Възрожденски Стихотворения от Велики Българи!

[hooligans]

Тук пускаите само стихотворения, без коментари!!!

Свобода или Смърт
Иван Вазов
На край, теглото наше до върха си пристигна
и ножът агарянский до кокала опре,
и цял народ отчаян си знамето издигна
оковите да счупи ил храбро да измре.

Почна се битка люта и черна кръв затече,
между тиран и робът зафана се борба,
омраза петвековна избухна страшно вече,
вулканът с гръм и с лава внезапно закипя!

Полмесеца и кръста ужасно се сблъскаха,
Балканът разтреперан начена да гърми…
И българските гърди по-силно затуптяха,
и българското име екна по вси страни.

О, храбри панагюрци! О, синове достойни,
във вази е кипяла Асеневата кръв,
вий първи меч дигнахте и пряпорците бойни
и пуснахте на воля Шишмановия лъв!

Задрънкай, гусло моя, гърмете вие, струни,
и звукове по-мили издайте тоя час,
че духове велики имало помежду ни,
че бъдеще светливо имало и за нас.

Но върлий азиатец, обзет от ярост дива,
великата идея да я зарине в гроб,
сече, гори и роби, обесва и убива —
по-скоро да помаже въстаналия роб.

И цялата Европа да спази мир злокобен,
съзира хладнокръвно как падаме и мрем
и не простира ръце на наш народ поробен

да го избави веке от срамният ярем.

И казва, като мисли за плячка само тлъста:
„Хасан е нам потребен, нам требува мирът!“
И гледа как полмесец безчести, тъпче кръста
и милиони души как в робство пищът!

Но племето славянско, във мъките калено,
омръзна му да тегли туй иго на светът
и бори се юнашки… на бога уверено
и гръмогласно вика: "Свобода или смърт!"

[AmW]

Иван Вазов
Новото гробище над Сливница

Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и "Лека нощ" навеки си казахте
до втората тръба.


Но що паднахте тук, деца бурливи?
За трон ли злат, за някой ли кумир?
Да беше то - остали бихте живи,
не бихте срещали тъй горделиви
куршума... Спете в мир.


Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.


Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб забвеньето цъфти.
Кои сте вий? Над сянката ви клета
не мисли никой днес освен поета
и майките свети.


Борци, венец ви свих от песен жива,
от звукове, що никой не сбира:
от дивий рев на битката гръмлива,
от екота на Витоша бурлива,
от вашето ура.


И тоз венец - той няма да завене,
и тая песен вечно ще гърми
из българските планини зелени,
и славата ще вечно пей и стене
над гробни ви хълми.


Почивайте под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба, ни вожд,
ни славний гръм на битките победни,
към вечността е маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!


А това е нещо което прочетох в една от къщите музеи в Копривщица :

Клетвата на копривщенските революционери

"Заклевам се в името на Всемогъщия Бог, че за славата на народа и за честта на Православната вяра ще забия петстотингодишния ръждясал български нож в гърдите на келавия турски султан.Ако престъпя клетвата си да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание."

[los_tigros]

Любен Каравелов

Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост:
който веднъж те погледне,
той вечно жалее,
че не може под твоите
сенки да изтлее,
а комуто стане нужда
веч да те остави,
той не може, дорде е жив,
да те заборави.
Хубава си, моя горо,
миришеш на младост,
но вселяваш в сърцата ни
само скръб и жалост,
твойте буки и дъбове,
твойте шуми гъсти
и цветята, и водите,
агнетата тлъсти,
и божурът, и тревите,
и твойта прохлада,
всичко, казвам, понякогаш
като куршум пада
на сърцето, което е
всякогаш готово
да поплаче, кога види
в природата ново,
кога види как пролетта
старостта изпраща
и под студът, и под снегьт
живот се захваща

[nero]

Епопея на забравените - Иван Вазов

Опълченците на Шипка

О, Шипка!

Три деня младите дружини

как прохода бранят. Горските долини

трепетно повтарят на боя ревът.

