Българските писатели...

[reinhard]

....който не е пил казанлъшка гюлова ракия, - той нищо не знае, от нищо не отбира. Ах ти, моя люляно, ти казанлъшка гюлова ракийко! В твоите алкохолни искрици се скриват стотина тома из най-знаменитите епохи на българската история, които са пълни с хиляди велики с славни подвизи, с Димостеновски красноречия, Aтиловски походи, с Ватерловски сражения и пр. и пр. Който те е пил веднаж, той никога не може да те заборави, а който те попива честичко, той оставя в българската история по няколко извънредно важни психологически революции. И аз съм те пил някога си, и аз съм се наслаждавал от твоя аромат, и аз съм имал удоволствие да изпитам твоята приятност... Ох, вярваш ли, и до тая минута помня твоите животворящи сили и твоето нравствено и физическо значение. Когато те пият смъртните богове, то усещат такава забележителна приятност, каквато не усеща даже и онзи, когото гладят вечер преди да заспи по петите, нито пък онзи, комуто Господ Бог е помогнал да получи наследство от непредвидена страна. А каква е твоята бистрота, каква е твоята белота! Сребро, брилянт, сълза, капка от роса, хрустал, който виси в черкова на полиелеите... Вземете билюрова чаша, измиите я добре, налейте я до половина с тая божествена влажност, закрийте с два пръста лявото си око и погледнете в нея с дясното... Охо-хо-хо, сълза, да я вземе дявол!

Любен Каравелов

[Geleto]

Николай Хайтов

Г О Р А

Нейното очарование е очарованието на живота. Неведомата й сила е във властното й обаяние на сурова и нежна майка, която ражда, кърми, която дава и ни закриля, вдъхновява и дарява.

Какво ли не е дала тя на хората! Списъкът на нейните благодати, който почва с въздуха и свършва с водата, е всеизвестен и безкраен, но на нейния празник не за тия благодати ми се иска да говорим: за въздуха, водата и дърветата, но за красотата и вълшебствата на „зеления мир“, които не влизат в производствените планове и сметки, за нетленните й дарове, за нейните удивителни загадки.

Една загадка са например шумовете в гората… Представете си: лятна привечер в боров лес. Неми дървета, застинали в дрямка. Клони, потънали в мир. Листа, които отпочиват след душната жега. Изведнъж долавяш някакъв звън, наподобяващ на жужене. Бръмчене от тихи струни, звъннали над тебе като песен. Озърташ се — никъде никаква жива душица! Кой тогава произвежда дивната мелодия, която те опива? Откъде се носи тя? От тавана на гората ли се процежда хладен въздух или от земята се вдигат нагорещени вълни, уловени от мембраните на милионите иглици?

Озърташ се — напразно! Пеят струните невидими — галят те, потопяват те в чудната си песен и след малко ти забравяш — външни ли са тия струни или те са струните ти вътрешни, екнали в съзвучие с немите стволи и притихналите клони на бориките.

Залезе слънцето, стъмни се и звънтенето изчезне и до ушите ти долитат звуци нови, неочаквани, ту скърцане на зъби, като че някого бесят, ту задавени въздишки, като че се прощават бор с бор, като че бор с бор се люби, като че се дави бор с бор! Въздишките се сменят с драскане на нокти, драскането — със свистене, което замира постепенно, за да се превърне в стон.

Тъй звучи тихата гора и като го избива ту на жалба, ту на страхове и страсти, въвлича те в своите жалби, нагорещява те със своите страсти, вълнува те със своите драми и те прави съучастник!

Шумовете в гората наподобяват нейните светлосенки: дохождат неочаквано, менят се ежечасно и представляват също тъй една игра, само че не игра със звукове, а със светлини — непостоянна както шумовете и капризна, както е играта с тях. Светло и сянка — това е играта! Проснат се дългите сенки — завъртат се… Съберат се, съчетаят се и в сенчест полумрак, разстилат се в постеля на умиращия ден или се сгъстяват, за да превърнат гората в бездна от мастило. Сенките се движат заедно със слънцето — ту къси, ту върлинести, галят се с хладни езици, дебнат те или те подслушват, връхлетяват те като вампири или нежно те прегръщат като нимфи.

