Литературна тема

[inspektora]

Конкурсът от началото на темата още не е приключил, но има нов, в който участвам с нещо като хорър

https://otkrovenia.com/bg/proza/nasekomo-1

Всеки глас и коментар е добре дошъл

[Pichaga]

поредният добър разказ
браво

[Svetlix]

От доста годинки имам нещо като "сериял" в друг форум. Публикувам мемоари предимно на автомобилна тематика. Публикувам този епизод, като демо. Ако ви хареса - имам още. Приятно четене!

"Какво нещо са спомените"

Сезон 3, Епизод – 4: Най-щастливият човек на света

Юни 2008

Петък вечер ….
Традиционно в последните ми часове на работния ден, се чудя на къде да се запилея. Тази вечер имах нужда да се изолирам от всичко и всички. Исках да отида на място, където няма шум, няма чалга, няма досадници и да правя каквото чувствам за приятно. Всички тези мисли бяха разсеяни за миг от звънящия до мен телефон – да,предстоеше любимия ми телефонен разговор! Той се състои точно от 2 срички – „Ти си!“.От тук вече изцяло от мен зависеше, кога ще си тръгна. Това означаваше, че ако съм достатъчно бърз с дневното приключване, след около 40 мин ще видя вратата на службата от външната страна.
Ето че дойде точния момент – 18:40 часа. Направо разцепих секундата. Охраната с усмивка ме изпраща да си ходя. Когато нещо се оплеска и го държа до посред нощ не се усмихва така, но това е риска на професията. Важното е, че точно днес всичко мина перфектно. Вървейки пеш към вкъщи вече си разпределях времето за вечерта. В 18:55 часа ще съм си вкъщи, после 10 мин да се преоблека, още 30 мин за семейна вечеря … не! Реших го! Тази вечер ще си захвърля телефоните, качвам се на Мери и отпрашвам в неизвестна посока. Не съм решил още на къде, но съм решил, че ще го направя. Отправих се директно към гаража. Там ме чакаше Мери. С отварянето на гаража и усмивката ми стигна до ушите. Още не съм и се нарадвал. Колата, която ме кара да потръпвам всеки път като видя. Малкото лъскаво черно бижу бе с перфектен външен вид, чиста, чакаща своя рицар, да я накара да побегне, като расов жребец. Е в случая аз не съм рицар, колата не е бял кон, но пак ще се случи същото с нея.
Сложих в багажника най-важните неща – палатка, скара и полупразното чувалче с дървени въглища. Изкарах Мери от гаража и я закарах на паркинга пред нас. Тъпите ни любопитни клюкарки пред блока, естествено успяха качествено да ме обсъдят. Много чудно им беше, от къде пари за съвсем нова кола, как всеки ден съм с различен костюм и различна риза …. Някакви такива неща. Това че нито едното е вярно, нито другото – май само аз го знаех. Подминах ги като експресен влак - малка гара. Знам, че появата ми вечер за тях си е живо събитие и че им давам теми за разговор поне до края на вечерта. Звучи грозно и нелогично, но много обичах турските сериали и да работя до късно. Заради тези две неща, в 90% от случаите не се засичам с клюкарките пред блока, когато се прибирам.Тази вечер още повече ги зарадвах с излизането от входа 5 минути по-късно. Бях сменил елегантния черен костюм с тъмно син анцуг и тениска. Колата ми бе паркирана точно зад гърба на пейката, на която се бяха наредили, като аптекарски шишета. Явно не бяха обърнали внимание, че прозореца ми е спуснат и докато си слагах колана чух, че ме споменават нещо. Това ме накара да се усмихна. Дали бях намислил нещо? О да! Запалих колата, вкарах задна скорост, дадох газ до ламарината и пуснах рязко съединителя. Мери завъртя гуми и всичкият прахоляк от паркинга полетя към пейката. Такъв гъст облак от пепел се вдигна, че чак не се виждаха. Да, това ме направи щастлив. Усмихнах се и казах „Съжалявам, не беше нарочно!“. Милиони пъти съм им казвал, че не желая да си чувам името от тях и че моя личен живот, не е тяхна работа. Нека сега си седят на „чист въздух“ и да си „бистрят новините“.
Времето беше страхотно! Пътувах към изхода на Плевен, в посока Русе. Ходеше ми се някъде … по възможност с хубава гледка. Естествено да има възможност и за барбекю. Бях доста гладен и бе хубаво да е на близо. Тогава се сетих за едно уникално място, на което като застана и винаги си казвам „Господи, какво нещо е природата“. Настъпих газта до ламарината и се отправих в посока град Никопол. От там щях да мина за село Сомовит. Всеки се чуди какво има там? Трудно е да се опише, трябва просто да се види. За мен това е най-красивото място в българското поречие на река Дунав. Мястото се намира на един хълм над селото. Гледката от там е почти на 360 градуса.
Пътят до град Никопол е перфектен. Настилката е идеално гладка и пътят позволява сравнително високи скорости. Само в селата го давах по-кротко, защото дебнат ченгета. Сравнително скоро ме бяха спирали в село Даебово. Исках да кажа Дебово :D След около половин час бях на точно място – точно над село Сомовит. Река Дунав по това време бе доста пълноводна.



Част от островите там бяха под вода.



В комбинация с настъпващия залез, направо загубвах говор и картина. Извадих си одеялото, скарата, карначетата, направих си салата … но през цялото време погледа ми бе към реката. От тук се виждаше всичко. От град Турну Мъгуреле до Джувъръщ и река Олт, която лъкатуши между тях.





Зеленината около Дунава, създаваше усещане, че не съм край Дунав, а нейде в Амазония.
Не след дълго, вечерята ми бе готова. Хапнах си както пише по дебелите книги, беше невероятно вкусно. Чак се изненадах от майсторлъка си. Сега единственото от което имах нужда е малко музика, чаша уиски, кока-кола и кашу. Колкото и да ме мързеше, отидох до колата и извадих всичко това от голямата чанта, която носех. Седнах обратно на одеялото. Забих поглед към Румънско и изпуснах дълбока въздишка. Какво мога да искам повече? На телефонът ми, от който слушам музика пишеше “offline”, знам че съм свършил работа за тази седмица, сред природата съм, без никой да ме притеснява.
Посегнах да си отворя бутилката със скоч. Беше от любимия ми – Passport scotch. Докато си наливах в чашата ми направи впечатление, че на бутилката пише нещо на ръка. Беше почнало да се смрачава. Докопах фенера си и прочетох надписа „За Svetlix – най-щастливият човек на света“. Под написаното имаше и подпис. Чак тогава схванах коя бутилка съм докопал в бързината.

Някога през 2006 г.
Телефонът ми звъни. В просъницата си поглеждам – часът е около 1:30 през нощта. Притесних се да не се е случило нещо лошо на някого. Беше непознат номер.
Аз: Ало
Непознат човек: Здравей! От твои колеги имам този номер. Ти трябва да си Светльо?
Аз: Аз съм да.
Непознат човек: Имам един компютър, на който имам много важна информация. От гръмотевичната буря изгоря. Можеш ли да удариш едно рамо?
Аз: Ами утре няма да е, нека е вдруги ден, че съм доста зает.
Непознат човек: Ооо не! Най-късно утре след обяд трябва да имам информацията на него. Плащам си повече от добре. Каквото струва, давам по 2! Трябва ми само една единствена папка!
Аз: Ами аз съм на работа от 8 до 20 часа. Донеси ми го в 6:00 на Окръжна болница, точно преди кръстовището с Военна болница.
Непознат човек: Добре! Аз ще съм с бялоАуди А4 – комби.
….
Точно в 5:55 часа бях на мястото на срещата. Беше някакво момче на моята възраст. Сподели, че дипломната му работа е вътре и днес трябва да я предава. Знаех, че при такива инциденти, нещата са доста на кантар и не му обещах абсолютно нищо. Казах му само, че до час-два ще му дам някакъв отговор. Идеята беше ако аз не мога да му помогна, да го насоча към правилния човек. Знаех, че ако аз не му помогна, той няма как да разполага с инфото си до следобеда.
Занесох компа вкъщи. Отворих го и вътре наистина беше страшно. Била е някаква супер яка машина за хиляди левове. Токовият удар обаче е бил толкова силен, че всичко беше почерняло. Свалих твърдия диск, боднах го на моята машина. Усещах го, че от време на време се опитва да тръгне. С малко повече играчка иуспях да го подкарам!Оказа се, че е оцелял и имах достъп до всичката му информация. Не тръгваше от всеки път, но в първия момент, в който го подкарах свалих всичкото инфо от него. Звъннах на момчето по телефона.
Аз: Една добра и една лоша новина!
Непознат човек: Първо лошата!
Аз: От този компютър нищо не става. След токовия удар всичко се е опекло.
Непознат човек: А каква може да е добрата тогава? Прецакан съм.
Аз: Добрата новина е, че мога да ти преточа инфото и да ти го донеса на DVD след около час на центъра.
Непознат човек: Супер! Невероятен си! Ще си платя колкото кажеш! Иначе майната му на компютъра!
Аз: Ей искам нещо символично, не бих се възползвал от това, че си труден момент, за нещо толкова лесно. Аз съм професионалист, а това което направих е елементарно.
Непознат човек: Но аз държа …
Аз: Айде ще се чуем по-късно.
……..
Срещнахме се след час с момчето, точно пред службата ми. Момчето беше адски развълнувано. Направо сияеше от щастие. Преди да ми донесе компютъра, никога не сме се виждали, но той така ме прегърна, все едно кой знай какво съм направил. А на мен така ми се спеше, че едвам гледах. Не знаех какво точно става. Даде ми парички, а аз не щях да взема цялата сума. Просто не бе честно, но той държеше.
Аз: Човек, това са много пари.
Непознат човек: Добре, кажи от какво имаш нужда? Някъде да ударим рамо. Имам доста връзки навсякъде.
Аз: Аз съм щастлив човек, имам си всичко.
Непознат човек: За първи път чувам някой да го казва! Обикновено всички се оплакват и искат какво ли не и то без да заслужават.
Аз: Не и аз. От както съм в тази фирма изкарвам достатъчно, както виждаш и частно си изкарвам по някой лев, нямам нерви, имам най-прекрасния шеф на света, имам най-страхотните колеги и приятели.Имам приятелка, която обожавам …
Непознат човек: Наистина съм изумен! Бъди все така!
………
2-3 дни по-късно получих пратка в офиса. Донесе я някакво непознато момче и търсеше лично мен. Отворих я и вътре имаше бутилка скоч, кутия с бонбони и кафе. Всички бяха надписани с някакви послания. Много оригинално и наистина хубав жест! Докато се огледам, момчето беше изчезнало. Даже не успях да благодаря. Много добре знаех от кого е пратката …

