Датата 22 септември 1908 година завинаги остава в българската историография като един от моментите, в които българският политически елит показва завидни умения и възползвайки се от благоприятната международна обстановка успява да извлече максимума за държавата, който в този момент е обвяването на независимостта на България. В следващите редове ще разгледаме подробно събитията, довели до този безспорен успех на българската дипломация, реакцията на Великите сили и причините това събитие да се случи точно през есента на 1908 година. Традиционно ще започнем разказа си от по-далеч – още от Освобождението, за да разгледаме как се зараждат причините, които логично довеждат до обявяването на независимостта на 22 септември 1908 година.
Успешните военни действия на руската армия и българското опълчение от 1877 и 1878 година принуждават Османската империя да признае поражението си. Вследствие на това, през март месец 1878 година, в Сан Стефано започват мирни преговори, които довеждат до подписването на едноименния мирен договор. Според него българската държава се възстановява в нейните изконни етнически граници, които обхващат близо 180 000 км² площ. Това обаче не се харесва на Великите сили, които освен, че не желаят създаването на една амбициозна и силна държава, виждат в България един огромен проводник на руско влияние на Балканския полуостров. Това логично довежда до ревизирането на Санстефанския мирен договор само няколко месеца по-късно и приемането на нов, далеч по-неизгоден за България. Той остава в историята като Берлински мирен договор и според клаузите му Северна България заедно със Софийски окръг се обособява в Княжество България. Южна, под името Източна Румелия, макар и с пълна административна автономия, остава под политическата и военната власт на султана, а Македония, Беломорска Тракия и Одринско са върнати в пределите на Османската империя. Българският народ е покрусен от тези решения и през следващите десетилетия основната цел на българския политически елит става обединението на всички българи в една държава. Първата крачка е направена през 1885 година, когато след блестящо проведена акция е обявено Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Страната обаче остава васално княжество на Османската империя, което се превръща в една от основните пречки за довършването на започнатото обединително дело.
Причините васалитета на България да спира порива на държавата към национално обединение са няколко. Първо като васално княжество България няма право да сключва международни договори от военнополитическо естество. Освен това върху територията на държавата се разпростират всички клаузи на т.нар. “режим на капитулации”, който представлява система от икономически и съдебни привилегии за западните държави и техните търговци. Всичко това (ниските мита и такси) подбива изключително много дейността и пазара на българите, което оказва негативно влияние върху младата икономика на държавата. Освен всичко България няма право да има министерство на външните работи, както и дипломатически и търговски представители в други страни, трябва да приема всички икономически задължения, наложени от Османската империя, а и не на последно място е задължена да плаща ежегоден данък. Освен всички тези причини обаче трябва да се отчете и икономическото състояние на България в началото на XX век, което също допринася идеята за обявяване на независимостта да става все по-актуална.
След Съединението през 1885 година България започва да се развива с темпове, които удивяват целия свят, а доказателство за това е, че някои западни анализатори започват да я наричат Япония на Балканите. Възходът на младата държава е всестранен – и в областта на икономиката, и на образованието, и на културата, и на военното дело. Пример за това е фактът, че София се превръща в една от първите европейски столици, по чиито улици се движат трамваи, както и сериозния напредък в изграждането на железопътната мрежа – до 1909 година тя вече е с дължина над 300 километра. Целият този възход ярко контрастира с факта, че международния статут на държавата е княжество, васално на Османската империя, а освен всичко други в последните години на този васалитет много от клаузите се превръщат във формалност и не са спазвани. Така постепенно, 30 години след Освобождението на България, извоюването на независимостта се превръща в една от основните цели на политическия елит на държавата. Трябва да се отбележи, че такива опити са правени още през 1897 година още по време на управлението на Константин Стоилов, но те тогава се оказват неуспешни. През 1908 година международната обстановка, обаче, ясно показва, че решителният момент е настъпил.
Също така трябва да се отбележи, че княз Фердинанд от отдавна има желание да отхвърли зависимостта на България от Османската империя. Поради това в началото на 1908 година той поставя на власт правителството на Демократическата партия начело с Александър Малинов. По това време партията клони в своите пристрастия към Русия и лагера на Антантата. Князът на свой ред е ориентиран към другия лагер и смята, че избора на едно русофилско правителство ще доведе до известен консенсус в позициите на великите сили при евентуално отхвърляне на васалитета към Високата порта. Благоприятният момент настъпва през 1908 година, когато изтича 30-годишният срок на окупацията на Босна и Херцеговина от страна на Австро-Унгария. Виена, която няма никакво намерение да връща областта на Турция, се явява готова да наруши клаузите на Берлинския договор. Международната обстановка е благоприятна понеже великите сили са заети в подготовката си за очакваната война.