Пристъпи ужасни! Дванайсетий път

гъсти орди лазят по урвата дива

и тела я стелят, и кръв я залива.

Бури подир бури! Рояк след рояк!

Сюлейман безумний сочи върха пак

и вика: "Търчете! Тамо са раите!"

И ордите тръгват с викове сърдити,

и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.

Върхът отговаря с други вик: ура!

И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;

дружините наши, оплискани с кърви,

пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,

всякой гледа само да бъде напред

и гърди геройски на смърт да изложи,

и един враг повеч мъртъв да положи.

Пушкалата екнат. Турците ревът,

Насипи налитат и падат, и мрат; -

Идат като тигри, бягат като овци

и пак се зарвъщат; българи, орловци

кат лъвове тичат по страшний редут,

не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.

Щурмът е отчаен, отпорът е лют.

Три дни веч се бият, но помощ не иде,

от никъде взорът надежда не види

и братските орли не фърчат към тях.

Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -

кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.

Талазите идат; всички нащрек са!

Последният напън вече е настал.

Тогава Столетов, наший генерал,

ревна гороломно: "Млади опълченци,

венчайте България с лаврови венци!

на вашата сила царят повери

прохода, войната и себе дори!"

При тез думи силни дружините горди

очакват геройски душманските орди

бесни и шумещи! О, геройски час!

Вълните намират канари тогаз,

патроните липсват, но волите траят,

щикът се пречупва - гърдите остаят

и сладката радост до крак да измрът

пред цяла вселена, на тоз славен рът,

с една смърт юнашка и с една победа.

"България цяла сега нази гледа,

тоя връх висок е: тя ще ни съзре,

ако би бегали: да мрем по-добре!"

Няма веч оръжье! Има хекатомба!

Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,

всяко нещо - удар, всяка душа - плам.

Камъне и дървье изчезнаха там.

"Грабайте телата!" някой си изкряска

и трупове мъртви фръкнаха завчаска

кат демони черни над черний рояк,

катурят, струпалят като живи пак!

И турците тръпнат, друг път не видели

ведно да се бият живи и умрели,

и въздуха цепят със демонский вик.

Боят се обръща на смърт и на щик,

героите наши като скали твърди

желязото срещат с железни си гърди

и фърлят се с песни в свирепата сеч,

като виждат харно, че умират веч...

Но вълни по-нови от орди дивашки

гълтат, потопяват орляка юнашки...

Йоще миг - ще падне заветният хълм.

Изведнъж Радецки пристигна със гръм.

...........................

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

[parno]

Братя Миладинови

Попейте ми, красни македонски деви,

попейте ми ваште невинни припеви,

втъкнете си китки, пратете ми клик

на вашия кръшен и звучен язик.

Треперяйки сладко, аз ще да ви слишам

и към вас ще фъркам и ще да въздишам

ведно с тиха Струма, ведно с мътний Дрин,

ведно с ека жалний, що праща Пирин;

летете, ехтете, песни македонски,

печални кат песни на бряг вавилонски,

сдружени с въздишки и с оковен звън,

дигайте, будете от гробния сън

тез спомени стари, тез преданья вети,

що кат сенки чудни пълнят вековете:

юнаци измрели без гроб, без венци

за хорска свобода паднали борци,

орляци левенти, дружини отбрани,

покрити със слава, със кърви и с рани,

наредени мълком, готови за бран,

окол Крали Марка - вечен великан!



Дивний Крали Марко! Всеславянска славо,

на тъмни фантазий създанье мъгляво,

Ролан македонски, заветен и мил,

ти векове с твойто име си пълнил!

По кои полета, по коя пустиня -

ти не си размахвал сабя дамаскиня?

Да не се е мяркал твоят страшен стан?

Къде не си мятал златен боздуган!

Де не си се борил с Муса Кеседжия?

Де не си препускал коня Шарколия?

В коя скала здрава, във кой камък як

диря не остави грамадний ти крак?