Юни 2008
Сипах си малко скоч в чашата. Изпих го на екс. Парливата течност се стичаше в тялото ми. Потръпнах … Ех, сега да имах и лед … щеше да е супер. Сипах си малко кола в отделна чашка. Отворих си и кашуто. Съсредоточих се над полета на птиците. Завиждах им благородно – летят си на високо, радват се на красивите гледки, за които ние хората само мечтаем. Свободни са – не знаят какво е значението на парите, нервите в службата и срещата с бюрокрацията.
Замислих се отново за отговора, който съм дал на това момче тогава. Да, наистина съм бил щастлив. Най-щастливия човек на земята – да, може би е било така. Обичах работата си. Шефът ми беше страхотен. Когато сгафиш – не повишаваше тон. Винаги ще ти обясни, къде си сбъркал и как да не се стига повторно до тази ситуация. Държеше се супер с целия колектив, водехме си го на кръчма, той си ни защитаваше пред големите шефове. Заплащането ми също беше много добро. Работех в млад колектив, разбирахме се чудесно, по цял ден усмивката не слизаше от лицето ми и ходех с желание на работа. Изкарвах повече пари от колкото харчех, имах страхотно гадже, което обожавах, тя мен също, каквото ми се приискаше – имах го.Взимах всичките си изпити с хубави оценки, колегите ми бяха супер … Когато кажех на глас всичко това и доста често ме питаха „Абе Светльо, какво взимаш? Искам от същото!“. Истината бе, че нито пиех, нито пушех, а за дрогата да не говорим. Просто човек трябва да се радва и на малките неща и да не приема всичко за даденост.
Сипах си поредната чаша, отпих звучно. Позамислих се отново. Ето нещо наистина малко ме радва в момента. Намирам се образно казано „На края на света“. Това си е едно обикновено село. Няма СПА-хотел, няма шумна дискотека с една камара нарисувани леки жени, които казват „НЕ“, само когато ги попиташ „Сигурна ли си, че не искаш да го направим?“.Няма да има снимки, които да качвам в нета и всички да викат „браво, супер“. Сигурен съм даже, че никой няма да разбере, къде съм ходил и какво съм правил. И именно това превръща този момент в специален. Исках да го споделя само с един единствен човек и тя да е до мен тук до мен и сега. Не исках коя да е, а точно определено момиче. Уви – това няма как да стане. Може би това последното ме правеше нещастен. Мина почти година от както не сме заедно. Казват че времето лекува … но дали аз не бях някакъв неизлечим случай?
Изпих остатъка в чашата. Напъхах се е в спалния си чувал и се наметнах с одеяло. Целта бе да се стопля, защото подухваше лекичко. Интересното беше, че нито един комар не ме притесни за цяла вечер. Сигурно и те бяха отишли да пият някъде по нещо. Или пък имах твърде малко кръв в алкохолообръщението?!Порадвах се още малко на вечерната гледка по Дунав. Беше невероятно! Светлините от селцата и градчетата наоколо, даваха допълнителна романтика на това място. Песента на щурците към на моменти надсвирваше дори великия DJ Tiesto, който звучеше от телефона ми. Не след дълго, умората каза своята дума. Прибрах се в палатката и заспах като пън.
На сутринта нещо шаваше покрай палатката ми. Не бях сигурен какво е. Пипнешком намерих ножа, който седи винаги до дясната ми ръка и лекичко се надигнах, за да се огледам. Бяха овце. Харесали са си скарата ми. Скарата ми обаче не ги харесваше – аз не обичам агнешко.
Станах, излязох на вън. Въздухът бе много свеж, в комбинация с приятната гледката и зеленината наоколо – безценно! Чувствах се отпочинал, по нищо не усещах че цяла вечер съм пил алкохол. Седях там изправен край палатката и не мислех за нищо. Чувствах се като Мечо Пух – Понякога седя и си мисля, я понякога само си седя. Просто гледах към реката. Мечтаех единствено за нещо наистина дребно и почти осъществимо. Ядеше ми се топъл хляб … от онзи селския, от едно време, с формата на тухла четворка. С него ако може и малко домашно сирене и шарена сол. Най-важното е че всичко това го исках тук и сега! Така щеше да ми е най-вкусно. Понеже нямаше как да се случи, а бях доста гладен, реших че ще се задоволя и с нещо друго. Събрах си багажа за отрицателно време, натоварих всичко в колата и се отправих към Никопол. Там в нещо като закусвалня край реката, хапнах шкембе-чорба. Нямах скрупули колко чесън ще сложа, направих си го както ми е кеф. Явно бях доста гладен, щом даже не го изчаках да поизстине. Протегнах се доволно и тръгнах към Плевен. Пуснах си музика, пеех си, гледах реката … чувствах се добре, спокоен, нищо не ми липсваше. Дали се чувствах щастлив? О да! За пореден път се убедих, че без ние да дадем нещо от себе си, няма как да сме щастливи. За своето щастие, всеки човек трябва да се пребори. Ако е достатъчно упорит – ще го получи!

ПС: Снимките са авторски, но не са от въпросната вечер. Мястото е същото ...

[inspektora]

Я, и колега се намери. Браво! Хубав очерк и чудесни снимки. И на мен ми се прииска да отида там

[inspektora]

https://otkrovenia.com/bg/proza/koronata-i-prystenyt
Днес е последният ден за гласуване. Всеки глас е добре дошъл.

[Svetlix]

Благодаря!

Понеже тук е доста тихичко - я да раздвижим темата с нещо весело :

"Какво нещо са спомените"

Сезон 3, Епизод – 5: Балканска разходка

В главните роли:
Светльо в ролята на Svetlix
Ники - дружка на Светльо


Юни 2015 г.
Приятна прохладна вечер. Седя на си светофара и чакам да светне зеленото. Слушам как дизелчето потраква и му се любувах. В този момент до мен спря мраморно бял Accord. Страхотен автомобил! Красив, новичък и … дизел. Звукът му обаче нямаше нищо общо с този на моята лешникотрошачка. Загледах се и ми се стори, че познавам неговия шофьор. Натиснах клаксона и шофьорът му си спусна прозореца. Гледам – Ники.
Ники: Кажи?!
Аз: Кво прайш бе смотан?
Ники: Ааа Светликс! Хайде там на спирката след светофара, да те видя за 2 минути.
Светна зеленото и на първата спирка спряхме да се видим. Ники изглеждаше доста променен. Имаше по някой друг бял косъм, брадата му беше станала гъста, беше сменил прическа, начин на обличане … И най на края беше се спрял на японски автомобил.
Ники: Светликс, на кого е тоя пасат?
Аз: Това е моята семейна кола.
Ники: Буахахаха! Да бе да! Почти ти се вързах. На какви пари ще я пускаш?
Аз: Сериозно бе! Мери ми идва мъничка и реших, че ще си взема голяма кола.
Ники: Ама Светльо, това не е бензинка, даже не е Nissan, дори не е японска!? На всичкото отгоре е и комби!
Аз: Еее, нещата понякога се променят. Взех я от приятел, но Мери си я карам и няма да се продава. А ти най на края си си взел истинска кола.
Ники: Е нали ти ме убеди за този модел. Иначе бащата продаде неговото Ауди и сега кара моето. Железен автомобил! Но май съм наистина единствения доволен от него :-D
Беше много приятен разговор. Липсваше ми този човек. Помня веднъж как ….

Септември 2008

Хубава Септемврийска вечер.