Гората е населена от сенки — свят от сенки неспокойни, мързеливи, жизнени, живи, откровени и потайни, смехотворни, застрашителни, играещи със слънцето на „жмичка“. Те кръжат около дънерите на дърветата с вечния копнеж да бъдат освободени, забравили, че те не са дървета, а сенки на дърветата, че ако се отскубнат, в същия миг те ще бъдат унищожени и стопени.

Гората си играе не само на „черно и бяло“. Окъпе ли я сутрешното слънце в пурпур, зеленината й се превръща в лилаво. Засипе ли я слънцето с жар — зеленината засивява като че извадена от пепел. Обърнат ли се уморените лъчи към залеза, ободреното зелено потъмнява, за да се превърне в синкавозелено, приготвено за „лягане“.

Изгрява зеленото заедно с изгрева. Залязва заедно със залеза. Наедрява с часовете на деня, за да се стопи в синините на настъпващата вечер, след като те е окъпало със свежест, освежило те е с баграта си, подмладило те е със зелената си красота.

А миризмите на гората! Нейните аромати!

Вълшебна е възбудителната миризма на тръпчиво зелено, смесена с миризмата на земя, на мащерка, мента, борина, игличе, кокиче, минзухар, липа и люляк, с миризма на стари листа, на трева зелена и увяхнала, на камъни от слънцето напечени, на изпръхнала кора, на стопени снегове, преспи остарели… Слагайте, слагайте още… всъщност няма какво да слагате — помъчете се да помиришете и ще разберете не с разума, а със своя простосмъртен нос живота в един букет от горски аромати! Животът, който се ражда! Който се възражда! Който вика „сбогом“ на света или празнува цветното си тържество! Животът, който се превръща в земя (листата, дето гният или са изгнили)! Земята, която се превръща в живот (соковете жизнени)… Животът в прилив, животът в отлив! Животът, който пулсира в миризми, осъществява се в аромати, за да ви покаже, за да ви подсети, че и вие сте частица от букета на всемира!

Всяка гънка на гората е живот! Той е не само в набъбналите стволи, в корените, сграбчили земята, във фукналите към небето клони, в листата, които пият с устицата си слънчевата светлина, за да я превърнат в скорбяла. Всичко е живот — накъдето се обърнете!

Жив е лишеят по клоните обвесен. Живи са ръждивите петна от спори по иглиците, заредени със стихията на някакво си бъдеще. Кората е скривалище на живи, листата — и зелените, и окапалите вече — гъмжат от невидимите хищници, бактерии, зверчета и зверове, производители на „хумус“. Земята в гората — това е лабиринт от ходове и дупки, от скривалища потайни, населени със същества, съдбовно свързани с гората на живот и смърт. Гората е тяхната люлка — все едно дали са малки като мравката или могъщи като „баба меца“, дали са крилати като орлите, или са като червеите пълзящи! Все едно: гората е техният всемир!

Помислене колко съдби в ръцете на гората! Колко драми в нейните предели! Какво съзвучие от противоречия! Разноликият живот кипи в люлката-гора на всяка стъпка — ту мирен, съзидателен, ту безмилостно ожесточен, героичен, ту кротък: понякога яростен, понякога нежно любовен, населен с мълчание, ревове и песни, с писъци на ужас, с възгласи на удоволствие.

… Горски свят на вълшебства и загадки, препълнен с музика и аромати, където философията е написана върху дървени скрижали със сиглите на короядите и подписана с ноктите на вятъра.