Първите конкретни призиви за обявяване на независимостта през 1908 година идват от българския дипломатически агент в Цариград, Иван Ст. Гешов. След като на 30 август на празненствата по случай рождения ден на султана на империята, той не е поканен под претекста, че България е васална държава и няма право да присъства със своя делегация на събитието, обстановката се нажежава и се стига до отзоваването на Гешов в България. Малинов смята, че моментът е подходящ, но князът не се съгласява.
Преломен момент се оказва избухването на младотурската революция през месец юни. Султанът е принуден да обяви за възобновена конституцията на Османската империя от 1876 година, а младотурското движение започва пропагандирането на идеята за единна отоманска нация. До революцията главно влияние над империята има Германия, но в нея Англия вижда възможност да възвърне своите позиции. Така те започват с всякакви възможни средства да търсят сближаване с движението извършило революцията. Турция се озовава в затруднено положение. Междувременно на 6 септември избухват масови стачки в Източните железници, които са на българска територия, но формално са собственост на Османската империя. Българското правителство се възползва от създалата се ситуация, присвоява си железниците и ги национализира. Малинов отново заявява на Фердинанд, че времето за обявяване на независимостта е подходящо, но той за пореден път не е съгласен. Русия на свой ред съветва българите да изчакат първо Австро- Унгария да скъса с Берлинския договор и чак след това те. На 10 септември се провежда среща на българския княз с император Франц Йосиф в Будапеща. Императорът заявява своето желание да анексира договора на 24 септември.
Вследствие на всичко това българското правителство окончателно взима решение независимостта да бъде обявена преди погазването на договора от Австро- Унгария. За дата е определен 21 септември 1908 година. На 20 септември княза слиза на дунавския бряг, където е посрещнат от Малинов. Той го уведомява за решението, взето от правителството му, и Фердинанд се съгласява. Единствено той иска актът да бъде отложен с един ден. Така на 22 септември при подобаваща тържественост независимостта на България е обявена в църквата ” Свети Четиридесет Мъченици” в град Търново. Там в присъствието на министрите пред събралата се тълпа царят прочита предварително подготвения манифест. Целият български народ ликува. България вече е равноправно царство, а Фердинанд получава титлата цар. Бързо вестта достига до всички краища на страната, където се провеждат радостни шествия. Актът от 22 септември не само, че издига независимият статут на България, но и дава надежда на народа за постигането на националното обединение.
След обявяването на независимостта българският политически елит започва насочва вниманието си към международното признание на акта. Най-засегнатата страна в случая – Турция се вълнува преди всичко от размера на обезщетението, което България трябва да плати за национализираните Източни железници. С руско посредничество този въпрос е решен, при това възможно най-благоприятно. На практика България не заплаща нищо на Турция, поради причината, че Русия се с съгласила да опрости около 80 милиона от репарациите, които турците трябва да им платят заради Освободителната война. България пък трябва да изплати тези милиони на Русия, но в рамките на повече от 70 години. По този начин е притъпено недоволството на най-ощетената държава – Турция. Великите сили признават официално независимостта чак на 6 април 1909 година.
Обявяването на независимостта е едно от най- големите постижения на дипломацията ни. Макар че сме свикнали да го приемаме като един напълно формален акт, то е сред един от онези моменти, които трябва да помним, и с които трябва да се гордеем.
Манифест за провъзгласяване независимостта на България прочетен от княз Фердинанд на 22 септември 1908 г. в гр. Велико Търново:
“По волята на незабавния цар-освободител, великият братски руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество румънския крал, и от юначните българи, на 19 февруарий 1878 година (се) сломиха робските вериги, що през векове сковаваха България, някога тъй велика и славна. Оттогава до днес, цели тридесет години, българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под мое ръководство и онова на о’ бозе почившия княз Александър държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, моят народ днес копнее за културен и икономически напредък; в това отношение нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването й.
Такова е желанието на народа ни, такава е неговата воля. Да бъде според както той иска.
Българският народ и държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и еднакво да желаят.
Фактически независимата ми държава се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи (вериги – бел. съст.), с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждане между България и Турция.
Аз и народът ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция; тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.
Въодушевен от това светло дело и да отговоря на държавните нужди и народно желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този ни акт ще намери одобрението на великите сили и съчувствието на целия просветен свят.
Да живее свободна и независима България!
Да живее българският народ!”
Източник