От Белграда до Прилеп, де в глуха пещеря

турят ти въртопа тъмните поверья,

до Кукуш печални и до Хеликон

призракът се носи на черний ти кон

и се мярка твойта неизмерна сенка.

Коя ли бе тая баснословна ненка,

що откърми тоя дивен исполин -

с един крак на Емус, с другий - на Пирин?!



Летете, о , песни, спомени големи,

въздишки последни за бившето време!

Пейте ги, девици, при Пинд и при Шар,

пейте ги при Струга, град хубав и стар,

дето се родиха двата Миладина,

на Македония двата верни сина.



Във влажни тъмници, пълни с мрак, вони,

помежду вековни и потни стени,

гниеха два братя, в окови два роба,

кат два живи трупа, фърлени в два гроба.

Векове минаха!...От слънце заря,

нито от надежда до тях не огря!

Проклети бъдете, о, тъмници влажни!

Колко вий стопихте, сърца, сили снажни,

колко зли насилья, жъртви, младини

погълнаха ваште смрадни глъбини!



Димитрий бе влязъл пръв у свойта бездна.

Константин по-после кат него изчезна.



Защото в един век, за правдата глух,

разбуждаха смело народния дух

и на братя родни чрез родното слово

те готвеха битви и бъдеще ново;

защото те първи усетиха срам -

туй велико чувство, и в глухия храм

сториха да екнат химни ясни богу

на язик, погребан от векове много;

защото казаха: "Народ сме велик

и господ познава нашият язик!"

И викнаха силно: "Мразиме хомотът

позорен и мръсен на фанариотът!"

Защото смеяха, без да ги е страх,

с силний да се борят и не бе ги грях

да пропаднат жъртви заради народа

с тия сладки думи: наука, свобода;

защото сбираха песни по цял край,

тъй както при Тунджа момите през май

триндафили сбират и в кошници гуждат,

затова по-рано от сън се събуждат;

защото увиха китка миризлива

от здравец и росен, и от клас на нива;

защото от всите гори и реки

седенки и сватби, хора и тлъки

напевите сбраха, въздишките сляха,

на седата старост в паметта копаха;

защото струпаха в един общи тон,

всичко що бе отзив, припев, звук и стон,

затова една нощ патрикът нахлузи

свойто черно расо и злобно каза:

"За тез два хайдука трябват железа."



И ето защо са днеска оковани,

и в тия тъмници живи закопани.



Дълго те търпяха. Тъмничният смрад

отравяше бавно животът им млад.



Везапно известье за милост довтаса.

И Фенер, котило на ехидна раса,

гняздо на кощунство, на леност, на блуд;

Фенер, по срама си позорно прочут;

Фенер, от където през векове цели

разврат и мъртвило в света са се лели

и който забули всичкия възток

с една гъста мрежа и никой тълчок

на духа не даде нито мисъл нова

на човека, паднал във дрямка сурова,

без вяра в борбата и без идеал;

Фенер при такваз вест потрепера цял

и уплашен рече:"Друг е божий съд!

Тия два убийца трябва да умрът!"



И кат се прекръсти, прати им отрова.



Нощта бе студена, мрачна и сурова.



На заранта рано тъмничния свод

огласиха думи: милост и живот!

А бедните братя в предсмъртни страданья

изпущаха свойте последни стенанья.

И вече обзети от гробния хлад,

те пращаха сбогом на божия свят

и шушукаха тихо с гаснееща сила:

"Как много те любим, Българио мила!"

[znainainai]

ХАДЖИ ДИМИТЪР

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабя на две строшена;
очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жетварка пее нейде в полето,
и кръвта още по силно тече!

Жетва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небе, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят в трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, засмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!

автор: Христо Ботев

[1z]

На руските воини

О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?



Желали би вас възхитени

да срещнем со сълзи и с китки...

Но идете вий настървени,

на грозни зовете ни битки!



