и с достойнство, като офицер от кавалерията.

— И после?

— После уточнихме всичко — започна Давид Дабълю от съседната стая. — Планът ни беше прост. Аз пристигнах от Медфорд със сутрешния влак, тя трябваше да дойде с вечерния от Рокуил. Заедно трябваше да тръгнем за Париж.

— А тя не дойде, така ли?

Давид Дабълю се върна с високите чаши в ръка и постави едната пред Рей. Вдигна своята мълчаливо за наздравица, отпи и отиде до прозореца. Навън се виждаше само стръмно изкачващата се по склона влакова линия и високите дървета около нея. Кукувицата се показа от часовника и Давид Дабълю търпеливо изчака края на песента й.

— Ето, това не знам — започна той. — Може и да е дошла, разбирате ли? Познавах кантонера, нали бях директор на железниците в района. Покани ме да вляза, разговорихме се. Как да ви кажа, разговорът ни беше мъжки. Досещате се какво означава това, нали? Аз бях силно развълнуван, но не му казах за Париж. Говорихме дълго, твърде дълго, господине. Виното развърза езиците ни, всеки искаше да смае другия… Когато чухме влака, той вече заминаваше.

Рей направи втори сполучлив ход като не зададе въпрос. Не трябваше да бърза. Трябваше да се научи да чака като Давид Дабълю. Трябваше да се освободи от усещането за време.

— Може би е слязла, огледала се е… Може би, казвам… И като не ме е видяла, отново се е качила във влака. Не е изключено да е така, нали? Струва ми се, че не е изключено да е дошла… Не знам. Влакът замина и не знам дали тя е била в него.

Рей прехапа устни, защото много му се искаше да подхвърли нещо злобно, например «Абе ти си вярвай!». Вместо това реши да бъде мек и отстъпчив.

— Може да е било така — каза. — Понякога хората се разминават за части от секундата. Понякога секундите правят много лоши шеги.

— Секундите — поклати глава Давид Дабълю. — Беше седемнайсет часа, тринадесет минути и шест секунди. Денят беше трети април. — Гледаше през прозореца и вече разговаряше като че ли със себе си. — Предвидих всичко, обърках вековете.

— Вековете ли?

— Да, нещо се получи с вековете. Уж бях изчислил всичко до най-малкия детайл. Засилваш се да прескочиш рекичка, а като се приземиш, зад гърба ти се оказва море.

Рей не разбираше за какво става дума, но беше решил да изпита търпението си. Когато обаче Давид Дабълю направи твърде дълга пауза, не издържа.

— Нищо не разбирам. За какви векове става дума?

Изглежда Давид Дабълю също беше решил да изпита търпението му. Отново взе празните чаши и отиде в съседната стая. Върна се, седна на стола отсреща и бавно отпи.

— Нищо особено, момко. Направих машина на времето.

Ако не беше на третия джин, Рей сигурно би реагирал. При тази фраза всеки трезвен човек или крещи, или бие, или просто си отива. Но нервите на Рей бяха вече с отпуснати пружини, затова просто попита:

— Машина ли?

— Ъхъ — отвърна Давид Дабълю със спокойствието на сфинкс. — Още се търкаля на двора. Защото всяка машина на времето може да се използва само веднъж. За съжаление, само веднъж.

Рей не искаше да говори. Нищо не разбираше от машини на времето. Рей беше най-обикновен търговски пътник, който предлага детски играчки от плюш.

— Уж бях изчислил всичко с точност до секундата. Трябваше да ида на гарата две секунди по-рано. Две секунди преди тръгването на влака. Две секунди преди нейното заминаване. Тогава Мария щеше да ме види и всичко да тръгне по друга линия на времето. Но нещо се обърка.

— Вековете ли? — попита Рей.

— Вековете — кимна Давид Дабълю. — Нямах настройване на вековете, не предполагах…

— И къде се озовахте?

Давид Дабълю се наведе напред, вторачи се в лицето му и каза заговорнически:

— Там. Тогава.

Сякаш омагьосан от внезапната промяна в поведението му, Рей също се наведе напред и прошепна:

— Къде? Кога?

Давид Дабълю бавно се изправи и пак отиде до прозореца. Вече не беше тук и сега.

— Не знам. Беше притъмняло. Духаше отвратителен вятър. Тълпата крещеше нещо, което не разбирах. Тогава видях Мария. Паднала на колене пред средния и протегнала ръце към окованите му нозе. Да, това беше Мария. Безупречно точно бях изчислил времето, до секунда.

Давид Дабълю преглътна и бавно запали цигара.

— Бяха трима, тя беше паднала под кръста на онзи в средата. Успях да се промъкна между щитовете на момчетата и допълзях до нея. Исках да я взема със себе си. Казах й тихичко «Хайде, да тръгваме», но тя само поклати глава. Лицето й беше тебеширено и обляно в сълзи. Беше вдигнала глава нагоре и стиснала шепите си молитвено. Помолих я втори път, тя пак ми отказа. После се върнах назад, сиреч тук. Това е всичко.

— Не! — кресна Рей и удари с юмрук по масата. — Това не може да е всичко!

Давид Дабълю бавно се извърна към него.

— Нищо не можех да направя, разбирате ли. Тя не искаше да дойде с мен, тя искаше да си остане там и тогава.

— Не! — отново кресна Рей. — И вие не погледнахте нагоре да видите кой е на кръста?

Давид Дабълю се приближи, наведе се над него и почти до ухото му прошепна:

— А вие бихте ли погледнали нагоре?

Точно тогава се чу локомотивна свирка и пронизително стържене на метал в метал. Рей скочи, грабна шлифера и куфарчето си и хукна към вратата. Спря за миг да се сбогува, но когато се извърна, Давид Дабълю отново го попита:

— Не ми отговорихте, господине, вие бихте ли го погледнали в очите?

Рей хукна, тичешком пресече двора и перона с откъртени плочки. Когато се метна на стъпалото, влакът вече тръгваше. Обърна глава към малката избеляла гара и тогава я видя — на перона стърчеше самотно дребна женица с малка пътна чанта.

Рей машинално погледна часовника си — беше седемнайсет часа, тринайсет минути и четири секунди.

[dready]

Агоп Мелконян
Платинената пантофка



1
Раз-два-три… Раз-два-три… Отмерен такт, галантен жест, поклон с усмивка. Златното флагче на косите й. Разпилени звезди по копринената рокля. Лице, алено като кръв и бяло като сняг.

Всичко бих приел — многоглави хидри от кондензираща се материя, червенополи медузи с очи от метализиран водород, мислещи облаци междузвездна плазма, хищни колонии от мегабактерии, сплетени на витла в мрачните леговища на времето. Но не и това. Не защото е необикновено, изумително, а тъкмо обратното, защото е изящно и възхитително като детски сън. В самотата ни ОНЕЗИ дойдоха неочаквано, преглътнахме възклицанията, Шърууд не намери време за своето класическо „Шокиран съм!“. А после — този валс. Раз-два-три… Раз-два-три… Едно мишле разхожда гъвкавите си пръсти по черно-белите правоъгълничета на клавесина.

В началото беше кошмарът на деветстотин деветдесет и седем денонощия път. Отлетяхме на трети ноември преди три години, след четири месеца бяхме около Марс, от април до юни пресичахме пояса на астероидите, накрая покълна моравата пъпка на Юпитер. Няма нищо по-отвратително от населената с видения пустош на космическото пространство, от самотата в черупката на безсилието, от тишината без дъно. Сетивата чакат дразнители и запълват безмълвието с измислици, потъваш в тях, протягаш с надежда ръце, но спасението и човекът до теб са обърнати гърбом и мъртвилото е толкова плътно, че ударите ти потъват в него като в еластична ципа.

Когато за първи път видях Юпитер отблизо, заприлича ми на препълнен балон, в средата — ален нар, пристегнат от тъмносини спирални артерии, с едра оранжева зеница, плътна, неподвижна, студена. Разбираш, че говоря за Червеното петно (отблизо то е доста по-различно и страшно!). Нашият „Санчо Панса“ бавно ротираше около оста си за изкуствена тежест и Окото през равни интервали изплуваше в каютата ми, надничаше през спуснатите щори, усещах по тила си парализиращото му докосване като ръка на измамник; влизаше при мен в часовете на почивка, лягаше на леглото до изтерзаното ми тяло, целуваше брадясалата ми буза и настояваше да си спомням разни неща — например погребението на мама. Или за теб. Не знам защо, но Окото много настояваше да си спомням за теб.

Няколко седмици живеех под терора на Окото, затова се зарадвах, когато Шърууд оголи пожълтелите си зъби в усмивка и рече:

— Шефе, утре можем да започваме. Ще активизираме Червеното петно с бързи неутрони. Ниехоф ще измерва вторичната радиация.

Станахме рано. След скучните тридесет минути мускулно натоварване, без дори да закусим, отидохме в апаратната и започнахме подготовката на експеримента. Работехме с желание, сякаш всеки искаше да отмъсти на Червеното петно, запълващо и без това напрегнатите ни нощи с подозрения и страх. Шегувахме се, бъбрехме глупости, Ниехоф разказваше за своята първа любов…

Да ти представа и четвъртия член на екипажа, единствения с женско име и женски навици — Миранда, корабния робот. Тя наистина е нетърпимо любопитна и бъбрива, почти суетна, помни всичко с подробности, трябва да ни следи, да се грижи за нас, да ни развлича. Дори Роланд Ниехоф понякога се шегува: „Ех, ако можеше и да се целува…“.

Към обяд всичко беше готово, предстоеше последното атестиране, но Шърууд се устреми към един двадесетсантиметров шницел от соя и ние го последвахме.

Точно тогава се чу пронизителният писък на алармената инсталация.

Още не бяхме се опомнили от виещите звуци, когато Миранда каза на-страшното изречение, което някога съм чувал:

— От червеното петно, излетя кораб към „Санчо Панса“!




2
Щастливец си ти, няма да преживееш това. И не защото безстрастният глас на Миранда ритна старата училищна догма за нашата самотност и изолация. И не защото чудото наистина пъплеше по екрана на видеоскопа, а защото още не знаехме какво носи тази мушица в корема си.

Нямам време да ти описвам всичко с подробности: хаоса, объркването, атавистичния страх; треперещите космати ръце на Шърууд, когато докосваше окуляра на телескопа; нелепата надежда на трима мъже, които не искаха да повярват на очевидното. И как ще посрещнеш това предизвикателство на съдбата? Астронавтичният кодекс не предвижда чудеса, но корабът летеше към нас, въпреки своята невъзможност, въпреки всякакви азбучни наставления. Два конуса, съединени със сфера, в средата смешно стърчащ дълъг слънчев панел — заприлича ми на кокоши крак, честна дума, просто това ми хрумна внезапно.

Непрекъсната издавах заповеди, за да прикрия, че нямам план:

— Двете извънбордови камери да следят кораба! Необходим е пълен запис на всички излъчвания. Роланд да се заеме с маршовия двигател. Трябва да се подготвим за внезапен старт, ако демонстрират враждебност. Миранда да обработва данните от траекторията им! Шърууд да не гледа като кретен!

Разбирах само едно — трябва да се работи; след хиляди денонощия безделие мозъците и ръцете ни бяха станали лениви.

Роланд тайно глътна таблетка.

Страх от шокиращата неизвестност

— Извършиха корекция и влязоха в нашата орбита! — докладва Миранда.

Очаквах ли го? Сигурно, но не го исках. Нататък не виждах път. Едва ли ще ме оправдаеш, но предпочитах да си отидат, да минат покрай нас и да отлетят, без да ни забележат — все едно накъде. По дяволите всякакви контакти!

Но сега в мен звучи поредица от слънчеви тонове, залепени един след друг по законите на изяществото. Раз-два-три… Раз-два-три…

— Излъчиха опознавателни знаци! Чакам заповед.

После…

Заповед ли? Ах, да…А ти как ще постъпиш? Не, все едно че си тук и трябва веднага да решиш. В същата минута! Ще се спасяваш ли? Или ще отвориш гостоприемно вратите пред онова, от което се страхуваш?

Реших.

Няма да описвам всички процедури около съединяването, манипулациите в изолационната — няма смисъл, спести ми поне това. Не искай да го преживявам отново, не мога.

После шлюзът се вдигна.




3
После шлюзът се вдигна.

Запази спокойствие и ми вярвай. Всичко, което ще ти разкажа, е святата истина.

После шлюзът се вдигна!

Ако не повярваш само на една дума от моя разказ, спри до нея, не продължавай. Ще обидиш мен, Ниехоф, Шърууд. ТЯХ ще обидиш с недоверието си.

В началото избухна пламъчето на златистите й коси; пробягна като искрица, блесна с отраженията си, защото плитката й беше обсипана със звездички. После чипото й носле като пързалка; очите, измити от някакво фантастично синьо ( при нас никога не си виждал такова синьо!). Накрая бялата й копринена рокля с голяма светлорозова яка, от която се стичаха щедри водопади коприна.

— Не ни ли очаквахте? — каза тя с усмивка.

След нея се вмъкна мъничко човече с дебели устни и висока шапка, подскачаше смешно на червените си ботушки, като поглаждаше с ръка виолетовата си ливрея. Държеше за ръка войниче с пушка и тиранти, което крачеше, без да свива коленете си.

— Добър ден, астронавти! — викна войничето с нарисувани черни мустачки. — Почетната гвардия на царство Бирлибания ви поздравява!

— Приятно ми е, Палечко! — представи се малкото човече, покланяйки се ниско.

След тях влязоха и другите. Всички бяха различни, облечени пъстро и красиво, като оживели фантазии, като шарени измислици. Правеха малък реверанс, усмихваха се сърдечно.

— Господи, какъв е този цирк! — изкрещя Шърууд.

— Защо цирк, господине. Това е контакт между братя по разум — рече Котаракът в чизми.

Направих крачка напред, трябваше да започна от някъде, да поема разговора….

— Аз съм командирът. Казвам се Антон. Може би първо трябва да се запознаем.

И те започнаха да се представят. Онази, със златистите коси, беше Спящата красавица. Тук бяха и Пепеляшка, и Малката кибритопродавачка, и Червената шапчица, и Оловното войниче, и Елиза — нали я помниш, на която братята са диви лебеди, — и Палечко, и Малкия принц, Василиса, Буратино, Пипи Дългото чорапче — всички, всички! Дори и моята Снежанка.