С приятели сме седнали на по бира край Кайлъшките язовири. Капанчето е пълно с хора, народът разпуска след топлия летен ден. Полъхва ни приятна хлад, а ледената пенлива бира се стича по хранопроводите ни. Чат-пат си боцвам блажено от пилешките дробчета и се радвам на красивата природа наоколо. Така можех да седя с часове наред. Почерпеният ми поглед играеше между мадамата на съседната маса и красивите язовири. Мислех си за комбинация с двете, но много добре знам, че алкохола не е най-добрия съветник, когато става на въпрос за коли и жени. В този момент както седях и си размишлявах и ми направи впечатление, че всички на моята маса зяпат мен и очевидно очакват някакъв отговор.
Аз: Какво?
Ники: Какво ти е мнението?
Аз: За кое?
Ники: Светльо, тук ли си? Май бирата ти дойде в повече.
Аз: Е само 3 бири съм изпил. Просто съм се замислил нещо.
В този момент усетих, че аз наистина не съм на тази маса. Замислих се, че въобще не знам за какво говорят на масата и че сигурно са ме попитали нещо, за което е трябвало да отговоря без да се замислям.
След като си допихме бирите и следваше най-неприятния момент – трябваше да си тръгваме. Понеже всеки искаше да пие, а никой не искаше да кара – едно от момичетата ни возеше с корсата си. Проблемът бе, че бяхме 5-ма. Още по-големият проблем, е че всички пиещи бяха 80+ килограма, а шофьорката ни бе най-дребна от всички, а след нея бях аз. Как се събрахме в тази кола – още ми е мистерия. Само знам, че след 3-та скорост не ставаше за каране. С този 3-цилиндров мотор на газ – след нашето качване нещо в нея умря. Докато се возихме така интимно 3-ма човека на задната седалка и Ники пак попита:
Ники: Светльо, ще дойдеш с мен нали?
Аз: Да бе, няма проблем.
Ники: Добре, значи утре ти взимам билет.
Аз: За къде бе?!
Ники: Е нали ще идваш с мен?
В този момент вече се панирах. Явно съм доста далеч от всичко случило се тази вечер.
Аз: Извинявай но … аз… такова … наистина не знам за какво става на въпрос.
Ники: Е нали цяла вечер това обсъждаме на масата!?
Подминах въпроса му с мълчание. Малко след това стигнахме до мястото, където аз трябва да сляза. Ники слезе с мен. Седнахме на пейката пред нас и си продължихме разговора.
Ники: Моля те, не ме оставяй баш сега. Трябва ми някой по-нахален и добре ориентиран като теб.
Аз: Ники, знаеш че приятел в нужда се познава, но аз наистина не знам за какво иде реч. Цяла вечер гледах „в празното“ и си мислех за моите си неща. Просто имам грижи на главата си и …
Ники: Ами трябва да отида да си взема новата кола.
Аз: Супер! Кога заминаваш?
Ники: Уикендът с теб заминаваме за Игуменица в Гърция, от където ще я вземем. Тя ще пристигне с ферибота от Италия.
Аз: А така ли? Но аз с теб ли идвам?
Ники: Да, за това те питах да ти взимам ли билет.
В този момент се шашнах малко. Не очаквах, дойде ми като гръм от ясно небе. Имах нужда от разходка, но по груби сметки това бе разходка на 800-900 км в посока. Нито знаех каква кола ще вземем, нито в какво състояние ще е, по границите как ли седят нещата? Още повече с участието на Ники – тук можеха да възникнат хиляди изненади.
Аз: Кога трябва да ти отговоря?
Ники: Тази вечер!
Аз: Не може ли поне да го видя къде е това на картата и тогава?
Ники: Кажи да ти взимам ли билет, пък гледай картата колкото си искаш!
Аз: Име ли план и каква е колата?
Ники: Колата е Audi A6 2.5 TDI, 2005-та година, автомат с куатро – същата като нашата старата, само че онази бе ръчка и от първите и беше 150 кс., а тази е автомат от последните и е 180 кс. Платена е, трябва да си я вземем от ферибота в Игуменица и с транзитните номера на Вальо да я докараме до тук.
Аз: Уф, защо във вашето семейство си избирате колите с най-скапаните двигатели? По пътя обаче никакво пиене, курви и други подобни!
Ники: Е добре де … добре. В Петък автобуса ни е в 18:00, а в 8:00 на другия ден трябва да сме там.
…………….

3 дни по-късно …
Чакам последните минути на работния си ден. Адски на бързо излязох от сивия стилен костюм с бялата риза и се напъхах в супер удобните широки дънки и блузонче с качулка. Изглеждах малко все едно отивам за риба, обаче не ми пукаше. Важното беше да ми е удобно. Метнах раницата на гърба си и се запътих към мястото, от където трябваше да тръгне автобуса. Там ме чакаше Ники. Очаквах да е усмихнат до ушите, но за моя изненада не бе така. Много се беше спекъл горкия. Гледаше като пребозало теле. Настанихме се в автобуса и потеглихме. В този момент се случи очакваното – Ники извади двулитрова бутилка с бира.
Ники: Искаш ли?
Аз: Само ако има солети за мезе.
Ники: С кашкавал?
Като каза „с кашкавал“ в първия момент чух „искаш кавал?“. Малко се учудих, но след като извади солетите с кашкавал и всичко си дойде на мястото. Не се дърпах много, сипах си и аз. Предложихме бира и на момичетата, които пътуваха на съседната седалка,но те ни изгледаха лошо и ни отказаха. Явно ни познаваха от преди това, защото употребиха думата „простаци“. Леле колко малък е света!
Оглеждайки се в автобуса и се зарадвах каква мила родна картинка сме. Всеки мрънкаше и се оплакваше от нещо. Разнищваните теми бяха предимно футбол, политика и бизнес. Странното е, че всички са такива тесни специалисти по тези теми, но видиш ли не работят по тях. Всеки има идеи за оправянето на страната ни, знае как трябва да се случи и може, но е зает с нещо друго по-важно, от което изкарва има- няма по 300 лв на месец. Озвучаването в автобуса също бе на ниво. Дали ниско или високо е нивото – друга тема на разговор. Някаква кака от тези чалгарките пееше някаква супер лигава балада как била прелъстена и изоставена. Мислех си „Божее колко мъка има в това подобие на музика“. Още по-интересна гледка бе огромната лепенка с надпис „Пушенето забранено“ и кълбетата дим, които се надигат над нея. Шофьорът пушеше като дизелов мотор с 4 пикаещи дюзи. Сигурно като сляза от автобуса ще смърдя на пор вдовец с 6-те малки порчета.
Малко преди да стигнем в София, Ники успя да завърже разговор с едната от мадамите на съседната седалка. Беше преминал на дълги светлини и със сигурност не виждаше това, което виждам аз. По начина му на комуникация разбирах, че той наистина я харесва. Твърде добре го познавах кога просто флиртува и кога наистина има интерес. Доста наблюдения имам върху всичките му действия и за мен беше като разтворена книга. Не знам той какво виждаше насреща, но за сметка на това аз виждах съвсем друго. Бях изпил по-малко от половин чаша бира и 1 пакетче солети. Ако той виждаше Ева Мендес насреща, аз виждах една жена, която може да се опише с една единствена дума. Думата е … речно животно от рода на влечугите, което се среща много често в река Нил, предимно в средното течение на реката. Иначе страхотно тяло вадеше, но във физиономията – все едно беше правена с правата лопата. Ако не друго поне самочувствие не и липсваше. Даже изобщо! Е явно беше за сметка на капацитета и. Като чу, че отиваме да си купим кола и каква е колата, поведението и се промени коренно. Вече не бяхме простаци, а търсена компания. Аз не умирах да си комуникирам с нея и просто си зяпах през джама. Нищо че вън е тъмно.
Пристигнахме в София към 9 вечерта. Там трябваше да сменим автобуса и да ползваме тоалетната на бързо. В новия автобус , тези двете момичета пак седнаха при нас. Ники беше купил още една двулитрова бира от автогарата и си пийваха с неговата нова приятелка. Аз пък реших, че ще се пробвам да гледам филма, който бяха пуснали в автобуса. Имах чувството, че това беше заговор срещу мен. Толкова лигав романтичен филм бяха пуснали, че ми идеше ритуално да си срежа вените по дължина и да легна във вана с гореща вода след това. Просто уникално тъп филм. По едно време съм заспал. Събудиха ме на гръцката граница, за да си дам личната карта. Забелязах, че Ники го нямаше. След проверката продължих със съня от там до където бях стигнал. Някъде край Солун спирахме за тоалетна. Шофьорът обяви спирането по микрофона, но никой не си мръдна от мястото. В момента, в който каза обаче, че е безплатна и всичко живо се засили да слиза. Просто българска работа. Аз слязох просто да се разтъпча. По едно време гледам на входната врата на бензиностанцията – наш Ники. По-втрещен обаче бях от факта, че с оная мадама се бяха награбили така, сякаш ще се вземат всеки момент. Като гледах как се целуват и имах само едно притеснение – тази с този огромен клюн (нос), да не вземе да му извади някое око. Поклатих глава и се качих в автобуса. След като се качихме в автобуса съм заспал почти мигновено. Ники ме събуди малко преди Игуменица. Виждаше ми се доста почерпен, но що-годе беше в час. По план автобуса трябваше да ни остави точно на новото пристанище и там да се срещнем с човека „Х“.
При пристигането на пристанището беше голяма лудница. Фериботът, който идваше от Италия беше като мравуняк, от който излизаха хиляди мравки. Ако имаше нещо, което беше в изобилие, това бяха разни араби и китайци. Имах чувството, че съм някъде в средата между близкия изток и Китай. Ники го бях подпрял на един стълб да си почива, а аз се оглеждах за нашата кола. Единственото което знаех е, че ще ни я докара българин, колата е черна перла, А6, 2005 г., от последните произведени от този модел. Не след дълго я фокусирах. Беше с едни затъмнени прозорци и не се виждаше човека вътре. След като колата спря и отидох при шофьора се оказа друго – прозорците наистина бяха затъмнени, обаче и шофьора бе доста тъмен индивид. Поздравих го аз съвсем любезно, той ме погледна на една страна и ми вика „Кво беее?“. Погледнах го пак и установих, че с тоя няма да се разберем лесно. Казах му да излезе, за да си поприказваме. От колата слезе един „хубав“ черен българин … ама толкова черен, та чак синееше. Предната му ограда (визирам зъбите) беше рехава, тук-там с някой златен зъб. Беше мой калибър и усещах, че ако не смени тона, ще позлатя не някой негов зъб, а зъболекаря му. Жената, която пътуваше с него приличаше на проститутка. Беше мургава, с посрано-руса коса, облечена шарено, в супер сигнални цветове, наредила 2 реда цици отпред. Всъщност …. само първия ред беше цици. Останалото било корем. Приближих се до мъжа, представих му се, казах му „какъв ми е проблема“ и той веднага се усмихна.
Непознат човек: Тъй кажи уа! Мноо се кефя да скиам некой булгарин тук. Ние булгарите сме редкост тука и трее се подкрепяме!
Аз: Ти от Враца ли си бе човек?
Непознат човек: Ааа как от Враца уа?! Нема да се обиждаме сега! От Монтанско съм!
Аз: Олееле извинявай! Каква грешка само!
В този момент дойде и Ники. Дръпнаха се двамата настрани и нещо си приказваха насаме. Стиснаха ръцете, Ники видимо беше ядосан, а онзи с рехавата ограда видимо щастлив. Чак сливиците му лилавееха от кеф. Видях някакви пари да се подмятат, но Ники нищо не сподели в последствие. А и май не беше моя работа.
Качихме се в колата. Вътре беше уникална мизерия. Миришеше на 4 бр. мъжки разгонени скункса, като 2 от тях бяха хомосексуална двойка, а другите 2 не бяха виждали женска с години и бяха на път да изпедерастеят. Въпреки, че прозорците през цялото време на разговорите ни бяха отворени, вонята имам чувството, че не намаляваше. За всеки случай погледнах по пода да няма нещо умряло или пък някой забравен неизпран чорап. Нищо не открих за съжаление. На таблото не преувеличавам, но със сигурност имаше 1 пръст прах. В пълен контраст с това обаче, вън беше като тъкмо излязла от магазина. Нямаше нито 1 петънце или драскотина. 17-цоловите ляти джанти отразяваха перфектно и спокойно можех да си сменя лещите на очите, стига да носех такива. Докато оглеждах колата, забелязах че Ники монтира транзитните номера и после бавно се подпря до колата. Отидох да го видя какво му е, въпреки че знаех. Почерпената му тиква в комбинация с приятното слънце, което пече … без коментар. Вкарах го вътре на задната седалка. Като легна там се закашля. Явно от миризмата. Щом имаше някакви сетива се успокоих. Определено ще живее. Погледнах с какво разполагаме документално. По мое виждане всичко беше наред и нямаше да има проблем да стигнем до България. Имахме и всичко необходимо за пред КАТ.
Седнах аз на шофьорското място, настроих си седалката. Модерна работа! Всичко се регулираше с ел. копченца. Бежовият надуваем кожен салон беше просто уникален. Само му трябваше сериозно чистене. С натискането на бутона за запалване и очаквах да чуя типичното за този мотор – тропане на повдигачите. Уви бях разочарован, след като не чух нищо. С малко зор си настроих навигацията, да ме заведе до Серес. Просто за сефте боравя с такава и се видях какъв съм индианец. Пуснах си музика, която да гали сетивата ми ...