Желали би вас да прегърнем

и тоз път сърдечно, горещо.

Но взорът ви свети зловещо...

Как ръце сега да разгърнем?



О, руси! Аз друг път ви славях

за подвиг велик и чудесен,

високо ви лґкът поставях

във мойта душа, в мойта песен!



Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко –

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!



И пак не ви мразим (не крия:

обича ви още народа);

но любим и свойта свобода,

стократно пµ любим я ния.



За тоз кумир ние се бием

и с чужд, и със близък упорно

и няма ний врат да превием

пред никакво иго позорно!



О, колко ви, братя, жалея!

О, как би желал, братя клети,

свобода и вам и за нея

кат нас да живейте и мрете!




Иван Вазов 1916





ПА ШТА СИ ТИ?
Иван Вазов

Па шта си ти? - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
Па шта си ти? - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;
Па шта си ти? - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;

че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
"Тук българи са, българи от памтивека!"


Април, 1913 г.



"Ни педя земя!"



И рече безумец: несть Бог!*



Славянство? - глупост, братство? - празна дума.

Достойнство! - вятър, чест? - безсмислен звук!

Свещена клетва? - за хитреца глума,

измама за простака тук.



О, Сърбио, така ли оправдаваш

небратските си замисли към нас?

С таквиз ли думи дръзки заглушаваш

на съвестта неумолимий глас?



Така ли ти свети права убаряш,

и връзките с честта като скъса

на знамето си тоз позор писа?

Ний чуваме те гневно да повтаряш:



"От Македония ни педя вам!"

Но таз земя е наша, наша, наша!

Светата българска реч я оглаша,

земя е скъпа нам!



Тя жив е къс от нашто живо тело,

през вековете с нас страда, диша,

и с тръне увенчаното и чело,

тронува, грее в нашата душа.



За нея бяха жертвите безкрайни,

за нея мряхме при Люлебургас,

за нея, след триумфите си сяйни,

не лаври - траур носим в тоя час!



На наший зов за правда, мир, свирепо

крещиш: "Ни педя!" - брат не, злобен враг -

И в умопомраченье слепо

С Миладиновия меч ни плашиш пак.



О, пак ли сеч? О, пак ли по полята

славянски братски кърви ще текат?

Историо, не давай си листата,

не вписвай в тях на тия дни срамът!




Май 1913 г.

В окопа


Кървавият бой престана,

мракът нощни наближи.

Паднал българин в окопа

там до сърбина лежи.



Един други се убили;

куршум щику дал ответ.

Гаснат сили, скоро двама

ще оставят белий свет.



- Брачо - сърбинът изпъшка, -

гаче те познавам аз?

- Аз съм, Йово, добра среща,

господ пак събира нас.



Жал ми е за теб, сюрмахо,

имаш дребна челяд ти!

- Фала, брачо... Памет тъмна... -

Кой си, я ме подсети,



дека с тебе се видяхме?

- Във Алексинацкий бой -

турска кръв там проливахме...

- Петко! Ти си? Брачо мой,





опрощавай... Лепо помня,

без теб тамо аз бях леш.

Майка ми за твойто здраве

често палила е свещ...



- Сполай, Йово... Няма нужда,

ти по-харно отплати!...

Ний избихме се кат псета,

господ нека ни прости.



- Брачо! - Йово, аз умирам...

Огън, жажда! Ох, горйъ!

- На водица в манерката,

пийни, брат. И аз ще мръ.



- Сполай, Йово... па прощавай,

свърших!... Моят гроб е тук!

- Петко! И аз с тебе брачо:

ще заспим един до друг!



Мръкна. Въз полето бойно

падна нощната мъгла;

пад мъглата спят спокойно

хладни, кървави тела.

[Night_elf]

Христо Ботев

Елегия

Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
"Търпи, и ще си спасиш душата?!"

Той ли, ил някой негов наместник,
син на Лойола и брат на Юда,
предател верен и жив предвестник
на нови тегла за сиромаси,
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!