Стояха пред нас такива, каквито ги знаем. Каквито са идвали в сънищата ни, в онези стари цветни сънища, които принадлежат на всички. И са докосвали клепачите ни вместо „Лека нощ!“, след това вместо „Добро утро!“, оставяйки по нещо красиво до самото ни начало.

Сега ми е лесно да говоря, да се хваля, но тогава…

Опитах се да представя екипажа, излезе глупаво, защото бях прекалено сериозен. В този миг в цялата Слънчева система едва ли имаше същество с по-идиотска физиономия от Шърууд (сигурно, защото не можех да видя себе си.) Ниехоф стоеше встрани, безмълвен и непроницаем.




— Съвсем сме различни. Вероятно ви изглеждаме странно, особено аз. — каза Буратино.

— Нищо подобно! — реагира взривно Шърууд. — Глупаво сега изглеждаме ние с нашите нормални мутри. А ти, с дългия нос, наистина ли си от дърво?

— Честна дума. Дървото може да пренася и натрупва вещества, значи може…

— Не може! — категорично отсече Шърууд и обърна глава, за да демонстрира, че въпросът за него е решен, но секунда след това — вероятно, за да бъде по-убедителен — отново се извърна към всички и започна с тържествен глас:

— Аз не вярвам! Включени сме в някакъв опасен експеримент. Това не може да бъде, просто защото е невъзможно. Все едно дали халюцинираме спонтанно, или е външна намеса. Все едно — не вярвам!




Нашите гости го гледаха объркано и тревожно.

— Обидно е, момчета — започна Елиза. — Виждате ни за първи път и изведнъж „Не вярваме!“.

— Ама наистина е обидно — намеси се след нея и Оловното войниче. — Аз по устав трябва да имам воинска чест и… Нали така, Доналд?

— Хич не ми пука какво точно трябва да имаш — вметна патето Доналд.

— Ние ли не ви познаваме? — изкрещя отново Шърууд. — Всички ви знаем, до един!

Тогава нещо се събудиш и властно нахлу в мен.

Докосване до лицето й, бяло като сняг и алено като кръв, под елхата, от която валеше огнен дъжд в разтворените ни шепи. Шоколадени бузки, магията на пламналите конусчета, многоцветните отражения на стъкълцата, играта на фойерверките, паяжината от книжни лентички. И тя, като восъчна фигура до Дядо Мраз. Тънките гласчета на другите ме притискаха, всички искаха да отидат до нея, затова не чух думите й, видях само как избухнаха светлинките на целофанената обвивка на подаръчето, спряха за миг до панделката, после продължиха към звездите и точно тогава — докосването на лицето й. Ухаеше на вятър и борови съчки. Когато ме целуна, чух звънчетата на горската шейна, звънливия смях на джуджетата, после тя влезе със заскрежени ботушки в смутената ми душа, научи ме да се връщам насън при нея, за да ме докосва пак и пак със студеното си като снежинка носле. И никога повече не дойде; на следващия празник Дядо Мраз миришеше на вино, а Снежанка беше с черен грим под очите.

Видях я едва сега, на стотици милиони километра от фоайето на старото кино с мирис на цигари и влага (там работеше татко), пред мрачния силует на Юпитер; прониза ме полузабравено ухание на вятър и борови съчки и желанието да я докосна, за да се убедя, че съществува и не видение е живяло в мен през всичките четиридесет години.

— Не знаете истината — за първи път се обади Ниехоф. — Ние наистина ви познаваме, вие сте герои от нашите приказки.

— А какво е това приказки? — попита Пепеляшка.

Всезнаещият Шърууд се смути, а Роланд започна разсеяно да регулира камерата.

— Литература за деца. — поднесе веднага услугите си Миранда.

— Какво значи литература? Какво е това деца?

— Литературата е светът, направен с думи. — опитах се да бъда понятен аз. — А децата…Те са много малки.

— Малки като мен? — попита Палечко.

— Почти. Те не познават нещата и ние им ги даваме с думи.

— А аз съм малък заради намалената функция на хипофизната жлеза.

— Стига! — изкрещя Роланд Ниехоф. — Аз съм плакал за теб.




Палечко се смути и се обърна към Котарака с чизми:

— Нали така беше? Хипофункцията на еозинфилните клетки в предния дял на хипофизата.

— Ей, вие — обади се Мишлето Мики. — Станахте много сериозни!

Запали кибритена клечка и я лапна. Свали черния си цилиндър и в него избухна букет от гълъби, апартната се напълни с удари на крила и бели пера, а след тях потече река от разноцветни ленти, смутени безпомощни зайчета и флагчета с нарисувани моркови.

— Заприлича на зверилница! — промърмори Шърууд.

— Какво пък толкова, приятно е. — отговори му Роланд през смях и хукна да гони един гълъб, всички ръкопляскаха, а Мики продължаваше да залива странната си компания със сгъваеми часовничета, чадъри, пухкави пантофки и бонбони.

— Насам, насам, търсачи на веселия! Световноизвестният чародеец Мишлето Мики от мистериозните острови Балуба-ба предлага радост в пакетчета! Точно тегло и високо качество! Няма лъжа и измама, няма тайни съглашения с дяволи! Всичко е ловкост на ръката и тайна на реквизита!

Над главите ни се сипеше приказен дъжд от чудесии, залата пламна от цветове и глъч, разлюля се от смях и тогава се чу тревожният сигнал на Миранда и всички млъкнахме.

— Не разбирам нищо, нищичко! — каза роботът.




4
— Ей, вижте, момчета и момичета, вижте! — и Буратино започна да подскача на един крак. — Тези и тримата са еднакви, ехе-хееее…




Другите започнаха да подскачат след него и да припяват: „Всички са еднакви! Всички са еднакви!“.

— Как еднакви? — озъби се Шърууд.

— Ами така, като по модел. А ние сме различни.

— Това не е предимство. И зависи от генетичната програма.

— Прав е — добави мъдро Доналд. — Ще знаете, зависи само от генетичната програма. В книгата на Умния таралеж, който стана академик, пишеше, че е възможно да има и такава цивилизация, тоест — отделните екземпляри да си приличат. Аз не вярвах, но фактите ме убеждават.

— Лошо им работи матрицата — продължи Котаракът с чизми. — Като че ли е заяла на един и същ зъбец. Но предлагам да им простим, те не са виновни…

— Така трябва да бъде! — опита се да опонира Роланд. — Вие като сте различни, как се продължавате?

— Да се продължаваме ли? — опули се Оловното войниче, сякаш долавяйки в този глагол някаква смътна приятност.

— Точно, имам предвид като умре…

— Млъкни, Роланд! — креснах. — Не казвай тази дума за тях, моля те.

— Странно е, че ни познавате. Ваши хора не са идвали насам, нали? — попита Алиса.

— Не са.

— А, веднъж един дойде — започна Пипи Дългото чорапче. — Честна дума, казваше се Хай Шан и беше от Гватемала, където всички вървят заднишком. Аз точно подпалвах Вила Вилекула, когато дойде господин Нелсон и ми каза, че Хай Шан първо си бръкнал в носа, а после помислил ушите на коня за сладкиш и ги изял.

— Много лъжеш, Пипи! — сръга я Василиса.

— Ама нали вече казах честна дума, защо да не лъжа?! Обаче този момент един облак ми облиза сладоледа — много нахакан облак! — и аз не можах да видя Хай Шан.

— Тази не беше ли от Астрид Линдгрен? — попита Миранда.

— Не, аз съм от Белгийско Конго, където всички лъжат. Започват в седем сутринта и продължават до залез слънце.

— Не, ти си от Астрид Линдгрен! — тъпо настояваше Миранда.

— Добре де, много важно! Ти пък си от Страната на квадратните кратуни!

Така си говорехме, беше приятно, вярвай ми. С тях ставахме мънички, по-ниски от лалетата, отваряхме скърцащите врати на отдавна ненаселвани крепости, докосвахме с магически жезъл забравени спомени и те се събуждаха. Аз исках да съм близо до Снежанка. Смешно ли ти е? Астронавтът първа категория, командирът на „Санчо Панса“, побеляващият междупланетен скитник и авантюрист искаше да докосва белите къдри на роклята й. Смешно ли ти е?

Във всеки от нас, колкото и уморен да е той, живее едно дете, което се промъква през тайните входове на таваните и зад прозрачните завеси на паяжините открива своето царство, затворено в няколко изкорубени куфара. Там непременно има грамофон с фуния, счупен бинокъл, книжки с плесенясали страници (шшт! — на корицата мъж и жена се целуват!), старо войнишко кепе, скъсана лява обувка, пожълтели снимки, на които не можеш да познаеш никого. И — щях да забравя — нещо, което може да служи за пушка. После излизаш на заляната от светлина улица, между паветата расте трева, стъкълца бляскат като мъниста и отгоре идва бай Александро, дето продава играчки с дървени гимнастици и вика момичетата в своето мазе, ама те още не отиват, по-късно ще разберат какво се прави там, а сега играят с теб в онзи рай между пет кюшета.

— Аз те помня — сбрах смелост да започна. — Мама ме заведе в старото кино, ти седеше до Дядо Мраз, запалих бенгалски огън и заваля светъл нишковиден дъжд. Ти ми подари книгата за Моливко и един дървен камион.

— Никога не съм идвала на Земята — рече Снежанка.

— Ти беше, помня. В същите дрехи беше. Аз толкова дълго те гледах като унесен, че момчето отзад ме избута — и то бързаше за подаръчето. Не исках да си тръгна, даже те сънувах.

Тя започна да се смее:

— Имаш някаква грешка. Нашите кораби са малки и не могат да летят на огромни разстояния.

Тя беше, тя! Като сега си спомням. Докосна се до лицето ми. Шоколадените бузки, пламналите конусчета, играта на фойерверките…Тя беше, как мога да я забравя.

На другата година не дойде, мислех да ти се сърдя.

Така й говорех — смешно ли ти е? Но ако не вярвам, ще ми бъде празно и трудно.

Мишлето Мики извади от цилиндъра си мъничък клавесин и започна да разхожда гъвкавите си пръсти върху клавишите му. Раз-два-три… Раз-два-три… Отмерен такт, галантен жест, поклон с усмивка. Слънчев валс по законите на изяществото. Поканих Снежанка и я докоснах. Не само я докоснах, прегърнах я и танцувах с нея, с истинската. Престани да се смее!

Танцувахме двамата четиридесет години след единствената ни среща в старото кино с мирис на цигари и влага. На пода имаше хиляди скъсани билети, а аз мислех, че това са снежинки. Докоснах изящната линия на раменете й. Ухание на гора и борави съчки. Раз-два-три…

Тя е била, тя!

Не се сърди. Обичам майка ти, но това е друго. То не може да се обясни.

И Роланд танцуваше, с Пепеляшка. Тя беше сложила глава на рамото му като влюбена. А Шърууд не можеше да събере смелост, не вярваше.

Раз-два-три… Раз-два-три…




5
— Вие от коя планета сте? — попита Малкия принц. — На баобабите или на розата, на царя или на бизнесмена?

— На нашата планета има от всички. — отговори Ниехоф.

— А моята лисица там ли е?

— Има една лисица — усмихна се Роланд. — С най-простата тайна: най-хубавото се вижда само със сърцето.

— Тя е! А защо не ме вземете с вас? Аз мога да летя, познавах един чичо със самолет, който ми нарисува овца.

— И аз го познавам — продължи Роланд. — Казва се Антоан дьо Сент Екзюпери.

— Не помня вече, толкова хора съм срещал. — погледна ни виновно Малкия принц.

— Защо го лъжеш, Ниехоф! — не издържа играта Шърууд. — Кажи му истината за нашата приказка. Да, ние всички ви познаваме от нашите приказки.

— Може — отговори Котаракът с чизми. — Но ние живеем на Червеното петно, откакто съществува светът. Така пише и в книгите на Умния таралеж: „Ние сме вечни, защото сме необходими. Ние сме навсякъде и във всеки, защото сме необходими.“

— Но в нашите книги ви има, обясни това! — продължаваше Шърууд с досадна упоритост.

— Не знам, господине, не разбирам как може да е станало. Сигурно се проектираме някак в душите ви или с някакви излъчвания…Нищо не мога да кажа. Такава е нашата цивилизация — всички сме различни и от самото начало сме разделени.

— Разделени ли? — попитах.

— Разделени сме на добро и зло — продължи Котарака с чизми. — Так сме се родили — едни са добри, други са лоши. Планетата ни беше от две равни половини, в едната живеехме ние, в другата — лошите. Но те започнаха война срещу нас. Министър им е Карабас Барабас, а генерал — Деветоглавия змей. Ние нямаме оръжия и те ни побеждават лесно.

— А защо не си направите? — попита Роланд.

— Тогава вече няма да сме цивилизацията на доброто. Трудно е да се бориш с тях, всички са зли — и Баба Яга, и Грозната вещица, и Пъпчивия великан, и Злата магьосница. Окупирват наши територии, свиха ни съвсем. Вижте колко малко остана от Червеното петно.

— И вие не се съпротивлявате? — намеси се Шърууд.

— Искаме да ги направим добри.

— Глупости! — скочи Шърууд. — Злото никога не става добро.

— Става, господине, става — каза Василиса. — Но трябва много да вярваш.

— Но докато ние си вярваме и превъзпитаваме, те ще ни унищожат! — възкликна Оловното войниче. — Дайте ми истинска пушка и…

— Дошли сме при вас да преговаряме. — рече Котаракът с чизми.

— Можете да започвате. — подканих ги. — Имам пълномощията на Земята.

— Външнополитическият съвет на Бирлибания реши да се обърне към вас с молба за помощ — рече бавно Котарака с чизми като опитен шарже д’ афер.

— Не разполагаме с оръжия.

— Оставете оръжията — продължи той. — И без това няма да ги използваме. Искаме само да подкрепите цивилизацията на доброто в дипломатическите сфери.

— Изглежда лесно, но не е. — каза Ниехоф. — Ние имаме началници, център, световна организация. Трябва да се допитаме до тях.

— Защо, нали става дума за доброто?