Преместих скоростния лост в режим “D”, пуснах спирачката и подадох леко газ. Немският кораб плавно потегли. Воланът имаше толкова мизерия по него, все едно всички които са карали тази кола, просто не са познавали сапуна. На километражът гордо изписваше някаква цифра около 190 000 км. За кола на почти 4 години ми се виждаше почти нормално. Карах съвсем леко и внимателно, защото гърците не са из най-толерантните шофьори, а тази кола струва колкото заплатите ми за няколко години напред. Горивото беше на свършване. Гадна жълта лампичка със зумер ми напомняше този неприятен факт. По едно време Ники се размърда и каза, че на излизане от града трябва да заредя. Естествено не уточни колко,къде и има ли пари. Типично по български си харесах една бензиностанция, на която горивото ми се видя почти на цените на нашето и спрях. Хванах пищова и го боднах в гърловината на резервоара. Предишната кола на Ники беше пак А6 и знаех, че това нещо има огромен хамбар, който се пълни бавно и с повечко цифри. Напълних го до горе и се запътих към касата. Понеже не знам нито дума на гръцки, реших че на английски ще ме разберат някак.
Аз: Hello. Can I pay with Visa?
Продавачката: Yes!
Обслужи ме момичето и точно преди да ми върне картата и звънна телефона. От там чух …
Продавачката: Мамо, звънни ми по-късно, че имам клиенти.
Аз: Брей от това българите няма измъкване!
Момичето в първия момент се смути, но после почна да се смее. Явно не очакваше.
Продавачката: Да, ние сме навсякъде! Довиждане!
Качих се обратно в колата и потеглих. Не знаех къде точно съм тръгнал, но предполагам някъде към България. Навигацията трябваше просто да ме заведе до границата. Нататък беше ясно! Ники спеше като заклан на задната седалка. Пътят от Игуменица към Солун бе доста натоварен. Гледам, че тук-там магистралата е готова, пътят е с малко повечко завои и тунели. Бензиностанции не видях никъде. Добре, че резервоара ни е голям и най-важното – пълен до горе. Само си задавах въпроса „колко ли гори това чудо?“ Все си мислех, че под 7/100 е някаква митология. Въпреки това се пътуваше много приятно. Озвучаването на тази кола радваше. Бях се запасил със завидно количество музика. Бях изнесъл всичко от жабката на моята кола и го бях донесъл тук.

След като преминах сигурно 3-4 планини, с невероятни откоси, завои от типа „Воланът свърши, но завоя не“, пътят лееекичко се поизправи. През цялото време Аудито изпълняваше всички мои команди безотказно. Потрябва ли ми повечко мощност само леко подавам газ и автоматичната скоростна кутия веднага връщаше предавка или две назад, мощният 2.5-литров агрегат изтракваше грозно и почваше да реди скорости, като стрелката на оборотомера я виждах да играе предимно в диапазона 1500-1800 об./мин. Много ме радваше факта, че когато изпреварвам мога да си сменям и сам скоростите от волана. Чувствах се все едно пилотирам самолет.