Той ли? - кажи ми. Мълчи народа!
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас за свобода:
намръщен само с глава той сочи
на сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.

Сочи народът, и пот от чело
кървав се лее над камък гробен;
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости!

А бедният роб търпи и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия,
откак окови влачи народа,
броим и с вяра в туй скотско племе
чакаме и ний ред за свобода!

[Vasseto]

....

[jijibs]

Гордея се, че във форума има такава тема!

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Моите песни

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.

Януари 1913

[Luper]

едно от най-злобливите:

Тежко, тежко! Вино дайте!
Пиян дано аз забравя
туй, що, глупци, вий не знайте
позор ли е или слава!

Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!

Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин, -
тез, що залъкът наеден
грабят с благороден начин, -

грабят от народът гладен,
граби подъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!

Грабете го, неразбрани!
Грабете го! Кой ви бърка?
Скоро той не ще да стане:
ний сме синца с чаши в ръка!

Пием, пеем буйни песни
и зъбим се на тирана;
механите са нам тесни -
крещим: "Хайде на Балкана!"

Крещим, но щом изтрезнеем,
забравяме думи, клетви,
и немеем и се смеем
пред народни свети жертви!

А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!

О, налейте! Ще да пия!
На душа ми да олекне,
чувства трезви да убия,
ръка мъжка да омекне!

Ще да пия на пук врагу,
на пук и вам, патриоти,
аз вече нямам мило, драго,
а вий... вий сте идиоти!

П.С. само на възрожденци ли що загърбвате символистите

[tisho_tch]

Христо Ботев

ДЯКОН ВАСИЛ ЛЕВСКИ

[Първи вариант на стихотворението "Обесването на Васил Левски"]

О, Майко моя, родино света!
Защо тъй горко, тъй скробно плачеш?
Гарване и ти, птицо проклета,
над чий там гроб тъй грозно грачеш?
О, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня;
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас вов пустиня!

Плачи! Там близо до град София
вида аз стърчи черно бесило.
И твоят един син, Българио,
виси на него... Със страшна сила.

Зимата пее свойта зла песен.
Вихрове гонят тръни в полето
и студ, и мраз - плач безнадежден!
Навяват на теб, теб на сърцето!

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в мъглата;
старци са богу молат горещо,
жените плачат, пищат децата!

Умря той вече! Юнашка сила
твойте тиране скриха в земята!
О, майко моя, родино мила,
плачи за него, кълни съдбата!

[onion]

Иван Вазов
Тъгите на България - Горко, пилци, вам!

(По Виктор Хюго)

Женската? Умряла.
Мъжката къде й?
Котка я хванала,
костите гризе й.
А пилците бедни
кой ще ги погледне?
Не знам.
Горко, пилци, вам!

Без овчар, без куче
стадото стои,
вълкът кръв да смуче
тамо се върти.
Кой ще да закрили
агънцата мили?
Не знам.
Горко, горко тям!

Майката убита,
обесен мъжът,
в къща мразовита
децата реват.
Кой ще се накани,
за да ги нахрани?
Не знам.
Горко, дяца, вам!

Мъртъв е юнакът,
левът е без мощ,
изново читакът
точи своя нож.
Ами кой ще стане
робите да брани?
Не знам.
Горко, братя, вам!

[golf rlZZZ]

Патриот-ХРИСТО БОТЕВ


Патриот е - душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

продава си и душата.



И е добър християнин:

не пропуща литургия;

но и в черква за туй ходи,

че черквата й търговия!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

залага си и жената.



И е човек с добро сърце:

не оставя сиромаси;

но не той вас, братя, храни,

а вий него със трудът си!

И секиму добро струва,

само, знайте, за парата,

като човек - що да прави?

изяда си и месата.

Много е актуално и сега,век и половина по-късно...

[velinsl]

NERO, това е целия вариант

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА
11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
насипи налитат и падат, и мрът; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всичките нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" - някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!