— Дори и тогава нашите хора трябва да кажат да или не. Ще ни отнеме едно-две денонощия. А може и повече. — Аз умишлено исках да отложа, за да преценим добре нещата. Бях объркан.

— Това беше всичко. Ние се оттегляме с надежда — каза дипломатът с чизми и стана. След него станаха и другите и започнаха да се сбогуват.

Преди да влезе в изолационната, Снежанка пак докосна бузата ми със студеното си като ледено късче носле и съвсем до ухото ми прошепна:

— Сигурно съм била аз…

И нищо повече. Отидоха си. В залата останаха само трима брадясали мъже в компанията на един досаден робот.




6
Мълчахме час или повече. Трима мъже, прекарали заедно деветстотин деветдесет и седем денонощия в ужасната прегръдка на Космоса, нямаше какво да си кажат. Само Шърууд веднъж наруши тишината с предложение да хапнем, но призна, че той самия не бил гладен, и продължи да гледа през илюминатора към Юпитер. Ниехоф въртеше превключвателите на магнетофона уж равнодушно, но съм сигурен, че търсеше точно видеозаписа на танца. Вероятно всички искахме да върнем записа в самото начало и да преживеем отново слънчевия парад, но никой не събираше смелост да го каже, страхувайки се от острия език на останалите.

Дълга пауза от безсилието да върнеш времето, отчайващо разтеглени минути тишина, в които търсиш подкрепа за надеждата и вярваш, че нещо ще стане. Играеш на равнодушен, а вътре — твърд съсирек от безнадеждност. Залагаш на смътно щастливата си съдба, искаш тя да направи онова, което ти не смееш,у сама да си свърши работата, за да се отпусне непрекъснато нарастващото и отдавна формулирано желание в теб. Пренасяш се цялостно в нейната власт, започваш да вярваш в чудеса, да залагаш на тях, да се уповаваш на слепия случай. И тогава той ти се усмихва.

— Я виж, шефе! — изкрещя Роланд. — Под пулта има някаква пантофка!

Съвсем обикновена пантофка с платинен цвят.

— Чия ли е? — попитах наивно.

— Знам коя си забравя пантофките след бал. — усмихна се Шърууд и погледна многозначително към Роланд, а той, горкичкият, се изчерви.

Залата отново се събуди.

— И какво ще правим сега? — попитах.

— Как какво! — избухна Шърууд. — Писано е: ще търсим крачето на тази пантофка.

Все пак аз бях командир и трябваше да направя още един опит.

— А Земята? Няма ли да се обадим на Земята?

— Не бъди наивник, Антошка. Никой няма да ни повярва.

Ясно.

Сега всеки е в каютата си и се подготвя за старта към Юпитер. Шърууд искаше да подреди записките си по физика на междузвездната плазма, а Роланд отново да погледне колекцията си от стари пощенски марки. След петнадесет минути ще се съберем в командната зала. И тръгваме.

Използвах почивката, за да подготвя този запис за теб. Ще включа автоматичния предавател и скоро ще го имаш.

Още ли не вярваш? Ако е така, нямам повече какво да ти кажа.

И все пак най-странното в чудесата, както е рекъл един древен мъдрец, е, че те се случват. Особено красивите чудеса.

Не знам какво ни очаква на Юпитер, не мога да си го представя. Но ти гледай вечер с телескоп Червеното петно, по него най-добре ще разбереш дали сме победили.

Не ти казвам сбогом.

Може би ще бъде страшно. Но ние винаги трябва да тръгваме, щом Доброто ни вика.

Нали, момчето ми?




Край

[dready]

Първа част
„ПРЕСТЪПЛЕНИЕ С ВЪПРОСИТЕЛНА“


1


По-възрастните може би си спомнят деня, в който сякаш от квантовия вакуум (сиреч от нищото) се появи Йоасаф Друмника. Разбира се, тогава никой не знаеше, че се именува Йоасаф, нито пък че е друмник по природа.

Беше май. Беше в разгара на Бакхусовите пиршества. Скрити зад колоните на Неопропилеите, пияни мъже дълго и с изследователска съсредоточеност изпразваха пикочните си мехури; алени от въодушевление фокусници неблагоразумно гълтаха саби, за да ги блъвнат миг по-късно във вид на пламъци; развеселени хлапаци щъкаха по пазарите, яхнали самодоволно бионични рептилии, амбулантни търговци на холографни памети и венериански цветарки предлагаха евтината си стока с мазни гласове, по небето не се виждаха никакви звездолети, когато през градската порта на Ню Бабилон мина странен мъж на неопределена възраст с избеляла брезентена бохча на гърба. Стражниците не го спряха, защото пътничето не приличаше на размирник; полицаите не му обърнаха внимание, защото на вид бе съвсем средностатистически и не се оглеждаше гузно; жените не го задърпаха към тъмните входове на своите работилници за радост, защото приличаше на благочестив скопец, отдавна забравил какво е да те притискат женски бедра по хълбоците; търговците не хукнаха да го увещават — какво ще измъкнеш от просяк. Само градският идиот Менестей пое подире му, опулил глупаво очи и провесил челюст, напъна се да извика нещо — изглежда, от изненада бе забравил, че е глухоням, но от титаничните му усилия излезе нещо като вопъл на крава родилка. Подскачаше по калдъръма, сочеше с пръст, дърпаше минувачите да обърнат внимание, искаше да възвести чудото, да съобщи на всички великата чест, с която Съдбата е удостоила празника, но Ню Бабилон изнемогваше от светлини и звуци, по улиците щедро се разливаше вино и сласт, градът дишаше с всички древни, сегашни и бъдещи пороци, градът беше уморен от гълчава, танци, кавги и побоища, затова никой не забеляза, че пътничето има ореол.

— Ей, старче! — кресна наперен момък с грейнали от spiritus vini очи. — Каква е тази продупчена шапка?

— Шапка като шапка — отвърна кротко пътничето.

— Era ти шапката! — и тук младежът добави още няколко думи, които благопристойните автори винаги спестяват в книгите си.

Но пътничето, изглежда, си нямаше път. Помота се по старите криви улички, надникна в схлупените работилнички за микропроцесори, пое към музея по криотроника, копнееше да разгледа няколко предисторически диода на Гън, но стигна само до градския площад, където се смеси с тълпата. Всички унесено зяпаха някакъв фукльо, гол до кръста и с бял парцал около таза, който се опитваше да левитира, но няколко пъти падна върху дъската с пирони и всички го освиркваха. После друг демонстрира великото изкуство да спира сърцето си — и успя. Едва по-късно се разбра, че се е поувлякъл, но никой не се разплака — все пак вдовицата му щеше да получи пенсия, тъй като кончината бе настъпила при изпълнение на служебните задължения.

— Зяпаш, нали? А данъците платил ли си?

Беше мъж на около шестдесет, в къса туника на балерина.

— Аз съм честен данъкоплатец, господине — измънка Йоасаф.

— Моралист! Социално скопен земянин! — кресна мъжът и ловко се метна на един тезгях, където мигом зае въодушевената поза на оратор. — Тази държава трябва да бъде разложена чрез данъчната й система. Данъците са позорът на социума и нацията! Не плащайте данъци, дами и господа! Чрез борба срещу данъците — към обществено доволство и физиологичен прогрес!

Вероятно този трибун в туника на балерина още дълго щеше да провокира заспалата съвест на съгражданите си, ако не беше насилствено смъкнат от полицай, но мястото му веднага зае друг.

— И все пак Земята се върти! — кресна новият. — Върти се, ама на! — и тук той показа онзи пръст на ръката, който замества цяла съвкупност от аргументи. — Може и да се върти, ама е в центъра. Хелиоцентризмът е поредната измама на правителството и на неговите лакеи, наричани журналисти. Вижте със собствените си очи — не е ли всичко около нас? Значи сме в центъра. Казвам се Антиджордано Антибруно — запомнете това име и веднага ме изгорете! Моля ви, изгорете ме незабавно, напук на световното устройство!

— Няма съчки, брат — простена някой от тълпата.

В същия миг главите на всички се извърнаха на четири румба вляво, откъдето се показа градският духов оркестър. Инструментите крачеха бойко и тържествено, сплотени около своя централен компресор, който всеотдайно им предоставяше с маркучи необходимото количество въздух. Свиреха марш от операта „Аида“. Когато тълпата започна да ръкопляска възторжено, компресорът използува всеобщото възхищение за лично облагодетелствуване — чевръсто измъкна измежду ребрата си (охладителните) лозунг с надпис: „Те не могат да дишат без мен!“, а в поредната си ръка вече размахваше спестовна касичка. Гражданите на Ню Бабилон уважаваха изкуството, особено духовното (тоест, което се постига с духане), и бяха щедри. Но точно на върха на тази трогателна благотворителност компресорът кресна:

— Само монети, простак! Копчетата задръж за себе си! Разбира се, за да изрази спонтанното си възмущение,

компресорът трябваше да изплюе жизненоважните маркучи, затова инструментите въздъхнаха смирено, изстенаха по старчески и маршът умря на една осминка ла.

Йоасаф се дръпна встрани, седна на една пейка и разтвори бохчата си. Към него се приближи съсухрено старче в дрипав шлифер, главата му потреперваше ситно като вибратор на електрическа самобръсначка и носеше торбички под очите си — следи от буйна младост или болни бъбреци.

— Президентът да те поживи, старче, ама не яж от своето — рече новодошлият и, кой знае защо, се захили. — Грехота е да го хабиш.

— Защо да е грехота?

— Отсреща при Диона дават мръвки без грошове. И вино дават, и женички, затова хич не яж от своето.

— Тая Диона да не е от лигата за защита на животните? — попита Йоасаф.

Старчето възрази почти обидено:

— Не, а защото е празник.

После седна до него и внимателно придърпа пешовете на шлифера, защото при невнимание рискуваше да го разпори.

— Месо не ям — започна бавно Йоасаф, разгъвайки мазните хартийки. — Вино не употребявам. Жените носят само неприятности и срамни болести.

— Няма срамни болести, има болести по срамните части.

— Тъй, тъй… Пък и не я познавам тая Диона, неприлично е.

Старчето измъкна от вътрешния джоб на шлифера плоска бутилка, отпи с наслада и едва тогава продължи:

— Празник е, кой ти гледа прилично и неприлично. Щом властта разрешава, давай. Мен иначе не ме пускат по кръчмите. Като се насмуча, намирам кмета, ако ще в писоара, и му казвам какво е, пък той е една неприлична думичка. Имах доста неприятности… Ти си яж, яж… Един приятел, доктор, казва се Хипократус, ми изкара бележка. Чакай, къде беше… — и старчето затършува из джобовете. — Че страдам от… маниакална кметофобия. Сиреч по рождение не понасям кметове.

— Предписа ли ти витамини? — попита пътничето с пълна уста.

— Не бе, само на ужким — старчето пак се обиди. — Колкото да ме оставят на мира. Ей на, вчера шерифът ме извика и каза: „Щом имаш бележка, карай, Блез, колкото можеш, мамка му“. И аз карам.

— Щом ти се кара, карай. Не се възпротивявай на желанията си. Още повече, щом си болен…

Минута-две всеки беше зает с делата си: Йоасаф дъвчеше собствената си храна, а старчето Блез пиеше от обществената ракия.

— Ти, изглежда, си разбран човек, кротък. Обичам хрисимите хорица — започна Блез някак гальовно, но секунда след това придоби сериозен, дори вглъбен вид, наведе се съвсем до ухото на събеседника си и попита шепнешком: — Това, дето блести отгоре, сериозно ли е ореол? Или и ти го караш на ужким?

Йоасаф изобщо не се изненада от въпроса, изглежда, беше свикнал, затова отговори лаконично:

— Честна дума.

Блез енергично се прекръсти, но като се сети, че се намира на обществено място, за всеки случай и си плю в пазвата — знае ли човек в тия атеистични времена …

— Тогава излиза, че си светец!

— Не съм — поклати тъжно глава Йоасаф. — Там е работата, че не съм.

— Доколкото знам…

— Значи не знаеш достатъчно — прекъсна го Йоасаф. — Не може светец без ореол, но виж, ореол без светец може.

Блез потъна в размисъл, дори поруменя от мисловно напрежение. В името на истината трябва да признаем, че Блез си е мислител, или поне така пише в кратката енциклопедия „А-Я“.

— Тъй — каза той накрая. — Излиза, че ореолът е необходимо, но не достатъчно условие за святост.

От изумление Йоасаф дори спря да дъвче:

— Умно го рече. Моят случай е такъв. Да не би между другото да си начетен?

Блез пак се почувствува обиден.

— Бях на младини — каза. — И математик бях, и философ. И някои други работи бях. Сега съм бивш. Например бивш изобретател на сметачната машина. — Блез се изправи, свали омачканото си кепе, сложи го пред корема си и се поклони с достойнство: — Приятно ми е, Блез Паскал.

— Аз познавах един Паскал — Йоасаф продължи да мляска равнодушно, — но той не е изобретявал нищо. Затова не знам бивш какъв е.

В този момент от високата градска кула се показа огромна кукувица, или може би кондор, и продрано изръмжа седем пъти. Интелигентният читател вероятно се досеща че това е прословутата нюбабилонска кула, за която нищо не пише в учебниците по история, защото тя ще бъде построена в някои от следващите векове, а учебниците се занимават само с миналите Засега само мимоходом ще споменем, че тя прилича на многоетажна извита торта, че беше подхваната с много ентусиазъм, но остана недостроена, тъй както вече е писано от един безимен автор: „И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън… И рекоха: хайде да съградим град и кула, висока до небето… Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки. И рече Господ: ето, един народ са и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да направят.“

Този отчет на местната строителна организация предизвика остри спорове. Едни твърдят, че тухлите били калпави, други — че чертежите били обратно хелиографирани, трети — че ръководителят, дето дошъл, им смесил езиците, затова престанали да се разбират помежду си (искаш например тухла, пък ти носят вар и т. н.), но в края на краищата работата се разсъхнала и всички се пръснали по земята човешка, а хитреците тръгнали към Африка, защото там плащат с твърда валута. (За подробности виж в книгата „Битие“ от въпросния безимен автор.)