Не знам от горивото ли беше или самата кола си я бива, но на моменти ми се струваше, че тази кола върви много за конете си. Преди Солун онези двата педала там долу ги отсвирих, пуснах си автопилота и ми остана само да си придържам геврека. Автомобилът е доста обезшумен и за круизно возене е уникален. Явно прословутите 8 алуминиеви носача не са чак толкова лоша идея.
Малко след Солун спрях за почивка. Ники се беше освестил и оглеждаше новата си придобивка. Видимо обаче нямаше настроение и не му се приказваше. В такъв момент обаче си знаех, че не бива да го закачам, защото ще го отнеса аз. Голямо диване е, когато е ядосан е много отвратителен. Иначе е голяма душичка и винаги бих го изслушал и бих помогнал с каквото мога. Докато седях под едно дърво на сянка и си играех с едно листо, чух една съвсем спонтанна реплика:
Ники: О боже!
Без да се обръщам си помислих „Леле, Ники сигурно си разглежда снимките от телефона“. Просто ги видях, че с онази мадама си направиха 78934345 самоснимачки … Опитвах се да бъда сериозен, въпреки това не ми беше лесно. Просто като му виждах жалната физиономия си умирах от смях. Силно се надявах (на моменти бях сигурен), че няма да ми каже нищо на мен по въпроса или да попита примерно „Светльо, нали имаме пакт да се пазим взаимно от крокодили?!“. Обаче ако аз го попитам, сигурно ще ми отговори „То извън рамките на Плевенска област не се брои“.
Ники: Светликс, хайде да тръгваме, че стана 100 часа и вече съм в собствен сос.
Аз: Малко ти е раничко да караш.
Ники: Нищо ми няма!
Аз: Преди Кулата ще се сменим, нека да не рискуваме.
Ники малко направи физиономия, но мисля, че осъзнаваше колко съм прав. Погледнахме маслото и антифриза на колата. Всичко беше в нормите. Направи ми впечатление, че моторът на тази кола беше уникално мизерен. Изглеждаше така сякаш някой нарочно го е полял с отработено масло и после го е посипал старателно с пепел от печката и глина. От видяното с Ники заключихме, че щом има масло разлято около капака на мотора, следователно някога и то не много отдавна, евентуално е сменяно маслото.Може да е много мизерен както купето вътре, но поне не миришеше толкова лошо.
Качихме се обратно във возилото. Бяхме забравили каква смрад е вътре. Просто миризмата беше ужасна. За 4 часа път не съм си и помислял за храна. Това е странно за мен, като се има в предвид, че се храня по 5-6 пъти на ден. С такава смрад сетивата не свикват лесно. Този път Ники се качи на предната седалка. Много се радваше на придобивката си, но ме притесняваше загрижената му физиономия. Нещо не беше наред и му помрачи радостта. Реших, че ще го разсея за около минута. Огледах се, дадох мигач и излизайки от паркинга смачках газта до ламарината. Аудито се замисли за секунда и се изстреля изтраквайки грозно. Автоматът сменяше ритмично предавките без никакво замисляне или притрисане, а дълбокия рекаро-салон ни прегърна така, както Памела Андерсън когато вади удавник в сериала „Спасители на плажа“. За норматив километражът посочи 130 км/ч и вече знаех, че съм за акт. Дръпнах си крака от газта и настана тишина. Чуваше се само леко свистене на въздуха. Включих отново автопилота и си смених диска с музиката. Чувствах се като келеш на 16 години откраднал колата на баща си и пробващ колко върви. Да, като тийнейджър съм го правил и познавам тази тръпка! С тази разлика, че тук съм с всичкия си акъл (или поне с по-голямата част надявам се) и знаех перфектно рисковете на положението „ако ме хванат“. А и тази кола има доста повече възможности от колите, с които съм го правил като ученик.
След около час вече бяхме преди границата на България. Мислите си, че само в България върху кръпките има кръпки? Тук грешите! Тайно се изкефих като видях тази гледка. Е това, че останалите пътища в Гърция са на светлинни години от нашите е друг въпрос, който не засягам. Спряхме на бързичко да пусна една вода и да се разменим зад волана. За мое огромно щастие Ники имаше мокри кърпички. Иначе щях да се напикая. Питате за какво са ми? Повярвайте ми, никога нямаше да си го пипна, при положение, че съм докосвал нещо по интериора на тази кола. За да не отиде зян кърпичката, позабърсах и малко от таблото. Като светна мястото, където бях минал с кърпата – тя стана като нова бе! Даже надпис „quattro“ се оказа, че има на таблото! Втората кърпичка, която ползвах след поливането я изхвърлих в кошчето. Е поне пред мен таблото вече не беше мизерно. Поне не след първите 5 минути. След като затворих вратата и климатроника позавъртя въздуха и резултата не се забелязваше чак толкова.
След 6 часа зад волана чувствах умора. Имах просто нужда да поспя. Емоциите ми дойдоха в повече днес. Въпреки, че карането на колата и пътищата бяха голям кеф, мисълта че трябва да я пазя като очите си, завоите и несигурността, че съм на чуждо място ме поизмориха. На границата ни чакаше „приятна“ опашка. Спряхме и слязохме от колата. Ники изглеждаше във форма – отпочинал, беше махнал сдуханата си физиономия и вече беше „той“. Точно след 30 минути чакане дойде и нашия ред. Всичко мина както трябва и потеглихме напред към красивата и мила България … и точно след няма и час се убедихме, че сме в правилната държава. Както си минаваме през едно от селата и спряхме на пешеходна пътека, за да може една баба да премине. Веднага след нас се чу клаксон и култовата реплика „Ей педераст! Какво като си с Ауди? За кво си спрял по средата на пътя? Мръдни да ти еба майката“. Ники се усмихна и нищо не каза. Аз се обърнах да го видя тоз хубавец кой е? Някаква S-Classe беше. Да, правилото в България е, че право винаги има този с по-скъпата кола. Да вероятно беше прав …
Стигнахме до Кресненското ханче и спряхме да вечеряме. Така или иначе колата ни смърдеше на скункс в атака, нямахме никакви притеснения относно това, което ще ядем. Поръчахме си шкембе-чорба и сложихме толкова чесън, колкото ни е на сърцето. Въпреки, че не ми се ядеше докато бях в колата, със слизането чистия въздух си каза своето. Ядох като за последно! Естествено и за пореден път се убедих, че това яденето тотално ебава мамата на глада. На Ники естествено не му позволих да пие бира. Даже едничка, дори и да е малка. Посдърпахме се даже за това нещо. За сметка на това аз пих 2 и си взех едно кенче за из път… Нямах никакво намерение да се качвам повече зад волана.
Смрачаваше се, а на нас ни оставаха има няма 400 км до вкъщи. В началото на пътуването се борихме с жегата и слънцето, а сега ни предстоеше борба с тъмнината. За наша огромна радост се оказа, че фаровете на колата са меко казано перфектни. Фабричният ксенон е наистина хубава екстра. Особено на дълги имах чувството, че пърлим храстите около пътя. Когато срещнехме някой „забравил“ да мине на къси, лесно го подсещахме с нашите дълги светлини. Някои сигурно са хванали тен от фаровете ни.
Докато минавахме през Кресненското дефиле карахме на отворени прозорци, току-виж цялата смрад от колата ни хване гората. Уви – не! Имах чувството, че даже по-зле взе да става. С тая смрад най-много да предизвикаме някоя еко-катастрофа в дефилето. Малко след като си изпих бирата и стигнахме до Симитли и не помня нищо. Събудих се от вълните на пътя София – Перник, нейде преди Владая. Поприказвахме с Ники, пях му песента „Тих бял Дунав се вълнува…“ и пак съм заспал. Събуди ме зумера за горивото точно на входа на Плевен. Часът беше около 12. Тъкмо ще се приберем и пак ще трябва да се спи.
Ники ме остави на булеварда пред нас. Всичко в главата ми беше мътно, чувствах умора. В първия момент се чудих къде съм. Обаче след като ме срещна почти пред входа на блока ми една мургава „девойка“ и ме попита „Ще работим ли?“, вече ми беше ясно, че съм си у дома! България! И по-точно там където и кризата твърди, че е голяма криза – в град Плевен.
С прибирането вкъщи се бях поразсънил. След като любезно отказах офертата на мургавата девойка с любезните думи „яяяяяяяя да се разкаааараш“, вече не ми се спеше. Не знам от външния вид на тази ли се изплаших или просто си разбих съня. Принципно не гледам телевизия, но реших че може да погледам. Набарах повторение на някакъв мач на любимия ми отбор във Висшата лига – Челси. Както съм го гледал и съм си похапвал пуканки и съм заспал. Събудих се към 10 сутринта. Реших да звънна на Ники да го чуя.
Ники: Ооо Светликс! Не съм те виждал и чувал цяла нощ братле!
Аз: Кво става? Баща ти хареса ли колата?
Ники: Да бе, само каза, че не е трябвало да возим умрели животни с нея. Аз вчера я вкарах в гаража и цяла нощ е седяла с отворени прозорци. Бащата сутринта като влязъл в гаража, щял да повърне. Мислел си, че под капака си возим нещо умряло или сме минали през прясно лайно. Като се качил вътре да я види как е – станало по-зле. Сега ще видим да я караме някъде на автомивка
Аз: То че има нещо умряло под капака – има. Хахаха
Ники: Е стига де … знаеш как седят нещата с тез мотори. Не са чак такава трагедия. Това, че съм единствения доволен от този мотор, не го прави лош.
Аз: Знам, като тамагочита са. Ти се грижиш за него, а той умира
Ники: Хахаха! Нееее ……

КРАЙ :)

EDIT: Оправих малко саундтраците :)

[inspektora]

Браво Светльо! С интерес и удоволствие прочетох разказа ти. Много добре и остроумно разказана история.
Междувременно спечелих първо място с "Короната и пръстена". В момента един завистник го оспорва и се чака решение на модератора.

[zdravkop64]

Браво, момчета, поздравления! Радвам ви се от сърце, защото е изключително рядко в автомобилен форум да срещнеш интелигентни и одухотворени хора! А още по- хубавото е, че със Светльо сме от един град. Пък знае ли човек, може и да съм му бил учител, все пак Плевен не е толкова голям град. Продължавайте да творите и да ни радвате с написаното слово!
П.С. Митко, очаквам втора част на историята с Ками. Не ме измъчвай повече.

[inspektora]

П.С. Митко, очаквам втора част на историята с Ками. Не ме измъчвай повече.

Благодаря за хубавите думи, Здравко! Всичките 4 части са публикувани в Откровения, но ще постна и тук втората част:
https://otkrovenia.com/bg/proza/chudesa-2-chast

ЧУДЕСА

II

Около седмица след това, влязох в Централна поща, свалих шапката и ръкавиците (началото на декември се оказа доста студено) и се запътих към централния салон, където се изплащаха пощенските парични преводи. Открай време получавах парите за служебни разходи по този архаичен начин. Краят на годината наближаваше и вероятно заради това, на гишето се беше заформила солидна опашка. Предколедни и новогодишни преводи към студенти, роднини и кой знае какво още. Наредих се и зачаках стоически, зяпайки разсеяно наоколо. Опашката вървеше бавно, възрастни женици с очила с големи диоптри попълваха бавно преводните бланки под погледа на търпеливата служителка. Вляво от мен имаше импровизиран щанд с коледни картички и други такива. От време-навреме се спираше клиент и купуваше по нещо. По някое време погледнах натам и видях жена в тъмновишнево палто и плетена шапка с пухкав помпон (изглежда бяха модерни за този сезон) да разговаря с продавачката. Беше с гръб към мен и не чувах добре какво говори, но продавачката и подаваше голям жълт пощенски плик. Жената взе плика, обърна се и мина покрай мен, като се оглеждаше търсещо към гишетата в другия край на салона. Докато се разминавахме, видях добре лицето и. Трепнах неволно и усетих, че стомахът ми се сви. Откъде ми е познато това лице, откъде? Възможно ли е? Едва ли, чудеса не стават, дори по Коледа. Редът ми наближаваше, но се чувствах разсеян и объркан. Обърнах се и видях жената да се привежда на едно далечно гише. Не е възможно, забрави. Или е възможно? Ами ако... Бързо реших – ако е в салона след като получа парите, ще я заговоря. Застанах на гишето и започнах да попълвам формуляра. Веднъж обърках и се наложи да го попълня втори път. Разсеяно прибрах парите във вътрешния джоб на палтото и се отдръпнах настрани, оглеждайки салона.

- Господине, забравихте си личната карта.