А сега да се върнем към нашата история в момента, когато кукувицата, или може би кондорът, изръмжа седем пъти.

— Докарахме го до седем.

— Колко му е — допълни Йоасаф. — И друг път сме го докарвали.

— Значи, казваш, може. Тъй де, щом ядеш, какъв светец си. Светците, като ги гледа човек, сякаш са изрязани от мукава. И не пада ли?

— Кое?

— Ореолът.

— Тц. Както и да си въртя главата, не пада. Здраво е закрепен.

Но Блез бе не само мислител и бивш изобретател, но и един много любознателен човек, затова не миряса:

— А като спиш, не ти ли убива?

— Не, мек е. Пипни го, ако искаш.

— Ами, какво ми влиза в работата! — стресна се Блез. — Ще взема да го изцапам. Виж как блести, като нов е… Ти по търговската част ли си?

— Нещо такова.

— Че какво ще продаваш — опули се старчето Блез. — Гол си като тояга.

— Гол съм — съгласи се пътничето. — Като тояга.

— В нашия град има богати търговци. Артур; мръсникът му с мръсник, продава роботи, ама са калпави, не като на Сюзън Келвин. Катон Марк Аврелиевич има поне един милион пиявици и още толкова жаби, връз които жените пикаят. Ангеларий продава синтетична карантия — дробове, сърца, мехури, апендикси. Апендиксите вървят най-добре, някои си слагат по четири, по пет, защото и без това не служат за нищо, само за украса на тялото Евтино ги дава, докато отец Грегъри например е скъпчия. Той предлага свети мощи на видни откриватели. Даже искаше да му дам моя скелет, ама аз не се съгласих. Наскоро взе за черепа на Нютон половин милион гроша!

— Сигурен ли си, че не е фалшификат?

— Не е, има белег от ябълката, дето го е фраснала точно в момента, когато се е появил законът за гравитацията. Пък и си личеше, че е от умна глава. Ти къде ще се вместиш?

Йоасаф започна да развива тезата, че на човек с ореол не му отива да продава пиявици, нито пък апендикси; че такъв човек непременно трябва да търгува с нещо духовно, например с утеха или в краен случай с възторг, макар че напоследък на пазара има възторзи в изобилие и цената им дотолкова е паднала, че вестниците са пълни с реклами за възторг. От своя страна Блез изказа мнението, че делото му е напълно обречено, тъй като в Ню Бабилон духовният бизнес изобщо не върви, в краен случай може да се пласира малко меланхолия, и то само на черна борса, защото останалото — утеха, възторг, ентусиазъм, любов към властите и тям подобни, се дават от кметството безплатно, само срещу представяне на лична карта. Йоасаф беше изненадан от тази социална придобивка, но възрази, че винаги ще се намерят поне няколко обезверени души, които срещу скромно заплащане ще са щастливи да получат две-три дози надежда, особено ако тази надежда е свързана с бъдното…

И точно в този миг от отсрещната кръчма се чуха сърцераздирателни викове: „Край, убиха го!“, „Кого убиха?“, „Кой го уби?“, и отвътре изскочи Диона, изплашена и пребледняла.

— Убиха го бе, хора! Като някакво си нищо го убиха!





2
Само за секунди кръчмата повърна цялото си съдържание — неколцина полупияни мъже, зачервени, още мляскащи мезета, запотени от алкохолен труд, рошави и разгърдени. Но. колкото и странно да звучи, всички бяха живи.

— Къде е трупът? — попита младо момче, в униформа на редник и щръкнали като радиотелескопи уши.

— Сигурно е останал вътре — отвърна треперещата Диона.

— Щом не може да излезе сам, да бъде изнесен! — нареди Редника с тон на висш офицер с много медали за храброст.

Изнесоха го — мъж на около петдесет, с вид на пресен труп, от гърдите на който съвсем необичайно стърчи нож. Диона веднага се метна отгоре му и започна да прави изкуствено дишане уста в уста. Кой знае защо, но това, изглежда, й хареса, защото подир малко започна да търка бедра, а ръцете й инстинктивно посегнаха да разкопчават ризата му.

— Стоп! — отсече Редника. — Трупът да не се докосва с цел удоволствия до второ нареждане. Кой ще даде доброволни и чистосърдечни показания?

Напред излезе младо момче с лице на морфинист.

— Както си седя, и гледам — убиват го.

— То, дето се вика, може и да си ти — обади се от тълпата гражданин с модерни мустаци с двоен Т-образен профил. По-нататък ще го наричаме Гражданина.

— Защо пък точно аз? — попита Младежа.

— Тъй си знам — виновният пръв се оправдава.

— Не съм се оправдавал. — Значи си признаваш.

— Нищо не съм признавал — упорствуваше Младежа.

— Видя ли, значи си ти.

По всичко си личеше, че следствието има нужда от здрава ръка, а кой има по-здрава ръка от армията?

— Не, не, така не може — екна гласът на Редника. — Без следствие няма да мине. Като единствен униформен поемам съответните отговорни функции. Моля да гласувате. За? … Против? … Въздържали се?

На последния въпрос Йоасаф плахо вдигна ръка.

— На теб, старче, кой ти е давал правото да се въздържаш?

— Аз поначало се въздържам — смотолеви Йоасаф.

— Виж го ти — въздържател! Ако всички се въздържаха, човечеството щеше да изчезне. Твоето въздържание не се зачита.

Тук трябва да уведомим уважаемия читател, че гласуването като церемония няма да изчезне в бъдещето, макар че дотогава малцина ще си спомнят за какво точно служи то.

— И тъй, благодаря за единодушно гласуваното доверие — продължи Редника. — Ще се постарая да оправдая вашите надежди за справедливост. Предполагам, не възразявате да започнем от дамите?

Редника придърпа един стол под мястото, което му служи за сядане, кръстоса авторитетно крака и започна:

— Вашето име, госпожице?

— Я не се прави на идиот!

— Диона, моля те, не обиждай следствието. Облеченият в униформа е облечен във власт. Питам: вашето име?

— Диона Месалина.

— Видя ли, колко му е да си признаеш. Ние не обичаме да насилваме, макар че понякога е приятно. Питаме ви, Диона, къде бяхте по време на убийството?

Отговорът на Диона бе съдържателен и изключително ценен:

— Че откъде да знам?

— Не знае, ерго има алиби. Защото е казано: който не знае, е невинен. Казали са го на латински, а щом е на латински, значи е умно.

Някой простодушно попита кой точно го е казал, на което биде отговорено, че авторът е плешив, че е римски оратор и че носи очила. И освен това бил по-умен от всички тук, взети заедно. Всички кимнаха в знак на съгласие и следствието продължи.

— Може би случайно сте вие, господине? — подхвана Редника. — Абе я ела насам!

Гражданина с двойните Т-мустаци приближи плахо. Почти минута Редника го разглеждаше със съсредоточеността на натуралист, открил птица бозайник.

— Ако се съди по черепа — започна той, — стопроцентов ломброзовски тип. Ревнив, хиперсексуален, полиоргазмен и със садистичен уклон. Генетично обременен. Имате ли в рода си идиоти?

— Аз съм племенник на президент!

— Значи не е изключено. Всичко е ясно! Неовладян нагон, който тласка в бездната на престъпността. Убитият е сподирял хазяйката му, с която подозираният — ей този тук хубавец с мустаци на сом — поддържа редовни полови контакти. И в момент на ревност — хац с ножа!

— Глупости! — размаха ръце Гражданина. — Аз нямам хазяйка.

— Това не пречи да се поддържат редовни полови контакти — настоя Редника.

— Моля ви се, граждани, това са врели-некипели. Прочетете. Аз имам нотариално заверен документ, че съм полово немощен.

Гражданина размаха розова бланка с няколко кръгли печата. Редника грабна листчето и го зачете, мърдайки устни. "Неколцина се опитаха да надникнат иззад гърба му, но той ги прогони.

— Да бе — възкликна Редника, — виж ти, нищо и никакъв човечец, а полово немощен. Да му се не надяваш! И как го постигна? С йогийски упражнения? Или с излишества? Или може би си интелектуалец?

Гражданина наведе глава и пристъпи от крак на крак:

— Не съм местен. Аз съм хуманоид от планетата Ерос, там всички сме такива.

— Вярно е, проверила съм, всички са такива — потвърди Диона.

— В края на краищата човекът си има документ, черно на бяло — намеси се Блез.

— По свидетелски показания и въз основа на предоставени надлежно заверени документи следствието ви освобождава… Полова немощ — какъв благодат!

Редника затвори очи и забленува за деня, когато най-после ще бъде освободен от тази непоносима тегоба на тялото и душата. Но мечтанията му продължиха само секунди, защото всички тръпнещо очакваха по-нататъшния развой на следствието.

— Охо, виж ти какъв красавец! Ти, ти, да. Ставаше дума за младежа с лице на морфинист.

— Ами че ти си просто готов убиец! — възкликна Редника. — Като че ли правен по поръчка. Красавец, апетитен, мечта за всяка хазяйка. Нашият въпрос е: къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер?

— В кръчмата.

— Най-после един, който е бил на местопроизшествието. Младежа се опита да обясни, че всички са били в кръчмата, но Редника извади железен довод:

— Всички бяхме, вярно, но убиецът е само един, защото има един наръган нож. А един нож не може да се ръгне от двама и повече едновременно. Значи признавате, че между седем и седем нула пет сте били в престъпна близост с убития?

— Признавам.

— Аз познавах един, който всяка вечер в шест ходеше в кръчмата „При чашата“ и не свърши добре, макар че написаха книга за него. Той също поддържаше полови контакти с хазяйката си и при това, настоявам да обърнете внимание, не притежаваше документ за полова немощ.

— Нямам такъв документ.

— Лисицата падна в капана! — И Редника започна доволно да трие длани. — Нашият последен въпрос е: защо убитият, преди да стане такъв, е сподирял хазяйката ви? Може би тя му е давала някакви недвусмислени аванси? Може би по природа си е въртизадник? Или може би той е неистово напорист? Това са смекчаващи вината обстоятелства.

— Моята хазяйка е на деветдесет и осем години.

— Мамка му, светът съвсем се е побъркал! Тоя тук на четирийсет — полово немощен с документ, а оная развалина на деветдесет и осем поддържа редовни полови контакти! По-точно поддържаше, защото обектът на нейната старческа похот лежи сега трагично пред нас с нож в сърцето.

Блез Паскал се опита да сложи прът в колелата на следственото дирене, като каза, че господин Редника непрекъснато го усуква около някаква хазяйка и нейните контакти, а в действителност може да става дума за грабеж например или за чистопробен садизъм.

— Не може! — в гласа на Редника отново се появи офицерската интонация. — Криминологична интуиция. Щом погледнах, и разбрах —. полово престъпление, в което е замесена хазяйка. Намеси ли се хазяйка, на всяка цена трябва да се извърши престъпление, по възможност полово. От опит знам. И тъй, млади момко, опишете как точно извършихте убийството.

— Не съм убивал. Аз не мога да убия човек.

— Можете, можете! — гласът на Редника мина във фалцет. — Колко хубавичко можете! Вие сте човек с възможности. Нашето общество възпитава човеци с възможности. Или може би не сте съгласен? Или може би смятате, че нашето общество прелива от пусто в празно? Може би изразявате несъгласие с новата реформа в образованието?

— Аз не съм човек — свенливо каза Младежа.

— Да, вие сте загубили всичко човешко.

— Аз съм биоробот.

След тези думи, изречени с типичната за едно изделие на техниката скромност, Младежа разкопча фланелата си. Всички присъствуващи, включително и авторът на тези редове, видяха, че под фланелата блесна алуминиев корпус, тук-там ръждясал, покрит с еластичен полимер. Някои ахнаха, други изохкаха, трети въхнаха, само Редника събра цялата си воинска решителност и възкликна:

— Значи си айзъказимовче, мамка ти позитронна!

Тук настана суматоха. Диона заяви, че отдавна е подозирала този факт, тъй като момчето няма тръпка, не тегли, пък и досега не й е предлагал дори най-незначителен флирт. Блез от своя страна констатира, че като бивш изобретател на сметачната машина човечеството трябва да му е благодарно, но що се отнася лично до него, той предпочита андроидите на мосю Жак дьо Вокансон, особено неговия флейтист. Гражданина прояви укорителна неосведоменост и попита кой е този мосю дьо Вокансон, какво е това андроид и какво общо имат тук музикантите. Беше му обяснено, че дьо Вокансон е роден в Гренобъл, но той, сиреч Блез Паскал, няма честта да го познава лично, тъй като е умрял половин век преди малкият Жак да се роди, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Гражданина обаче зададе основателния въпрос, как така Блез Паскал ще е умрял, след като е тук, на площада, пред кръчмата на Диона. Блез обясни, че тая работа няма нищо общо нито с мосю дьо Вокансон, нито с андроидите, следователно не е тема на спора. Неочаквано се намеси и Йоасаф с въпроса: а какво все пак се изясни около дискутирания флейтист? Блез рече, че флейтистът е един от андроидите на мосю дьо Вокансон, а какво е андроид, го пише в речника за чужди думи. Диона обаче сподели, че да се употребяват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина настоя да се върнат към загадъчната мистерия със смъртта на Блез Паскал, тъй като Блез е очевидно жив и следователно не би трябвало да бъде мъртъв — това е ясно като две и две. Блез трябваше да вземе становище, затова обясни, че според повечето литература по въпроса той наистина е починал в полунощ на 19 август 1662 година и два дни по-късно е погребан в катедралата „Сен Етиен дьо Мон“. Гражданина прояви скептицизъм и попита дали Блез Паскал е ходил във въпросната катедрала да провери слуховете около неговата собствена смърт, но му бе отговорено, че не, защото няма време. Освен това, каза Блез, тази проверка изисква ексхумация, а той не понася да гледа собствения си труп. Йоасаф попита какво е това ексхумация, а Диона допълни, че да се употребяват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина от своя страна допълни, че все пак не му е станало ясно каква е връзката между флейтиста, смъртта на Блез Паскал и този тук младеж, който в края на краищата не е имал никаква връзка със своята хазяйка, тъй като е биоробот.

В този момент Редника не издържа и изкряска:

— Стоп!

Над площад „Опосум“ в Ню Бабилон легна тягостно мълчание. Всички очакваха следващия гениален ход на Редника, а той отчаяно блъскаше слепоочията си с юмруци:

— Не, хиляди пъти не! Никога не съм разследвал толкова объркано убийство. Очевидно престъпникът е твърде опитен, умело е прикрил следите си, оставяйки на местопроизшествието само един нож. — И неочаквано го озари очакваната от всички гениална мисъл: — Ножът! Ключовата дума е изречена! Диона, донесете лупа и алуминиев прах.

— Че откъде да ти намеря алуминиев прах!

— Аз не мога да извърша дактилоскопично обследване без алуминиев прах. — Тук Редника скочи, с твърда караулна крачка се приближи до Блез и го прониза с оловен поглед. — Вие случайно да сте чували някой да е извършвал дактилоскопия без алуминиев прах?

— Да си призная, не съм чувал — гласът на Блез потрепера.

— Чудесно! А случайно да обичате да киснете по кръчмите?

— Да си призная, обичам.

— Великолепно! И случайно тази ваша страст като птицата феникс да се събужда точно между седем и седем нула пет?

— Да си призная, будна е по всяко време.

— Конгениално! „Всяко време“ включва и времето между седем и седем нула пет. Така ли е, граждани? Дотук успоредните се пресичат. А случайно да имате хазяйка, с която да поддържате редовни …

Диона не издържа:

— Я ни се махай от главите с тази твоя хазяйка и нейните контакти!

— Моля ви, Диона, не пречете на следствието! — Редника беше категоричен. — И без това ножът е от вашата кухня, това си личи и без алуминиев прах.

— Нямам такъв нож.

— Въпреки това, въпреки това… — И Редника отново се обърна към Блез: — А вие случайно да имате такъв нож в себе си?

— Да си призная, нямам.

— Нямате, следователно този може да е вашият.

— Ама аз никога не съм…

— Не обичам думата никога! — разгневи се Редника. — Кога никога? Вчера никога или днес никога? А може би и утре никога? Никога намирисва на безкрайност, пък всички в света сме крайни, а някои дори ограничени. Един мой приятел казваше никога, никога, ама като й напълни корема, на ти едно никога! И тъй?

Блез започна бавно, колебливо, като придърпваше сегиз-тогиз пешовете на овехтелия си шлифер:

— По това време, господин Редник, аз не бях в кръчмата. По това време ние си говорехме тук с този кротък човечец.

— И до него ще стигнем. И неговата не е чиста. И тъй, господине, нашият последен въпрос е: защо точно тази вечер между седем и седем нула пет не бяхте във въпросната кръчма, след като всяка друга вечер сте там?

— Случайно. Просто излязох да глътна въздух и се заприказвахме.

— За което ще съжалявате! Може да се тълкува като опит да се избяга от местопроизшествието. И ви съветвам: не използувайте думата случайно! Случайността намирисва на идеализъм и метафизика — лепват ти шест месеца и край.

Това с шестте месеца беше само тактически ход от страна на следствието за сплашване на мирогледно отклонилите се граждани.

Редника се обърна към Йоасаф:

— Вие със собствените си очи ли го видяхте?

— Аз нямам други очи — кротко отвърна пътничето.

— Отговаря се с „да“ или „не“.

— Да, бога ми. Заклевам се в светата майка.

— Без религиозна пропаганда! Ще ти дам аз една майка на теб! Апропо, кой си ти и какво е това отгоре, имам предвид — на кубето?

— Именуват ме Йоасаф, с прозвище Друмника. А това е ореол.

Редника пак се разгневи:

— Без ореоли, без ореоли! Според конституцията всички сме равни! Аз съм виждал един с ореол, става дума — нарисуван. И върху него някой беше изчегъртал с ножче мръсна дума.

— Не съм бил аз.

— А, то се вижда. Онзи беше съвсем изпосталял и си заслужаваше мръсната дума. Макар че, да ме извинят благородните дами, ако питаш мен, какво мръсно има в думата педераст? Дето се казва, да не е искал? Такъв го е родила майка му.

Гражданина веднага използува възможността да атакува:

— Всички са една стока.

— Ти мълчи! — отряза го мигом Редника. — Теб те разбрахме, че си слабосилен. Гащите му празни, пък ходи по кръчмите по време на полови престъпления. — И пак към Йоасаф: — А къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?

Йоасаф си призна, че е разговарял с Блез, но следствието откри несъвпадение в показанията: Блез твърди, че е разговарял с Йоасаф, а Йоасаф твърди, че е разговарял с Блез. Как тъй? Йоасаф каза, че са си разговаряли едновременно, но Редника пак го пресече: а защо не се изслушвате? Изслушването, както се казва, е белег за морално здраве. Един негов (на Редника) приятел тъй не изслушвал насрещния, но после заболял от венерическа болест, та трябвало да обръснат цялото му тяло. Накратко, опасно е, затова хората трябва да се изслушват. Йоасаф отвори уста да каже нещо, но Редника отсече:

— Не искам да те слушам!

После разговорът се завъртя около прозвището Друмника. Йоасаф призна, че го наричат Друмника, защото обикаля от град на град, крачейки по друмищата на републиката, но това се стори твърде подозрително на следствието. Въпрос: а къде гражданинът Йоасаф е регистриран адресно? Оказа се, че гражданинът Йоасаф няма постоянна адресна регистрация. Въпрос: значи ли това, че няма постоянно местожителство? Оказа се, че значи. Ха така — бездомник. Но какво означава бездомник? Бездомник означава човек без дом. А какво от своя страна означава човек без дом? Означава, че въпросният човек няма хазяйка. А щом няма хазяйка, с кого тогава поддържа редовни полови контакти?

Изумителното развитие на логиката доведе следствието отново до задънена улица. Диона направи основателното предложение следствието да се освободи от натрапчивата идея за хазяйката, но Редника заяви на всеослушание, че от хазяйки никога не се отказва — това е категоричен принцип в живота му. Защото само един истински идиот може да се откаже от контакти с хазяйки. Някой обаче плахо подметна, че все пак нещо трябва да се измисли, защото вече не останаха хора за разпит. Това хвърли следствието в смут.

Над площад „Опосум“ отново легна тягостно мълчание.

Разбира се, Редника не бе човек, който ще остави нещата наполовина. След около минута мъчителни размишления той викна тържествено:

— Има още един, има!

— Къде е?

— Навсякъде по страниците! — Редника ликуваше. — Крие се, неговата верица, но къде ще се скриеш от справедливото възмездие. Я ела насам!

И тогава се появи авторът на тия редове — рошав (там, където все още му е останала коса), брадясал и уморен от творчески терзания.

— Име, възраст и вероизповедание?

— Ейджъп, на тридесет и седем, атеист.

— Професия и месторабота?

— Журналист от вестник „Космическа орбита“.

— Бре, бре, чак „Космическа орбита“ обръща внимание на нашия незначителен случай и се занимава с едно толкова скромно убийство. Интересно. И какво правиш тук?

— Аз съм хроникьор.

Тази дума изведе Редника от равновесието:

— Хроникьор, сутеньор — всички сте един дол дренки! И затова ли си вреш дългия нос навсякъде?

Това за дългия нос би трябвало да засегне Автора, но той не е такъв човек. Автора поначало е друг човек.

— И тъй, момко, беше ли на местопроизшествието?

— Това е единствената кръчма, в която никога не съм влизал — призна чистосърдечно Автора.

— А къде беше тази вечер между седем и седем нула пет?

— Описвах диалога между Блез и Йоасаф.

— Ето това се казва калпав автор! В кръчмата се извършва убийство, пък той се занимава с някакъв незначителен

диалог! А трябва да фокусираш вниманието си върху най-драматичните моменти: убийства, разводи, полови престъпления с

хазяйки.

— Така е — изстена Автора.

— Ех, да беше Шекспир, да беше Агата Кристи, такава история ще завърти, че ще ти отплесне акъла! Ама на — нямаме късмет, паднахме в ръцете на един драскач.

— Нищо, аз пък знам.

— Какво знаеш?

— Знам кой е убиецът.

— Че откъде ще го знаеш, щом не си бил в кръчмата?

— Ех, пък и ти! — и Автора го изгледа с укор. — Ако аз не знам, кой ще знае.

Редника се почеса по тила:

— Тъй де. Ако ти не знаеш, кой ще знае… Я ми го кажи на ухото.

— Не, в никакъв случай! — възрази Автора. — Трябва да спазвам законите на жанра, иначе кой ще ме чете…

— Ти си ги спазвай, ама аз няма повече кого да разпитвам.

— Има — каза Автора. — Себе си.

И отново се разтвори между страниците. Защото освен другите си достойнства Автора е скромен човек и не иска дълго време да е обект на внимание.

— Правилно! — възкликна Редника. — А себе си разпитвал ли съм? Не съм. И тъй като всеки разпит трябва да протича пред свидетели, ще се разпитвам на глас. Гласност, преди всичко гласност! А аз съм гласовит. Да започнем.

Редника седна на стола и попита със стоманен глас:

— Къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер? След това се изправи, застана с лице към празния стол

и отговори плахо:

— Бях в кръчмата.

Пак седна и пак със стоманен глас:

— Значи в престъпна близост с убития. Имате ли в себе си нож?

Пак прав и пак плахо:

— Нямам.

Тъй като сядането и ставането продължава до края на саморазпита, Автора няма да го описва в детайли, а ще предложи само диалога между Редника следовател и Редника подследствен.

— Следователно този нож би могъл да бъде ваш, нали?

— Би могъл да бъде и мой.

— Поддържате ли редовни полови контакти с хазяйката си?

— Поддържам.

— Ха така! Браво бе, хубавец! Ти си бил страшен Казанова!

— Е, чак пък… Как да не поддържам, на двайсет и две, русичка, с крака като прътове за овчарски скок, с ей такива големи … Пардон, господин Редник.

— Карай, карай, сочно я описваш.

— То цялото вика: „Ела и поддържай!“ Пък не съм садист в края на краищата.

— Имате ли документ за полова немощ?

— Опазил ме бог.

— Случайно да сте биоробот?

— Не съм. (Разкопчава мундира си.) Ей на, вижте колко съм космат.

— Великолепно! Всички подозрения водят към вас.

— Ами така излиза …

— Хе! — плесна ръце Блез. — Значи ти си го ръгнал.

— Да бе — и Редника зацъка с език. — Пък убий ме, не помня.

— Случва се — успокои го Блез. — Има хора със слаба памет.

— О, има — съгласи се Редника. — Аз тъй познавах един със слаба памет, но за сметка на това страдаше от педофилия. И точно в този момент…



3


И точно в този момент от кръчмата излезе симпатичен млад мъж, с брада и одухотворено лице, загърнат от глава до пети с бял чаршаф.

— Де го оня? — попита новодошлият. Езикът му беше понадебелял от виното.

— Кой?

— Дето го фраснах с ножа. Редника се усмихна доволно:

— Абе знаех си, че не съм аз. Ето — лисицата сама падна в капана!

И започна надълго и нашироко да обяснява, че заради униформата си е избран с всеобщо тайно гласуване да води следствието, при това единодушно. Йоасаф му напомни, че се е въздържал, но Редника отсече сухо, че това в никакъв случай не може да бъде забравено и че рано или късно това ще бъде платено заедно с лихвите. После значи се оказва, че един не знае нищо, друг е полово нещастен, трети — биоробот, четвърти си дрънкал едновременно с „ореолчестия“, пети бил страшен Казанова и на — нищо. Затова се води следствие. И тъй като доброволно се е появил нов свидетел, той трябва да бъде разпитан по всички правила на криминалното следствие и под клетва, че ще говори само истината, а неистините му се разрешава да премълчи.

— И тъй — име?

— Хияс ад Дин Абул Фатх Омар ибн Ибрахим ал Хайям.

— Туй всичкото на един човек ли е? Сигурно имате по два метра паспорти.

Обяснено беше, че на арабски това може да се запише на не повече от тридесет сантиметра, което все пак е някакво успокоение. После беше развита следната хипотетична ситуация: да си представим, че въпросният свидетел с чаршафа е все още дете и играе на улицата, увито в съвсем мъничък чаршаф, яде филия с масло и рови в пясъка на пустинята, но в този момент майка му иска да го повика — добре, значи ще се изправи в средата на оазиса и ще окне: „Ела да си измиеш ръцете, Хияс ад Дин Абул Фатх Омар Ибрахим и тъй нататък“. Не може, нали? Оттук следствието направи изумителния извод, че всеки човек с чаршаф непременно има някакъв съкратен вариант на името си. Оказа се, че да, има — на нашия човек на галено му казвали Омар Хайям.

— А, това вече е друго. Това, дето се казва, може да се търпи. Нашият втори въпрос е: къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?

— Точно тогава го ръгнах с ножа.

— Което означава, че сте били в кръчмата, тоест в престъпна близост с убития.

— На около петдесет сантиметра.

— Тази близост е твърде престъпна, от опит знам. Да продължим. Откога жертвата поддържа редовни полови контакти с хазяйката ви?

Тук настъпи малка неразбория. Първо Омар Хайям изказа изненадата си от този факт, тъй като убитият бил не съвсем достоен човек, следователно всяка връзка с него е компрометираща. После дойде ред на Диона, която заяви, че всичко това са гнусни клевети, тъй като тя е хазяйка на Омар, и следователно се лепва срамно петно върху нейната биография. А всички знаем, че едно петно може да направи биографията ти на нищо. После се намеси и Блез Паскал, но с едно твърде двусмислено изречение — каза, че Платон му е скъп, но истината била по-скъпа; Редника енергично го парира с думите, че е забранено да се говори за поскъпвания — ценовата политика си е държавно дело и не може разни хапльовци като Блез Паскал да дрънкат наляво и надясно по този въпрос, тъй като дават повод на враговете и изменниците също да дрънкат наляво и надясно по въпросния въпрос. Младежа разчете мисълта на Блез по друг начин — тук изобщо не ставало дума за никакъв платонизъм, а за жив разврат, след което Йоасаф се прекръсти и допълни: „Содом и Гомор“. Редника пак нанесе ъпьркут с мисълта, че не познава цитираните Содом и Гомор, те може да са последователи на Платон, това си е тяхна работа, но Платон е мъртъв, а за мъртвите или хубаво, или нищо. Той все пак е академик и не може да е хапка в устата на всеки. След което поиска Блез Паскал да разясни пред всички какво е имал предвид с онова мъгляво изречение за Платон, който напоследък станал скъп. Блез Паскал отговори лаконично: истината. Но пак беше запитан за каква точно истина. Тогава старчето рече: ами за контактите между жертвата и Диона.