Обърнах се. Момичето, което беше след мен на опашката ми подаваше картата. Офф, и нея съм забравил. Благодарих и се обърнах отново към салона. Жената я нямаше. Огледах внимателно, като обиколих гишетата, но не, нямаше я. Излязох в голямото фоайе и отново се огледах внимателно. Не, нямаше я и там. Ами така било писано, и без това граничеше с фантастика. Преди да тръгна към изхода, ми хрумна нещо. Тя купи плик за пощенска пратка, т.е. ще изпраща такава. Пощенските пратки се приемаха в другия салон в дъното на фоайето. Дали да не проверя и там? Бутнах летящата врата и погледнах без да влизам. Там беше! Стоеше с гръб към мен до едното гише и подаваше плика. Бързо се върнах и застанах до изхода на фоайето с лице към салона. След малко вратата се отвори, тя излезе и тръгна към мен. Погледът и беше вперен в бележката, която държеше – вероятно квитанцията от пратката. Приближи се и ме подмина, без да отделя поглед от листчето. Усетих, че пулсът ми се ускорява, но стоях безпомощно и не събирах кураж да предприема нещо. Ако ме беше погледнала, щеше да ми е по-лесно да я заговоря, но тя не го направи. Тръгнах бавно след нея по стълбището към изхода. Еех, така ли ще свърши всичко? Тя излезе, направи няколко крачки и спря на тротоара, правейки нещо на телефона си. Сега или никога. Приближих се бързо.

- Прощавайте, сигурно греша, но... Камелия ли се казвате? – Гласът ми излезе дрезгаво. Тя ме погледна изненадано.

- Да...

- Медицинска сестра ли сте? Офталмология?

- Да.

Поех си въздух и казах тихо:

- Здравей, аз съм ... Кентавърът.

Тя ахна и видях как очите и се разшириха.

- Аз ... но как ...?

- Да, знам, че това е невероятно, но се случва. Ще ти обясня, но предлагам да седнем някъде на кафе, защото от такова вълнение ми се подгъват краката. – Усмихнах се напрегнато.

- Добре.

Тръгнахме към близкото кафене, но се оказа, че няма свободни маси.

- Знаеш ли – наруши неловкото мълчание тя – тук наблизо има един китайски ресторант. Отдавна се каня да опитам чая, който правят там. Ти пиеш ли чай?

- Амии, не съм голям почитател, но за случая ще се прежаля.

- Чудесно – засмя се тя – хайде тогава. - Гласът и беше мелодичен и леко алтов.

Ресторантът беше почти празен. Седнахме на една маса и почти мигновено се появи китайско момиче с меню. Камелия поръча особения чай, който искаше да опита, аз също.

- Кой знае на какво приличам в главата – каза тя, докато сваляше шапката и оправяше косата си.

- Приличаш точно на Камелия Шопова, щом успях да те позная – усмихнах се аз, вече възстановил самообладание.

- Извини ме за малко. – Тя взе чантата си и се запъти към тоалетната. Когато се върна, беше сресана и долових аромат на току що пръснат парфюм. Добър знак – притеснява се как изглежда, значи съм я впечатлил. Междувременно китайката беше донесла чая и насочихме внимание към него, като неутрална тема.

- Как точно се манипулира с това? – Повдигнах за синджирчето поставената в чашата кръгла цедка, пълна с чай.

- Трябва да стои във водата около пет минути, не повече, като може да го разклащаш отвреме-навреме.

- Аха. – Известно време разклащах мълчаливо цедката по указания начин. Тя правеше същото, като избягвахме да се погледнем в очите.

- Все още не мога да повярвам, че това се случва. Опитвам се да пресметна каква е вероятността в град с триста и петдесет хиляди жители, двама от тях, запознали се преди седмица в нета, да попаднат по едно и също време на едно и също място. И при условие, че съм видял снимката ти за не повече от минута, да те позная. Струва ми се, че е едно към доста милиони. Май трябва да играем тото!

- Всъщност как стана това? Разкажи ми.

Разказах и. Опитах се да го направя забавно и изглежда успях.

- Наистина невероятно. – Тя се смееше, но в очите и все още се четеше несигурност. Отпих от блудкавия чай и я погледнах.

- Не вярвам в хороскопи, астрологии, съдбовни линии и прочие глупости, но това което се случи, тази феноменална среща ми казва едно – трябвало е да се срещнем.

- Аз също вярвам, че човек сам кове съдбата си. Винаги имаш избор, но... трябва да внимаваш, защото това , което сам си причиниш...

- Определено мислим по един и същ начин! Винаги съм смятал, че отговорността за съдбата на човека е в неговите собствени ръце. Да, има и случайности, но те са изключенията, които потвърждават правилото.

Известно време отпивахме мълчаливо от чашите си.

- Не разбирам много от чай, но този ми изглежда пълен блудкач. – Наруших мълчанието.

- Да, определено не оправда очакванията ми.

Отново мълчание.

- Не можах да разбера, защо изведнъж престана да ми отговаряш. В скайпа имам предвид.

Тя остави бавно чашата си, без да ме поглежда.

- Твърде много настояваше да се срещнем. Не понасям да ме притискат.

- Струва ми се, че погрешно си ме разбрала. В никакъв случай не съм искал да те притискам.

- Може и да си прав. Лошото на чата е, че не може да се усети интонацията.

Продължаваше да не гледа към мен.

- Добре, приемаме, че е станала грешка. В такъв случай... занапред ще ми отговаряш ли?

- Ами... мисля, че да. – Тя се усмихна и най-накрая ме погледна в очите.

Известно време се гледахме. Усещах как топла вълна се издига към гърдите ми. Боже, исках да и кажа колко много я ... харесвам.

- Очите ти не са точно сиви, както ми каза. По-скоро са синьо-сиви, подобно на моите. Приятно синьо-сиви.

- Ами да. – Тя се усмихна, леко смутена.

- В крайна сметка, в България трудно може да се намери човек с истински, по англосаксонски наситено сини очи. Така че, нашите минават за сини.

Продължаваше да се усмихва, но дискретно погледна часовника си. Ами да, времето си тече.

- Ками, ти сигурно имаш и друга работа. Аз малко така те... отвлякох.

- Да, извинявай, но имам някои ангажименти.

- Ама разбира се, аз също трябва да се връщам на работа.

Потърсих с поглед китайката. Не я видях и затова станах и отидох до бара, където тя бършеше чаши. Платих, и когато се върнах до масата, Камелия вече се обличаше. Излязохме от ресторанта и застанахме един до друг. Протегнах ръка.

- Много ми беше приятно, че се запознахме, Ками. Надявам се, че пак ще се видим?

- Може би.

Държахме ръцете си известно време и се гледахме.

- Ами... аз ще тръгвам. – Тя отдръпна ръката си. – Чао.

- Чао.



Целият ми работен ден мина като насън. Правех всичко механично, а умът ми блуждаеше. След работа минах през близкия супермаркет да взема нещо за хапване и се прибрах у дома. Вечерях и изгледах разсеяно новините – обичайните политически драми, тежки автомобилни катастрофи и протестиращи за нещо граждани. Накрая не издържах, взех телефона и отворих Скайп. Камелия беше на линия.

Кентавър: Ехо, какво правиш?

Kami: Ехо, чета книга.

Кентавър: Коя?

Kami: На изток от рая.

Кентавър: Опитвал съм се да я чета, но се отказах. Много харесвам Стайнбек – „За мишките и хората“, „Улица Консервна“, „Тортила Флет“, но тази ме измъчи. Това е класика, но американска класика. Само те си я разбират изглежда.

Kami: И аз май няма да успея.

Кентавър: Знаеш ли, чувствам се много приятно след тази феноменална среща.

Kami: Аз също.

Кентавър: Наистина ли?

Kami: Да.

Кентавър: Искаш ли пак да се видим?

...

Kami: Май да.



До късно не можах да заспя. Толкова вълнения в един ден, и то приятни, отдавна не ми се бяха случвали. Толкова отдавна, че ги смятах за окончателно изгубени за мен. Възможно ли е отново да се влюбя? Възможно ли е старите рани да са заздравяли дотолкова? И дали го искам? Смятах се за имунизиран и това ми харесваше... досега...



Следва 3 част

[zdravkop64]

Много тъжен и неочакван за мен край на невероятната история с Ками. Съжалявам. Изчетох на един дъх останалите части от историята. Толкова увлекателно и цветно си описал всичко! Благодаря ти, Митко!

[group®]

Браво на писателите във форума!
Много добри!
Продължавайте да ни ангажирате с добри четива!

[inspektora]

Много тъжен и неочакван за мен край на невероятната история с Ками. Съжалявам. Изчетох на един дъх останалите части от историята. Толкова увлекателно и цветно си описал всичко! Благодаря ти, Митко!

Съжалявам, ако съм те разстроил, Здравко. Сам знаеш, че не всичко завършва с хепиенд и понякога се случват и такива работи, за съжаление.

[Svetlix]

Браво Светльо! С интерес и удоволствие прочетох разказа ти. Много добре и остроумно разказана история.
Междувременно спечелих първо място с "Короната и пръстена". В момента един завистник го оспорва и се чака решение на модератора.

Честито! Дано спечелиш и обжалването! Историята наистина е зарибяваща и действието е динамично и непредвидимо :)

А още по- хубавото е, че със Светльо сме от един град. Пък знае ли човек, може и да съм му бил учител, все пак Плевен не е толкова голям град. Продължавайте да творите и да ни радвате с написаното слово!

Плевен е малък град, нищо чудно. Жокер - учил съм в Автото. Имам доста автобиографични писания.

Ето нещо доста ретро от Плевен ...

"Какво нещо са спомените"

Сезон 1, Епизод – 7: Часът на маломощните автомобили

10.04.2014 г.
Гледам телевизия и ни говорят, че „много водачи сложили обратно зимните си гуми, заради снеговете по високите части”. На някои хора снега им пречи. Абе то има хора, които на сухо едвам държат колата да се движи напред, камоли на сняг. Ако караш малолитражка или слаб автомобил – снега е твоя момент за изява. Невероятно е как една кола от 60 кончета,може да стане поне 200 коня и то без тунинг ...