Това малко камъче преобърна колата на следствието.

— Значи тъй, Диона? — подхвана Редника. — Значи все пак контакти има? Питам: откога?

Диона дори не си направи труда да поруменее, защото и бяха казали, че руж не й отива.

— Добре де — рече тя. — Аз наистина от четири месеца поддържам редовни … с жертвата, но нямам нищо общо…

__ Колко редовни? — попита Редника.

— Между три и четири пъти седмично.

— Средно три и половина, съвсем редовни. — Редника се приближи до Омар и го потупа по рамото: — И вие, заслепен от нечовешка ревност, го ръгвате с нож, нали? Браво, съвсем

правилно!

— Ами, каква ти ревност — Катон Марк Аврелиевич е лъжец и мошеник, завлече ми триста и десет гроша.

Върху лицето на Редника се разля доволство:

— След продължителни усилия установихме и самоличността на убития — Катон Марк Аврелиевич. Потвърждава ли се и от други свидетелски показания — ти?

— Всички познаваме Катон Марк Аврелиевич — каза Блез.

— Въпреки това. Ти?

— Да, Катон Марк Аврелиевич продава пиявици и медицински жаби — потвърди Младежа.

— Похвално единомислие. Аз също го познавам. Има ли някой, който да е на различно мнение?

Нямаше, затова Редника бе доволен от хода на следствието. Случи се обаче нещо непредвидено — Йоасаф вметна, че бизнесът на Катон Марк Аврелиевич бил недостоен. Диона кипна и го нарече дървен философ, защото това си е бизнес като всички останали, дори ако иска много да знае, много по-достоен от останалите, защото Катон Марк Аврелиевич се жертвува за здравето на хората, ако не на всички хора, поне на жените. Йоасаф се съгласи и допълни: аз само си представих, госпожо, тези жаби в ръцете на един интелектуалец. Диона не само не се успокои, но ревна още по-могъщо: кой е интелектуалец бе, ти си интелектуалец! И разясни на присъствуващите, че Катон Марк Аврелиевич не трябва да бъде обиждан, тъй като е завършил трети клас, специалност гражданска отбрана, което е вече достойно за уважение. Редника веднага зае своята високоотговорна социална функция — прикани да се въздържат от лични разпри, тъй като в случая образованието на жертвата изобщо не ни интересува — това е образованието на мъртвец. И после разказа как познавал един, който непрекъснато разпитвал за образованието на мъртъвците, но за сметка на това не го пускали в час по физкултура, защото се възбуждал, щом види момиче с трико. Читателят вероятно подозира, че на това място Гражданина побърза да се намеси, питайки: а случайно да си познавал поне един нормален? Въпросът беше зададен ехидно, но Редника отговори със съкрушаваща сериозност — да, познавал един, честна дума, бил абсолютно нормален, като изваден от медицински учебник, но веднъж се загледал подир някаква фуста и се изтърсил от балкона на седмия етаж. Тази драматична история потресе присъствуващите, само Гражданина намери сили да възкликне: боже мой, болен! Но Редника обясни, че не става дума за болен, съвсем нормален си бил човекът, като нарисуван от Микеланджело, с ей такива мускули, но обичал да се заглежда. Накратко, умрял здрав, но сплескан.

След което кресна:

— Стига отклонения! Следствието продължава. Значи признавате, Абул Фатх и тъй нататък Омар Хайям, че между седем и седем нула пет тази вечер вие сте убили лежащия на земята Катон Марк Аврелиевич, търговец на пиявици и медицински жаби, защото поддържа редовни — средно три и половина пъти седмично — полови контакти с вашата хазяйка Диона Месалина, кръчмарка, тридесет и няколко годишна, неомъжена, неосъждана, слава богу бездетна, без никакво вероизповедание. Вярно ли е?

— Не е.

— Ти вече ми ходиш по нервите!

— Първо, Диона е на четиридесет и няколко, освен това е католичка.

— Аз те питам уби ли Катон Марк Аврелиевич? — гласът на Редника мина в горна октава.

— А за това ли ставало дума… Ще направя пълни самопризнания.

За кой ли път над площад „Опосум“ в Ню Бабилон легна необичайно плътна тишина. Всички наостриха слух (Младежа наостри акустичните си сензори) и зачакаха да чуят сложна и дълбоко драматична история, със завръзка неизвестно кога и къде, с перипетии, колизии и кулминации, с шекспировски страсти и Достоевски сътресения, разплетена тази вечер и тук с този потресаващо трагичен и криминален финал.

— Не съм го убивал — призна накрая Омар Хайям. — Ножът е играчка.

Той се наведе над трупа и дръпна оръжието на престъплението — оказа се малък пластмасов нож с гумено вакуумно „пльокало“ на върха, като на детска стреличка.

— Само го наплюнчих и хак! Пък този идиот припадна. Всички въздъхнаха облекчено след огромното напрежение

през последния час, Блез отново бръкна в джоба за плоското шише, Диона се метна да прави изкуствено дишане уста в уста, но в този миг се чу вледеняваща сирена и мощни прожектори осветиха площада, под тътена на реактивните сопла се чу разтревожният възглас на Блез:

— Сега я оплескахме — флаерът на полицията!



4


— Никаква полиция! Не искам полиция в моя бар!

— Че кой иска …

— Бързо скрийте този глупак! — нареди енергично Диона. — Ей с онова платнище!

Гражданина и Младежа набързо избутаха жертвата под една от масите и метнаха отгоре му стара черга, пардон — синтетично покривало от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокси-толуол, защото в бъдещето няма да има нито прости черги, нито чергари. Секунда след тази операция се показа внушителната фигура на инспектора — черен тренчкот, елегантно филцово бомбе, а между тях — димяща лула.

— Радвам се да видя толкова много стари познати, та дори самия Блез, който страда от кметофобия — каза инспекторът авторитетно и изстреля кръгче дим. — Как вървят нещата, Диона?

— Празници, господин Легре, Бакхусови пиршества.

— И само толкова?

— Че какво още?

— Не знам, не знам …

Но когато инспекторът Легре каже, че не знае, значи знае всичко или почти всичко. Само наивният читател ще попита откъде би могъл да знае, защото си въобразява, че в бъдещето няма да има доносници.

От разсеяност и изненада Автора забрави да спомене, че до инспектора покорно крачеше малък симпатичен догиер с лъскава фуражка. Догиерите са скотоиди от планетата Палфа — много, много разумни същества, дори прекалено разумни, с изключително развито обоняние, осезание и зрение, затова се бяха поставили в услуга на земната полиция, изпълнявайки благородната и безсмъртна професия на оперативния шпионин.

— Искам да се допитам до моя догиер — допълни Легре.

Като чу да се споменава за него, догиерът подскочи предано на петте си крака и бързо обходи площада. Щом приближи до нещото, увито в черга (пардон, в покривалото от 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол), догиерът мина на рентгеново зрение и всичко му стана безпощадно ясно. Което, разбира се, веднага бе прошепнато на ухото на инспектора Легре.

— Интуицията не ме лъже — и Легре се усмихна многозначително, а когато той се усмихва многозначително, това е вече опасно. — Под прикритието на празника — лични отмъщения. Кой е убиецът?

Редника, верен на инстинкта си, се изпъна като струна и вдигна длан до слепоочието:

— Разрешете да доложа. Докладвам: от направеното лично от мен разследване се установи, че убиец въпреки всичко няма.

Инспекторът от криминалната полиция Легре не беше наивник. В своята дълга и напрегната кариера той бе срещал стотици самозвани следователи и се бе наслушал на брътвежите им.

— Меко казано, вашето твърдение е дилетантско. Където има труп, логично е да има убиец. Нещото под масата, увито в 3-метил-2-циклопентен-2-ол-1-она-метокситолуол, не е карнавален костюм, а труп. Моята скромна молба е да го измъкнете.

Последваха не едно, а цели три измъквания. Първо: Гражданина и Младежа измъкнаха обратно трупа. Второ: догиерът измъкна изпод каскета си бележник и химически молив. Трето: инспекторът Легре измъкна от джоба си стара лупа, клекна и съсредоточено заоглежда терена на местопрестъплението.

— Записвай — нареди той на догиера. — Пресни следи… Вероятно на човек, на който всички крака са му в наличност. Извод: убиецът не е инвалид. Обувки номер четиридесет и две. Извод: убиецът не е дете. Следи от бастун и протези не са забелязани.

— Това са моите следи, гос… — опита се да обясни Гражданина, но инспекторът Легре го прекъсна:

— Не пречи. В близост до трупа е намерен риж косъм, средно еластичен, с устойчива структура, раздвоен в горния край, вероятно от главата на Блез Паскал.

— Моля ви, инспекторе, аз побелях още преди шест века — почти изплака Блез.

— Пиши. Първа версия: косъмът е боядисан нарочно, за да заблуди следствието. Втора версия: Блез е извършил убийството на младини.

— Когато аз бях млад, този още не беше роден!

— Трета версия: Блез Паскал е убил на младини някой друг, за да заблуди днес следствието… Също копче с три дупки, следователно или една е пробита допълнително, или една е запушена умишлено. Четвърта версия: убиецът разбира от четни и нечетни числа и вероятно е математик като Блез Паскал.

Още едно измъкване — измъкната беше рулетка.

— Дръж на върха на пръстите… Пиши: дължина на жертвата в легнало положение — 169 сантиметра. Пета версия: тринадесет на квадрат, отново присъствие на математическо мислене. Тегло… Диона, колко е тежък?

— Малко повече от теб, пет-шестина кила — каза Диона без колебание.

— Пиши: тегло на трупа в живо състояние според субективна оценка — около осемдесет. — Инспекторът се наведе ниско над лицето на Катон Марк Аврелиевич и започна да души: — Ябълкова ракия … триста и петдесет грама … раци с майонеза … Диона, сто пъти съм ти казвал да не слагаш в майонезата чесън! Изстискваш малко лимон, една чаена лъжичка горчица, обаче френска, две-три капки водораслова есенция и украсяваш с маслини… Това не го пиши!

Трябва да признаем, че инспекторът Легре, като всеки французин, разбира от изкуства. Особено от кулинарно.

Още едно измъкване — Легре измъкна от един от бездънните си джобове огледалце и го сложи пред устата на жертвата. И тогава стана лелеяното чудо: виждайки пред себе си огледалце, трупът Катон Марк Аврелиевич извади от горния джоб на сакото си гребен и започна старателно да се реше!

— Пиши: въпреки незавидното му състояние на труп, жертвата проявява признаци на суетност.

Катон Марк Аврелиевич разтърка очи, огледа тревожно клекналия над него инспектор и подскочи:

— Какво има? Да не се е случило нещо?

— Случват се, случват се разни неща — каза Легре с онова тънко остроумие, което го прави любимец на жените. — Убийства например.

— Убийства ли? — попита Катон. — Кой е жертвата?

— Мили мой Катон, въпреки всичко си жив! — извика радостно Диона и отново се хвърли да му прави изкуствено дишане по добре познатата й система.

— А защо трябваше да съм умрял? — попита Катон едва когато успя с усилия да освободи говорния си апарат.

— Защото ми дължиш триста и десет гроша, стипцо недна! — аргументира се Омар.

— И защото поддържаш редовни полови контакти с хазяйката му! — доразви логично мисълта Редника.

— Ти ли си, гълъбче? — в погледа на Легре блесна искрица, а когато блесне искрица, това е обезпокоително. — Ти ли го прати на оня свят?

Точно в този миг у съвсем пресъхналия от емоционално напрежение и обрати Блез се оформи едно гениално предложение: защо все пак Диона да не почерпи по едно, тъй де, Катон продължава да е жив въпреки всички усилия. Йоасаф констатира, че наглед Катон бил съвсем умрял, така да се каже, непоправимо, но вече бил здрав и читав благодарение на старанията на божията майка. Никой не разбра какво общо има тук божията майка, след като ножът се оказа играчка, но този проблем не стана обект за дискусии, защото Гражданина също се включи в предложението на Блез за почерпка и допълни, че не е хубаво в такива особено щастливи мигове човек да се стиска, а Редника даде за пример една, която се стискала, стискала и накрая умряла непорочна, но въпреки това че я направили светица.

Диона, разбира се, тръгна да донесе по чашка. При мисълта за предстоящото всички се оживиха, дори догиерът, тъй като пийналите мъже развързват езици и тогава за него има доста работа. Всички се настаниха удобно край масите, душите им се отпуснаха и у тях се появи съвсем естественото желание да поговорят за нещо друго. Пръв започна Омар:

— Слушай, старче, все ми е на езика да те питам — какво е това на главата ти?

— Питай. Всички питат. Ореол.

— И как се сдоби? Скъп Ли е?

— Така съм се родил. Дефект в гените, по-точно в седма хромозома.

— Ореолът синхронно ли растеше? — заинтригува се Младежа. — Искам да кажа, като беше мъничък, и ореолчето ли беше мъничко?

— Ей само толкова, като шайба за хокей.

— Брех, мамка му! — Редника удари възторжено юмрук по масата. — Това се казва техника! Сигурно е японски.

— На някои им върви — въздъхна Гражданина. — По рождение си имат ореоли.

— Ти мълчи! — реагира остро Редника. — Полово немощен, пък му се приискало ореол. За какво да ти го дадат?

Блез рече, че все пак си е друго да си имаш ореолче, па макар и да е резултат на дефект, но Йоасаф възрази: само неприятности, питат, гледат, сочат с пръст. Диона поднесе, мъжете се чукнаха и отпиха, след което инспекторът Легре заяви, че такива, с ореоли де, не представляват за него никакъв професионален интерес, тъй като живеят безгрешно и не правят нищо извън нормите, но Редника се възмути:

— Как така безгрешно! Без редовни полови контакти?

— С ореол сигурно не върви — отбеляза Блез.