13.12.2002 г.
Петък вечер, зима, сняг, тишина и спокойствие по улиците на Плевен. Новата снежна покривка беше към 10-на сантиметра. Зимата тотално беше изненадала фирмата, която чисти улиците на Плевен (Ха! Сефте!). По пътното платно лед, а отстрани и по тротоарите – сняг. Предните дни беше голям клинч, сега малко бе поотпуснало, но пак температурите бяха под нулата.
Всички се закачаха с мен, че „Циганин и форд, през зимата не работят“. Е в този случай сбъркаха. На никой не му се излизаше на кафе, защото „ навън е гадно“. Като казах, че ще отидем с Белия лебед, изведнъж се появиха желаещи. От както взех книжка, забелязах една тенденция, баща ми като вземе колата, винаги да я връща с празен резервоар. Отначало ходех по бензиностанциите и срам не срам си сипвах за по 20-на лв. В един момент обаче, си намерих нафта на черно и бях станал як в ръцете от мъкнене. Слава богу тази вечер имах достатъчно нафта, да стопля цяло студентско общежитие. Качихме се на Белия лебед и естествено отидохме в другия край на града.
Докато пиехме чайчета на топличко, един френд (Тони) се обади, че на едно от кръговите са се събрали коли и се кара яко с вратите напред. Веднага решихме, че без нас няма как да мине.
Като отидохме там, настилката там така бе излъскана, че и муха да стъпи, ще се разкикерчи. Имаше 2 бр. BMW E30 и едно Е36, които направо танцуваха върху леда. Интересно бе, че дори по-слабите баварки (316 и 318), правеха невероятни неща. Имах чувството, че на повечето коли им идваше да си хвърлят гумите и да побегнат без тях. Имаше и няколко Опела, които дърпаха ръчни, но там определено не бе така интересно. Зяпачите пък бяха в пъти повече от тези, които караха. Толкова много коли и в работен ден нямаше на това място.
Напоследък бях адски задобрял с ръчната и реших, че и аз ще покарам. На този лед, моя Ford от 60 коня, беше станал поне 260. Само като пипнех газта и почваше да върти гуми и предницата да се чуди на къде да тръгне. На скоро се бях научил и как сам да си регулирам ръчната и съвсем малко ми трябваше, за да коват задните колела. Ако танца на BMW-тата можехме да наречем „Лебедово езеро“, то танца на Ford-a, със сигурност можехме да го наречем „Пачи гьол“. Бях добър, голямо сукане падна, рев на мотора, но определено не можех да рисувам като баварците.
Атмосферата бе невероятна. Трудно е да се опише всички. От някоя от колите бяха пуснали даже и музика. Танцът върху леда, бе на фона на ...

По едно време явно омръзна на всички и никой не караше. Ударихме го на лафчета, подпирайки се по колите. Сигурно така минаха около 20 минутки. Както седим и си приказваме, по едно време дойде една патрулка. Излязоха 2 полицайчета.
Полицай1: Всички собственици на BMW-та, с всички видове документи – при нас до патрулната кола!
В този момент някакво момче се изцепи ..
Някойси: Хахаха преебаха тия с баварците!
Другият полицай се обърна и каза:
Полицай2: Тези с опелите – също!
Е чак тогава умрях от смях. А този пич колко го псуваха, просто не е истина. Бях сигурен, че после е отнесъл някой друг шамар. На много от момчетата просто им направиха проверка и ги записаха в някакъв списък, а други получиха актове за нарушаване на обществения ред и създаване предпоставка за ПТП.
По едно време ни стана студено и се изнизахме тихо-мълком в суматохата …

Януари 2003 г.
Ходихме до София, за да закараме систъра до летището. На връщане, точно като слизах от магистралата усетих, че съединителя ми стана много мек и скоростите влизат трудно, понякога даже не искат. Боднах си 5-та скорост и така до Плевен. Много се надявах, да не се налага да спирам никъде, защото не беше ясно дали ще тръгна. Стигнах някак си до Плевен. Оставих даже колата на улицата, така че да е на писта. Още на следващия ден, я закарах на моя майстор, за да види какво става. Бях се притеснил, да не е съединител или скоростна кутия. Веднага ми изплува, какво правих съвсем скоро.
В сервиза ...
Аз: Виж какво и е, но се притеснявам да не е съединител или скорости
Майстор: Закарай я на кръговото пак и ще се оправи, ще видиш!
Аз: Какво кръгово бе човек?
Майстор: Айде стига си се правил на утрепан, преди коледа видях, че нищо и няма!
Аз: Бъркаш ме с някой.
Майстор: Теб може да те объркам, колата – не!
Малко неудобно ми стана, но после си казах „е кво пък“. Инструктирах момчето, да не споменава такива неща пред баща ми и се разбрахме да се чуем, след като разбере какво става.
След около час майсторчето много ме зарадва. Оказа се, че педала на съединителя има пластмасова тресчотка, която се е счупила. Струва цели 22 лв. След смяната, всичко си бе по старо му.
Е пак ми се размина :)
...............

Край!

[Svetlix]

Отново леко раздвижвам темата ...


За автомобилите, които винаги ще са на почит ...

Събота сутрин. Събуждам се добре отпочинал. Ставам, правя бърза ревизия на хладилника. Супер! Толкова много неща има, че се чудя какво ми се яде точно. Поглед през прозореца на къщата ми – невероятна природа. В задното дворче райграса е идеално окосен, хамака седи разпънат и чака да си закарам задника чак до там. На заден план планината е цялата в снежни пелени. Красотата на Алпите винаги ме е изумявала. Бил съм планинар на младини и съм видял наистина много. Но тази планина има своя невероятен чар.
Взех си бърз душ, избръснах се гладко. Принципно в дни като Сряда, Събота и Неделя е почти изключено човек да ме види избръснат. Още от 22-23 годишен си го въведох това правило и го спазвам до ден днешен. Реших, че този ден ще го направя специален за себе си. Ще правя само неща, които наистина харесвам, ще съм с хората, които наистина обичам и всичко ще е както аз намеря за добре. Облякох любимата си хавайска риза, в комбинация с любим панталон. Запътих се към гаража .. там ме чакаха 3-те най-красиви … но не жени. Това бяха 3 от сбъднатите ми мечти. Най-близо до входа от към къщата ми бе Нина. Това е моя Nissan 300ZX, 3.0 Twin turbo, тарга – черен на цвят.







Колата която не може да мине незабелязана никъде по улиците, въпреки преклонната си възраст. Красивите 18-ки джанти, в които е обута, отразяват всеки слънчев лъч и буквално хипнотизират, когато се въртят. Изборът на тези лъскави джанти си има своя история. Докато живеех в България, мой колега от клуб Нисан – България имаше никелирани джанти на колата. Наричах ги „дискотечни“. На неговата Primera седяха невероятно. Особено в комбинация с още някой друг никелиран детайл. Тук бях направил същото! Въпросната Primera бе на почит в Клуб Нисан България. Беше печелила даже конкурса „Автомобил на месеца“ през далечната 2014 г. Както и да е. Връщаме се на Нина. Черният кожен салон с жълти шевове бе невероятен. Мразя жълтото, но тук контраста на цветовете придобиваше друго измерение. Ароматът в купето и ми бе адски познат. Обожавах го! Изборът на този аромат не е случаен! Наподобяваше аромата на една кола, която имах преди много години. Тя също бе Nissan. Беше ми доставила страшно много удоволствие. Моделът и бе Almera N15, с малък и икономичен двигател 1.6, със скромните 99 кс. Това е колата, която обожавах и винаги ще помня. Отдавна търся да закупя такава точно и да я реставрирам, но явно ценителите на този модел не са много.
На пръв поглед по Нина всичко изглежда съвсем стоково, но не бе точно така. Двигателят и беше 280 кс. Без много изтезания и лек тунинг, е докаран до скромните 570 кс. Някои тунери докарваха 4-цифрени мощности. Тук обаче идеята е съвсем друга. Рядко впрягам тази голяма конюшна, но пък случи ли се – ставаше интересно. Обичам да излизам нежно с вратите напред от кварталната уличка. В града не му раздавам газ, защото тук законите са доста сурови. Дори и да не ме спрат органите на реда, знаят кой съм и къде да ме намерят. Какво да правиш – известността не винаги е добър спътник.
В следващия момент погледа ми се спря на втората кола - Меро. Меро е Mercedes SL60 AMG (R129) – сив металик, кабрио с твърд покрив.









Отдавна се води ретро, защото е произведен в далечната 1998 г. Той бе най-новата кола от трите. Тази бе с „малкия“ 6 литров мотор. Единственото, което не харесвам по тази кола е черния кожен салон. Просто малко не ми се връзва с махагона по таблото и типично дървения километраж. Но пък мощния V12 мотор е без аналог. Сравнително тромав ми се вижда,но пък звука му е невероятен. В по-ниските обороти не се чува грам как работи. След 3000 об/мин обаче, същия този мотор става неузнаваем. Невероятен прилив на сила и мощ. Басовият звук, който идва от лъскавия ауспух с надпис AMG те пронизва право в сърцето и те кара да даваш още газ, и още, и още … Но с тези 400 конски сили, бе за никъде. Въпреки това, тази кола излъчва невероятен респект, уважение, комфорт! Неща, които Нина няма как да ми даде. Това е перфектния автомобил за разходка през лятото. Обожавам да карам високо в планината на спуснат гюрук. Какво по-хубаво от това да дишаш кристално чистия въздух на планината и да чуваш звука на този прекрасен двигател.
Последната кола в този гараж бе и последната ми находка – Сиси! Това е колата, която буквално спасих от скарапа. Марката е Toyota, модел Supra, модификация 3.0 Twin Turbo 330 конски сили.