— Не върви — съгласи се Йоасаф. — Веднъж опитах. Аз, както се казва, пристъпвам към действия, пък тя приплаква: махни го туй, казва, от главата си, все ми се струва, че ще го правя с олтара на църквата.

— Брей, колко набожна жена! — възкликна Блез.

— И какво, осъществи ли се? — Редника бе целият любознателност и слух.

— Осъществих се — призна свенливо Йоасаф, — но после ме пита: аз нали ще ида в рая?

— Уyy, непоносимо набожна жена! — пак възкликна Блез.

— Ти обеща ли й, че ще иде?

— Думите отлитат като птици — обещах.

Да пият вино и да говорят за непознати жени — какво по-голямо щастие за мъжка компания! Инспекторът Легре млясна с устни и се възхити от виното — тънко, дъхаво, но Омар веднага извади истината наяве, като обяви пред всички, че Диона се къпе гола-голеничка в бъчвата. Диона се опита да отрече деликатно с думите: „Я върви на майната си!“, но Омар, по природа чистосърдечен и наивен, не разбра къде точно трябва да иде, затова допълни — вярно, признавам, бяхме двамата. Йоасаф се възмути, че с тези сквернословия само мърсят божията благодат, защото виното било кръв божия, но Младежа направи допитване: откъде у господа толкова много кръв? Да, каза Блез, само за един ден аз изпивам поне пет кръвоносни системи като неговата, още повече, че е бил слаботелесен. В този момент Катон Марк Аврелиевич най-после включи и попита какво толкова важно са правили Омар и Диона в бъчвата с вино. Оказа се, че просто си седели — ей на така, седят си един до друг в бъчвата и си разговарят. Катон зададе разумния въпрос, защо пък точно в бъчвата, но не получи отговор, защото точно в този момент Редника ревна:

— Ти пак ли си се измъкнал от страниците, калпаво мекере!

Това качествено определение беше по адрес на Автора, който — съвсем немотивирано от гледна точка на сюжета и логиката на събитията — се беше появил от творческия свят в реалния и вече се беше настанил около масата с чаша в ръка.

— Защо да не пия едно вино с вас — смртолеви Автора.

— Ама как го надуши бе!

— Защо да го надушвам? — изненада се Автора. — Нали аз го измислям …

— Щом е автор, да знаеш, винар е — заговори вековният опит у Блез Паскал. — Всички автори са винари. — И миг след това се сети: — Слушай, момче, кажи някое от твоите. Един грош имаш веднага.

— Сложи два и започвам — спазари се Омар Хайям.

Не, Блез не бе човек, който ще се стиска за един грош — той е философ. Нито пък Омар може да устои при вида на два гроша — той е поет. Затова чевръсто се метна на масата, поохлаби малко чаршафа около тялото си и започна:

Но где сте вий? Къде са ваште дни?

Защо под свода вече не звъни

гласът на вашата любима песен:

жени и вино, вино и жени!

Всички заръкопляскаха, дори се наложи инспекторът Легре да остави лулата на масата, за да освободи дясната си ръка, а Блез изрази всеобщия спонтанен възторг:

— Браво! Хубаво ги пише арабчето! И най-важното — къси, по четири реда … То и онзи пишеше… Диона, как го казваха оня със сплеснатия нос? Дето живееше при теб и все ходеше с маслиново клонче на главата?

— Данте.

— А, Данте. И Данте ги пишеше, ама едни дълги, дълги. Докато ги прочете, заспиваш. И все за ада, за кръгове… Гражданина се възмути:

— Поначало всеки си пише каквито си ще — дълги, средни, къси. Няма стандартизация.

— Ти мълчи! — кресна Редника. — Ти за дълги и къси няма да говориш!

Йоасаф беше искрено изненадан, че това младо момче е поет, но Блез му обясни, че е поет, но иначе е интелигентен, чете небето като по книга — Малка мечка, Голяма мечка, знае всички мечки като ръката си. Освен това бил математик и изобщо страшна работа. Йоасаф зададе нелепия въпрос какво все пак работи, но Блез зае категорична позиция: поет е човекът, защо да работи — кисне по кръчмите и пише стихотворения. Дето се казва, творческа личност, а творческата личност е в безкрайна творческа отпуска. Е, специално на Хайям отпуската е неплатена, защото се скарал с ръководството на съюза, по-специално с поета Хафез, и не можал да измъкне контрактация. Йоасаф попита кой е този Хафез, Блез повдигна рамене и рече: знам само, че пише антилопи, но Омар го поправи — не антилопи все пак, а газели, на което пък Блез рече: помня само, че беше нещо слабичко и подскачащо.

— И откога Омар го кара така безгрижно? — попита Йоасаф.

— О, отдавна! Трябва да има хиляда и петстотин години. Тя, неговата, е много заплетена… Дойде с машина на времето, но изпи парите и сега не може да си купи билет за обратно. Пък го чакат, бил завеждащ обсерватория.

— Не съм ги изпивал — възрази Омар. — Катон Марк ми завлече триста и десет гроша. Дадох му ги в заем, а той …

— Ама после ми ги изпи — опъна се Катон.

— Изпих ги, ама те бяха вече твои.

— Като са мои, защо да ти ги връщам?

— Защото в действителност са си мои!

— Щом си изпил своите, защо аз да ги връщам? Омар се почеса по брадата и рече озадачено:

— Така ли? Може…

Уважаеми читателю, както вече стана дума, виното бе великолепно и Автора не устоя на изкушението да си налее втора чаша, може би трета. А когато един автор изпие три чаши хубаво вино, той непременно започва да занимава света със своите творчески проблеми — или ругае събратята си по перо, или полуприкрито възхвалява себе си. Възможен е и трети вариант — започва надълго и нашироко, с досадна обстоятелственост да разказва последния том от съчиненията си, очаквайки от слушателите си възторг и съчувствие. Нашият скромен Автор също реши да се възползува от търпението на благодатната аудитория и да сподели някои собствени възгледи относно последното си писателско дело. С тържествено почукване по чашата той прикани към внимание, изправи се, прочисти с едно кх-кх гърлото си и започна.

Първо, каза, новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ ме смущава от текстуална гледна точка. Правят се прекалено много и прекалено прозрачни намеци, а сега редакторите са нетърпими моралисти и лицемери, затова не е изключено всички тези загатвания за контакти с хазяйки и тъй нататък да бъдат безпощадно изрязани. Тук се намеси Редника и възрази, че ако е така, по-добре той да бъде представен като глухоням или поне само ням, но тогава пък как ще се води следствието? Отговорено му бе, че не е задължително чак да онемява, но поне малко-малко да се въздържа, защото в края на краищата това не е фелдфебелски запой, а изящна словесност.

Второ, каза, в новата ми повест „Убийство в Ню Бабилон“ някои от героите имат претенциите да се правят на реални исторически личности, което също е обезпокоително. Затова, обясни Автора, Блез, Омар и другите, които имат подобни домогвания, по възможност да отбягват всякакви прилики с историческите първообрази, с техните дела и прочие. Тук се обади Гражданина, вметвайки, че няма такива претенции и може да го кара като скромен литературен персонаж, но Редника веднага го засече: ти мълчи, от един полово немощен не става реална историческа личност!

Трето: героите на този площад станаха твърде много и Автора трудно ги управлява. А би трябвало. Ето например Младежа. Вече пет-шест страници този образ не е казвал нито дума, което според учебника „Увод в литературознанието“ е напълно недопустимо. Един герой е герой, когато приказва или върши други някакви деяния, а не само да мълчи и да се пули. Младежа, кой знае защо, се почувствува обиден и каза, че вече се е подчинил на Петия закон (на Никола Кесаровски) — осъзнал се е като робот, подчинил се е и на Четвъртия (на Любен Дилов) — легитимирал се е като робот, сега не му остава нищо друго, освен да се подчинява на първите три (на Айзък Азимов). Тъй като те изискват да не се причинява вреда на човека, той си мълчи, защото, ако проговори, може и да докара някаква беля на Автора — де го знаеш каква роботска мъдрост ще изтърси. Тук всички кимнаха в знак на съгласие, но Автора рече, че това не решава въпроса с многото герои. Разбира се, Толстой е управлявал и много повече герои, но той е граф и на него му е лесно. Инспекторът Легре веднага предложи услугите си; ако желаете, каза той, веднага мога да прибера Блез в затвора, тъй героите ще станат с един по-малко. Но Автора обясни, че ще е по-разумно да прибере някой второстепенен герой, защото Блез още му трябва, например Катон или Младежа, но инспекторът обясни, че точно тези двамата няма основания да прибира, защото са мирни граждани, не са математици и следователно не заслужават да бъдат малтретирани.

И четвърто, рече Автора, добре пийнахме, на мен ми се завъртя главата и изобщо не се сещам как ще продължи тази история нататък. Йоасаф предложи всички да си тръгнат по живо, по здраво, но от страна на Автора му бе възразено, че такова решение е абсолютно невъзможно, тъй като сме едва в първата третина на повествованието. Блез изказа оригиналната идея, че при това състояние на нещата най-подходящо е Диона да почерпи по още едно, но и на него му бе възразено в смисъл, че пародията си е пародия и не трябва да се изражда в гуляй, или — не дай си боже! — в другарска вечеря. Има ли други предложения? Няма.

— Щом няма — заключи инспекторът Легре, — значи продължавам следствието. Кафе, моля. И алуминиев прах.



5


— Дотегнахте ми с този алуминиев прах! — кресна Диона. Инспекторът Легре търпеливо напълни лулата си, натъпка

я с пръст, почти минута се опитваше с мили думи да склони компютризираната си запалка да запали и едва тогава каза:

— Не може да се води следствие за убийство без алуминиев прах.

— Смея да отбележа, господин инспектор — намеси се Младежа (изглежда, си бе взел забележка, че трябва да е по-деятелен), — че труп няма. По-точно, труп има, но жив и здрав.

— Слушай, миличък. Само дилетантите имат нужда от трупове, разните там еркюлпоаровци, арсенлюпеновци, авакумзаховци. Аз работя не с трупове, а с логика. С методите на индукцията, дедукцията и репродукцията.

Редника веднага се оживи:

— Това за репродукцията ми допадна. Аз тъй имах един приятел, който се хвалеше, че има най-мощната репродуктивна система.

— Не ще да е бил много умен — заяде се Гражданина.

— Ти мълчи! И ти да имаш най-мощната репродуктивна система, изобщо няма да ти трябва акъл.

— Точка! — отсече Легре. — Ще минем и без алуминиев прах. И тъй, Омар, защо прободохте Катон с нож?

— Това не беше нож.

— Значи сте го проболи с това, което е то всъщност. Логично, нали?

— Логично, но аз освен това не съм го пробождал. Инспекторът Легре се замисли, а когато той се замисли,

главата му потъва сред облачета нежносивкав тютюнев дим — тъй поне твърдят автори, по-добри от Автора.

— Това вече е качествено нов момент, както се казва — съждение от втори порядък. Не си пробол Катон, не си пробол Блез, не си пробол Младежа, защото е непробиваем, нито тоя тук, нито Диона. Още по-малко мен. Да приемем това като възможност. Тогава отгоре, като вещество с по-малко относително тегло, плувва една мистериозна загадка: кого си пробол?

— Никого.

— Пиши — каза Легре на догиера. — Поетът е невинен. А сега да погледнем отблизо Диона.

— Не ги ли е омръзнало? — намеси се Блез. — Отблизо е направо кранта.

— Млъкни, старче! — отсече Диона. — Сега човекът гледа не мен, а работата си.

Редника пак се оживи:

— Един мой приятел тъй си гледаше работата пред всички, но после го прибраха като ексхибиционист.

— Ще ме провалите! — кресна Автора. — Нали се разбрахме, без двусмислени намеци!

— Твоите приятели са все сексуални маниаци! — това, естествено, беше Гражданина.

— Ти мълчи! Ако искаш да знаеш, един изобщо не ставаше за такъв, защото беше кандидат на философските науки.

— Не пречете! — прекъсна ги инспекторът Легре. — Да преминем от частното към общото.

— Протестирам! — развика се Катон. — Диона да не ви е общото!

— Мълчи, гълъбче — успокои го Диона. — Инспекторът по-добре знае.

Легре направи дълга пауза, за да привлече всеобщото внимание, след което измъкна от джоба си малко бележниче.

— Както докладва догиер нула нула седем, от седемнайсет точка дванайсет до осемнайсет точка пет, ти, Диона, си споделяла леглото с жертвата в лицето на Катон Марк Аврелиевич. Подробности няма да изнасям, тъй като за мъртвите или добро, или нищо.

— Пак протестирам! — викна Катон. — Аз съм жив.

— По този въпрос след малко. Засега хипотезата е само работна. Допускаме, че си труп. Но тогава още не си бил, макар, както докладва догиер нула нула седем, в леглото това да не е проличало. Но от осемнайсет точка пет до осемнайсет двайсет и две Катон Марк Аврелиевич се облича, което потвърждава моето подозрение, че е жив. В осемнайсет и трийсет жертвата е засечена в бара. Нататък следите се губят.

Тишина. Мазна лепкава тишина над площад „Опосум“. Инспекторът Легре енергично се извърна към Гражданина:

— Защо?

Гражданинът се смути, но все пак успя да попита, какво защо?

— Питам: защо следите се губят?

— Моля ви се, не съм прикривал никакви след.

— А кой не прикрива следите си? Кой?

— Ама нали Омар си призна — проплака Гражданина.

— Всеки може да си самопризнае. И Диона може да си самопризнае, и Катон може, и роботчето, дето се казва — и аз мога.

— Забравихте мен, господин инспектор. Аз също мога да си самопризная — намеси се Редника. — Един мой приятел веднъж си самопризна и такъв бой му теглиха … После се оказа, че детето било от падрето. Отива значи женската да се изповяда, ама падрето нямал никакво чувство за хумор, придърпва я в изповедалнята и дай.. . Докато от небето се спуснало едно ангелче, та едва го спряло!

— Много хубави падрета си имате — подметна Гражданина.

— Ти мълчи! Чак сили небесни са се намесили! Та исках да кажа де, че е хубаво човек да си самопризнава, но само ако е стерилен.