Естествено още след покупката, от двигателя остана само цилиндровия блок. С покупка на части от цял свят и доста тичане по сервизите, тази кола стана както искам. Двигателят бе около 700 кончета. Автоматичната и скоростна кутия я изхвърлих с кеф и сложих подредена от мен ръчна. Списъкът с подобрения по интериора е доста дълъг. Всичко бе максимално близо до автентичния вид но пък меко казано приятно и красиво.
Тези 3 автомобила бяха в отделен гараж и се караха само за удоволствие. Обичам като стана от сън, да отварям вратата и само да ги поглеждам влюбено. Те бяха една сбъдната детска мечта. Имах и отделен гараж за евридейките – семейното Lancer Evo и джипка Infinity.
Докато се наслаждавах на тези прелести ми звънна телефона. Телефонът ми също бе голяма гордост. Сега навсякъде всички имат телефони с видео връзка. Аз като един наистина открояващ се човек, имах абсолютно автентичен Nokia 8310.



Не са много хората, които помнят че някога е имало марка за телефони като Nokia. Но който го види и реагира доста спонтанно. Всички му се радват. Да си призная честно, този телефон го ползвах още докато със съпругата ми бяхме още гаджета. Тогава живеехме в гр. Плевен – България. Разговорите бяха невероятно скъпи и си пишехме доста SMS-и ..
Аз: Ало!
Секретарката: Шефе, руснакът е тук. Трябва да дойдеш да разпишеш договора, за който говорихме вчера. Клиентът е важен. Дошъл е с главния си технолог.
Аз: Подготви всичко, до 15 мин съм при теб.
Град Линц ми е на 15 мин с по-сериозно каране. По градския аутобан се стигаше много бързо до офиса ни.
Скочих в Нина. Завъртях ключа. Двигателят изръмжа приятно. Това харесвам на ретро автомобилите. Съвременните електромобили са пълен ташак. Никакво удоволствие от шофирането.
Настаних се удобно на Рекаро-то, закопчах колана, натиснах копчето за отваряне вратата на гаража и потеглих. Чувствам се специален с тази кола. Само като сложа длан на топката на скоростите и ставам нов човек. Надписът Nismo върху нея ми даваше допълнителен уют и спокойствие, че цялата конюшна ще ми се притече на помощ, само да дам знак с десния си крак. На един от светофарите, докато чаках да светне зеленото, успях да се огледам в огледалните витрини на един МОЛ. Побелелите ми коси издаваха, че не съм първа младост. Но пък какво ми е?! Чувствам се перфектно! Имам желание за всичко, не съм почнал да забравям, не пия виагра … ретро автомобила и ретро телефона с въпрос на личен избор. Това ме откроява. В този момент някакъв тиквеник ми развали гледката. Беше с някакво VW Golf 11 GTI хибрид. Слушаше няква гадна немска музика. В този момент реших, че въпреки белите си коси, младежа в мен не спи. Изчаках брояча, светна зелено на светофара и пришпорих Нина. Вкарах първа и настъпих газта. Гумите след мен оставиха черта. Задницата на колата леко се засука – първо леко на ,ляво, после леко в дясно. Чух приятен рев под капака си. Golf-ът не се даваше. След 2-3 кръстовища обаче само видях LED-фаровете му в огледалото ми. Потупах Нина по арматурното табло и и казах “Може и двамката да сме на години, но все още ни бива!“.
Ето че вече съм с сградата на компанията, в която работя. Влязох в подземния и паркинг. Паркирах между едно Audi A8 и супер реставрирано BMW E30 M3. Audi-то даже не го отразих. Изгледах бавареца с влажен поглед и отново се замислих „Божее, какви автомобили са правени през миналия век. Сега всичко е пластмаса n-то качество. А преди се смеехме, на първите Audi A4, че им правят таблата от евтина пластмаса и подрънкват…“.



В офиса ме очакваха шефа на една руска фирма за битова химия, заедно неговата техноложка. С тях съм се срещал многократно. Имахме изграден език на комуникация. Това са от хората, с които наистина ми е кеф да работя. Момчето е на около 30 години. Въпреки, че е сравнително млад, има невероятен нюх за хубавите неща в живота. Разбира от всичко. Главната му техноложка е доста по-мълчалива. За сметка на това е невероятно красиво създание. Не е трудно да си мълчиш с нея. Като те погледне право в очите и със сигурност забравяш, какво точно си искал да и кажеш. Висока, с дълга руса коса, сини очи … и докато я оглеждах забравих още какво. Преди да стане главен технолог на този завод е била учителка по химия, някъде в Подмосковието. Веднага ми се появи музика в главата, която подхожда за тази жена …



Принципно съм женен, но срещата с красива жена тук в Австрия си е събитие. Такова създание е достатъчно да мине веднъж по главната улица на града, за да се говори за това поне цял следобед. Още при първото ми идване тук, през далечната 2014 година, бях стигнал до извода, че „Когато стигнеш в държава, където кравите са по-красиви от жените – значи си в Австрия“.
Срещата мина бързо. Упражнихме си българския. Момчето бил 3-4 пъти на море в България. Много обичал тази страна, но от както Слънчев бряг бил превърнат целия в бардак с яхтено пристанище, спрял да ходи. Обаче помни завиден набор от думи. Помни също и че са му откраднали документите и парите в някаква дискотека, докато се разхождал пиян …
Слязохме заедно в подземния паркинг. Той видя Nissan-a. Усмихна се широко и каза:
Руснака: Тази кола, заедно с GTR и Skyline R-34, са вечните икони. На сила съсипаха марката Nissan. Сега не караме автомобили. Младежите не могат да ги оценят, но аз знам, че това са автомобили за познавачи, а не за чикиджии!
Аз: Благодаря!
Руснака: Твоя ли е?!
Аз: Да! Това е 12-ти Nissan, който карам.
Руснака: Аз съм с BMW-то. Това е истинска М-ка. Един германец на твоите години я проигра на покер в Сочи.
Аз: Това автоматично затвърди мнението ми за Вас. Значи и вие не сте чикиджия!
Руснака: Хахахаха! Хубави хора сте вие българите. Винаги сме се разбирали с вас. Жалко че преди години тръгнахте по грешния политически път.
…………………………
Доста поговорихме с този мъж. Доста интелигентен, с ясна визия за нещата. Имаше и доста интересни размишления за нас българите. Нарече ни глупаци, защото сме продали така евтино родината ни и не сме се борили за нея. Може и да е прав! За сметка на това техноложката му не обели нито дума. Само се оглеждаше с нежно смразяващия си поглед.
След добре свършената работа, реших да се повозя. Пуснах се по аутобана до Залцбург и се насочих право към планината. Едно от любимите ми места за возене бе Großglockner Hochalpenstraße. Това е проход, който е платен през лятото, зимата не. Малката подробност за зимата се крие в това, че е затворен и се намира на метри под снега. Ако Беклемето Ви се вижда висок и със завои, значи определено нищо не сте видели. Върховата точка на този проход е на около 2500 м н.в. Мястото е уникално красиво! Гледките спират дъха, трябва да си абсолютен кретен, за да останеш сляп за това, което е сътворила майката природа. Пред погледа ми постоянно излизат ледници и върхове с височини над 3000 м. н.в. Движение почти няма, асфалтът е гладък като стъкло. Бяхме само аз и моя Nissan. Свалих таргата, за да имам по-хубава панорама, сложих очилата и дадох газ до ламарината. Задницата на колата реагира като след удар с камшик. Вкарах втора, чу се приятно съскане от турбините и последващ приятен рев от мотора. Оборотомерът играе приятно между 5-6000 об/мин … невероятен кеф! А когато чуя звука на Blow-off направо настъхвам. Леко променения ъгъл на завиване, заедно с модификациите по задния мост дават много приятен резултат. Танцувалната стъпка по завоите е супер! Реших че ще се возя до момента, в който ми свършат накладките. Всъщност това не е возене, това е нисък полет с реактивен самолет. А звука на мотора, музиката на гумите, прегръдката на седалката – удоволствие, което малко автомобили могат да доставят … Чувствам се в някаква невероятна летаргия. Имах усещането, че съм на самотен остров, с висока планина. По-скоро на острова на вечността …

… в следващия момент се събудих в някаква бяла стая. Всичко ме болеше. Не можех да стана от леглото. Май бях в болница. До мен седеше медицинска сестра. Тя ми каза, че жена ми е тук и иска да ме види. Погледнах – това момиче не бе моята жена. Приличаше на …. Бившата ми приятелка. Не само приличаше на нея. Направо си беше тя. Годинките си бяха казали думата и при нея. Беше се посбръчкала, остаряла, напълняла … не беше екзотичното гадже, което бях забил в далечната 2005 г.
Аз: Къде съм?! Това не е моята съпруга. Махнете тази жена от мен!
Кали: Ти си забравил. Ние сме отново заедно, вече колко години станаха!? Нали с Ани се разделихте?!
Аз: Не е вярно! Не е вярно!..

Както крещях и се събудих. Беше кошмар. Всъщност не знам дали беше кошмар. Да бях си в моята стая. Ани беше до мен и се събуди.
Ани: Какво ти е? Какво сънува? Кошмар?
Аз: Да! Всъщност не … не знам.
Ани: Какво точно сънува?
Аз: Нещо което не знам дали искам да се случи .. или поне се надявам на част от него. Ще ти разказвам друг път. Сега заспивай.
……

КРАЙ!

Коментар от автора:
Това не е истинска история. Всяка прилика с лица и събития е напълно случайна и неволна. Историята е изцяло авторска и е почти 1:1 с мой сън. Снимките не са авторски, а са от нета. При писането на разказа няма пострадали автомобили :)