— Да видим обаче какво става по-нататък. — Инспекторът Легре вдигна лениво едрото си тяло, направи няколко крачки към Йоасаф, след което енергично се извърна: — Говори, Катон!

Катон се беше разгърдил и стръвно чешеше мястото, където би трябвало да

[scuba]

Агоп Мелконян
Платинената пантофка

Хм... Този разказ е първият в първата му книга. И познай на кога е посветен . НА МЕН

[joser]

здравейте, видях, че Via Dolorosa е тук, но аз помня едноименния сборник с повестта "Убийство в Ню Бабилон" и Блез Паскал.
порових се вчера в интернет да я намеря:
http://borislav.free.fr/mylib/author/Агоп+Мелконян
а тук ще цитирам втора глава и препоръчвам на тези, които не са я чели да прочетат цялата повест, много е приятна за четене и е наслада за ума..
“…
Нашият въпрос е: къде бяхте между седем и седем нула пет тази вечер?
— В кръчмата.
— Най-после един, който е бил на местопроизшествието. Младежа се опита да обясни, че всички са били в кръчмата, но Редника извади железен довод:
— Всички бяхме, вярно, но убиецът е само един, защото има един наръган нож. А един нож не може да се ръгне от двама и повече едновременно. Значи признавате, че между седем и седем нула пет сте били в престъпна близост с убития?
— Признавам.
…
— Лисицата падна в капана! — И Редника започна доволно да трие длани. — Нашият последен въпрос е: защо убитият, преди да стане такъв, е сподирял хазяйката ви? Може би тя му е давала някакви недвусмислени аванси? Може би по природа си е въртизадник? Или може би той е неистово напорист? Това са смекчаващи вината обстоятелства.
— Моята хазяйка е на деветдесет и осем години.
— Мамка му, светът съвсем се е побъркал! Тоя тук на четирийсет — полово немощен с документ, а оная развалина на деветдесет и осем поддържа редовни полови контакти! По-точно поддържаше, защото обектът на нейната старческа похот лежи сега трагично пред нас с нож в сърцето.
Блез Паскал се опита да сложи прът в колелата на следственото дирене, като каза, че господин Редника непрекъснато го усуква около някаква хазяйка и нейните контакти, а в действителност може да става дума за грабеж например или за чистопробен садизъм.
— Не може! — в гласа на Редника отново се появи офицерската интонация. — Криминологична интуиция. Щом погледнах, и разбрах —. полово престъпление, в което е замесена хазяйка. Намеси ли се хазяйка, на всяка цена трябва да се извърши престъпление, по възможност полово. От опит знам. И тъй, млади момко, опишете как точно извършихте убийството.
— Не съм убивал. Аз не мога да убия човек.
— Можете, можете! — гласът на Редника мина във фалцет. — Колко хубавичко можете! Вие сте човек с възможности. Нашето общество възпитава човеци с възможности. Или може би не сте съгласен? Или може би смятате, че нашето общество прелива от пусто в празно? Може би изразявате несъгласие с новата реформа в образованието?
— Аз не съм човек — свенливо каза Младежа.
— Да, вие сте загубили всичко човешко.
— Аз съм биоробот.
След тези думи, изречени с типичната за едно изделие на техниката скромност, Младежа разкопча фланелата си. Всички присъствуващи, включително и авторът на тези редове, видяха, че под фланелата блесна алуминиев корпус, тук-там ръждясал, покрит с еластичен полимер. Някои ахнаха, други изохкаха, трети въхнаха, само Редника събра цялата си воинска решителност и възкликна:
— Значи си айзъказимовче, мамка ти позитронна!
Тук настана суматоха. Диона заяви, че отдавна е подозирала този факт, тъй като момчето няма тръпка, не тегли, пък и досега не й е предлагал дори най-незначителен флирт.
…
Гражданина настоя да се върнат към загадъчната мистерия със смъртта на Блез Паскал, тъй като Блез е очевидно жив и следователно не би трябвало да бъде мъртъв — това е ясно като две и две. Блез трябваше да вземе становище, затова обясни, че според повечето литература по въпроса той наистина е починал в полунощ на 19 август 1662 година и два дни по-късно е погребан в катедралата „Сен Етиен дьо Мон“. Гражданина прояви скептицизъм и попита дали Блез Паскал е ходил във въпросната катедрала да провери слуховете около неговата собствена смърт, но му бе отговорено, че не, защото няма време. Освен това, каза Блез, тази проверка изисква ексхумация, а той не понася да гледа собствения си труп. Йоасаф попита какво е това ексхумация, а Диона допълни, че да се употребяват думи, непознати на широката публика, е признак на лошо възпитание. Гражданина от своя страна допълни, че все пак не му е станало ясно каква е връзката между флейтиста, смъртта на Блез Паскал и този тук младеж, който в края на краищата не е имал никаква връзка със своята хазяйка, тъй като е биоробот.
В този момент Редника не издържа и изкряска:
— Стоп!
Над площад „Опосум“ в Ню Бабилон легна тягостно мълчание. Всички очакваха следващия гениален ход на Редника, а той отчаяно блъскаше слепоочията си с юмруци:
— Не, хиляди пъти не! Никога не съм разследвал толкова объркано убийство. Очевидно престъпникът е твърде опитен, умело е прикрил следите си, оставяйки на местопроизшествието само един нож. — И неочаквано го озари очакваната от всички гениална мисъл: — Ножът! Ключовата дума е изречена! Диона, донесете лупа и алуминиев прах.
— Че откъде да ти намеря алуминиев прах!
— Аз не мога да извърша дактилоскопично обследване без алуминиев прах. — Тук Редника скочи, с твърда караулна крачка се приближи до Блез и го прониза с оловен поглед. — Вие случайно да сте чували някой да е извършвал дактилоскопия без алуминиев прах?
— Да си призная, не съм чувал — гласът на Блез потрепера.
— Чудесно! А случайно да обичате да киснете по кръчмите?
— Да си призная, обичам.
— Великолепно! И случайно тази ваша страст като птицата феникс да се събужда точно между седем и седем нула пет?
— Да си призная, будна е по всяко време.
— Конгениално! „Всяко време“ включва и времето между седем и седем нула пет. Така ли е, граждани? Дотук успоредните се пресичат. А случайно да имате хазяйка, с която да поддържате редовни …
Диона не издържа:
— Я ни се махай от главите с тази твоя хазяйка и нейните контакти!
— Моля ви, Диона, не пречете на следствието! — Редника беше категоричен. — И без това ножът е от вашата кухня, това си личи и без алуминиев прах.
— Нямам такъв нож.
— Въпреки това, въпреки това… — И Редника отново се обърна към Блез: — А вие случайно да имате такъв нож в себе си?
— Да си призная, нямам.
— Нямате, следователно този може да е вашият.
- Ама аз никога не съм…
— Не обичам думата никога! — разгневи се Редника. — Кога никога? Вчера никога или днес никога? А може би и утре никога? Никога намирисва на безкрайност, пък всички в света сме крайни, а някои дори ограничени. Един мой приятел казваше никога, никога, ама като й напълни корема, на ти едно никога! И тъй?
Блез започна бавно, колебливо, като придърпваше сегиз-тогиз пешовете на овехтелия си шлифер:
— По това време, господин Редник, аз не бях в кръчмата. По това време ние си говорехме тук с този кротък човечец.
— И до него ще стигнем. И неговата не е чиста. И тъй, господине, нашият последен въпрос е: защо точно тази вечер между седем и седем нула пет не бяхте във въпросната кръчма, след като всяка друга вечер сте там?
— Случайно. Просто излязох да глътна въздух и се заприказвахме.
— За което ще съжалявате! Може да се тълкува като опит да се избяга от местопроизшествието. И ви съветвам: не използувайте думата случайно! Случайността намирисва на идеализъм и метафизика — лепват ти шест месеца и край.
Това с шестте месеца беше само тактически ход от страна на следствието за сплашване на мирогледно отклонилите се граждани.
Редника се обърна към Йоасаф:
— Вие със собствените си очи ли го видяхте?
— Аз нямам други очи — кротко отвърна пътничето.
— Отговаря се с „да“ или „не“.
— Да, бога ми. Заклевам се в светата майка.
— Без религиозна пропаганда! Ще ти дам аз една майка на теб! Апропо, кой си ти и какво е това отгоре, имам предвид — на кубето?
— Именуват ме Йоасаф, с прозвище Друмника. А това е ореол.
Редника пак се разгневи:
— Без ореоли, без ореоли! Според конституцията всички сме равни! Аз съм виждал един с ореол, става дума — нарисуван. И върху него някой беше изчегъртал с ножче мръсна дума.
— Не съм бил аз.
…
— Всички са една стока.
— Ти мълчи! — отряза го мигом Редника. — Теб те разбрахме, че си слабосилен. Гащите му празни, пък ходи по кръчмите по време на полови престъпления. — И пак към Йоасаф: — А къде бяхте тази вечер между седем и седем нула пет?
Йоасаф си призна, че е разговарял с Блез, но следствието откри несъвпадение в показанията: Блез твърди, че е разговарял с Йоасаф, а Йоасаф твърди, че е разговарял с Блез. Как тъй? Йоасаф каза, че са си разговаряли едновременно, но Редника пак го пресече: а защо не се изслушвате? Изслушването, както се казва, е белег за морално здраве. …
Въпрос: а къде гражданинът Йоасаф е регистриран адресно? Оказа се, че гражданинът Йоасаф няма постоянна адресна регистрация. Въпрос: значи ли това, че няма постоянно местожителство? Оказа се, че значи. Ха така — бездомник. Но какво означава бездомник? Бездомник означава човек без дом. А какво от своя страна означава човек без дом? Означава, че въпросният човек няма хазяйка. А щом няма хазяйка, с кого тогава поддържа редовни полови контакти?
...........
— Имате ли документ за полова немощ?
— Опазил ме бог.
— Случайно да сте биоробот?
— Не съм. (Разкопчава мундира си.) Ей на, вижте колко съм космат.
— Великолепно! Всички подозрения водят към вас.
— Ами така излиза …
— Хе! — плесна ръце Блез. — Значи ти си го ръгнал.
— Да бе — и Редника зацъка с език. — Пък убий ме, не помня.
— Случва се — успокои го Блез. — Има хора със слаба памет.
— О, има — съгласи се Редника. — Аз тъй познавах един със слаба памет, но за сметка на това страдаше от педофилия. И точно в този момент…”

[joser]

дано този пост не се приеме като спам.. искам да посветя следващите редове на Агоп.. израстнала съм в в арменски квартал, започнала съм да проглеждам в света на науката и фантастиката с повестите на Мелконян и с "Малкият принц" на Екзюпери. Срещала съм се с много български писатели наживо.. съжалявам, че не познавах отблизо този велик човек

на Агоп
Човек,
обикновен,
спокоен,
замислен,
а възторжен,
върви по улицата.
Мисли във него
страшно бушуват, обръщат се
и се превръщат в идеи,
а после във истина.
Той е не само човек,
той е творецът на времето,
който обича и хората,
който обича и истината...
И не казвай нищо, когато душата мълчи,
когато тягостно е и задушно,
когато раната боли..
искра от огън, меч
пронизва с лъч сърцето,
облива с кръв и рев,
а раната е надалеко.
Усещаш болка, а не чувам плач,
все гледаш сред простора и не ставаш,
а вече пада здрач.
А ако станеш - къде ще идеш,
кой раната ще заздрави,
чии очи ти първо ще да видиш?
Ти знаеш и мълчиш.

[joser]

Бях на една незабравима поетична вечер в памет на Агоп, която наистина беше много вълнуваща за мен. Искам да споделя с вас думите на Агоп, които са предговор на една книга - “Светът пред мене е прозорец”, арменска лирика, чието издаване Агоп не дочака:
“Докосване до вечността

Преди години една чаровна ТВ-водеща ме попита:
-А защо превеждате арменска поезия?
Смутих се, извърнах глава, нещо, вътре в мен започна да удря нервно. Да, обичам поезията. Да, пиша поезия, без да я публикувам. Да, имах издателство за поезия. Да, превеждам арменска поезия, но ЗАЩО – не зная. От преводите не съм спечелил нито стотинка. Какво ме тласка и извисява до Нарегаци, до Тъха, до Тълкуранци, до Саят-Нова или Кучак, до Шираз или Медзаренц – това аз наистина не зная. Вероятно е някаква вътрешна потребност да послушаш вечните мъдреци не един език, който толкова рядко чуваш около себе си. Да се изкачиш до тях, да се взреш в лицата им, да се опиеш от словото, от арменското слово и после… Съвсем различно е да си в компанията на богове, които говорят на твоя език. На езика, на който си проговорил. На езика, на който плачеш. На езика, на който ще те благославят на път към небето.
Имам неизброимо много научнопопулярни статии, десетина книги фантастика, много пиеси, филми… Но това е тук, в този живот, във видимия. Затова понякога прегръщам някоя книжка със странни и много древни букви и бягам, отивам там, където времето е спряло, цели епохи са станали мигновения. И чувам езика им, и поглъщам думите им, и се извисявам нагоре. И си въобразявам, че имам правото да домъкна вековете до моята селска къща, и да ги сливам в една огърлица, а после с едно тънко моливче върху листчето да ги прераждам на друг език. И те оживяват, изтупват праха от раменете си, пристягат колчана от асирийско време, избърсват следите от кръвта на милионите изклани арменци – и тръгват, поемат, вървят… Те са същите, но изглеждат съвсем различни, защото са минали през душата ми.
И вървят в своето извънземие, и аз се опитвам да крача подире им.”
Агоп Мелконян


Заради
Заради твоите очи, заради твоите очи,
заради твоите,
моите очи, моите по цели нощи будуват.

Заради твоите пръсти, заради твоите пръсти,
заради твоите,
моите пръсти, моите светлина да заместят жадуват.

Заради твоите рамене, заради белите,
заради голите рамене,
моите очи, моите очи, моите сънуват водопади.

Заради твоя смях, заради твоя смях, заради твоя,
моят смях, моят смях, моят стана досаден.

Заради твоите стъпки, заради твоите стъпки,
заради твоите,
аз пазя звуците, аз ловя звуците в мрака.

За да те имам такава, за да те имам такава,
за да те имам,
вече не съм победител, вече не съм, само чакам.
Баруйр Севак