[emo-gar]

И това е написано от българин,даже е изпято от такъв...Напълно покрива ..душата ми.Не съм поет ,още повече музикант,та ми позволете да ..цитирам
http://vbox7.com/play:278cfb6e

[Nick_axe]

Чудомир

Аламинут
Чудни работи стават по света, баджанааак, големи работи! Какви изобретения, какви изкусности и каква бързина!
Едно време наканим се, да речем, на панаир да идем. 3астягаме колите, натрупаме сено, настелем черги, напълним торбите с хлябове, накачим се фамилиарно, па: «Ха бре! Де бре! Дий!... Ъъъс! Гя-гя-гя...» Веднъж спреш да напоиш воловете, други път да ги нахраниш, трети път, че се мръкнало, за да пренощуваш; че ден, че два, че за три дни в Заара, дето има една приказка.
А сега: аламинут! Всичко е аламинут. Метне се, да речем, някой на аероплана, за два дни обиколи всичките земни кълбета и си кацне пак у дома. Нищо и никакъв човечец се качи други път и дорде го чуеш да рече «пррр...» над главата ти, изгуби се и още не ти изсъхнала плюнката, ходил в Ерусалим и си иде хаджия.
Учен свят! Дяволски свят! И по звездите почнаха като кози да се катерят, и на морското дъно слизат чак раци да ловят - да се чудиш и маеш просто!
И не само големите, а и малките се специализираха и се отракаха тъй, че не можеш и приказките им да разбереш вече. Ей на, на наша Пена, сестрата, хлапето да вземем. Свърши не довърши шести клас, прибраха го в киното при машината. Стоя, колкото стоя там, направиха го помощник-оператор и сега върти оня ми ти чекрък и ги дъни едни думи - чудесия.
- Вуйчо - вика, - аз - вика - мога да разглобя цяла опература бурма по бурма и пак да я направя аламинут. И адактора - вика, - и фор... фор-фер... щеркера, и всичко!
- Какво е това фър-фър-щъркел? - питам го.
А то:
- Не е - вика - фър-фър-щъркел, а фор-фер-щеркер, форферщеркер!
Виж каква дума само, можеш ли я каза наведнъж, а? Аз от три месеца си я повтарям като молитва и пак не мога да я докарам. Германска дума била, пуста да остане! Голям напредък, голямо нещооо! Разглоби му едно радио, един грамофон, да речем, електрически звънец, ютия, армоника и каквито щеш още главни машини,тури им частите в една торба, раздрусай я, разбъркай ги, колкото щеш, щом му ги дадеш - ще ги сглоби, ще ги направи наново всичките. Амии! Ще ги направи аламинут! Такъв един келеш се е извъдил, да му се не надяваш.
Майстория, баджанак, майстория, техника и бързина! В наше време, дорде достигнеш по-голяма служба, побелеят ти и веждите от старост, а сега срещнеш някое голобрадо офицерче:
- Какъв сте, ваша милост?
- Майор! Подполковник!
- На каква служба сте, моля ?
- Началник на отделение! Областен доктор! Инспектор по залесовките!
Още не си залесило територията под носа, и инспектор! Ди-рек-тор!...
Ами тъй ли правехме ние с младите момичета някога, а? Тъй ли се любехме? Хванеш се на хорото най-напред срещу нея, че я поглеждаш и стрелкаш с очи, че пъшкаш и най после се редиш да й намигнеш и тя я те видяла, я не. Чак след това ще се пресрамиш да се хванеш до нея, тя ще ти подаде кутрето си, ще извие глава на обратна страна, ще се зачервите и двамата, ще ви засъхнат езиците и нито ти ще можеш да речеш думица, нито тя. Сега Аламинут! Едно поклонение, значи, една хватка през кръста, залепнат един в друг, сякаш им правят опаковка, и ето ти тебе румба!
Бързат сегашните млади, бързат. И всичко се е хукнало, сякаш никой го гони. И призовките бързат, и изпълнителните листове, и сроковете на полиците, че даже и ражданията изпревариха закона за насърчението им.
Този петък не, а миналия отишло на Антона Куйката момчето с годеницата си да си вадят вула за сватба. Наместникът им рекъл по-напред да си извадят медицински свидетелства, че са честни, почтени и здрави. Отишли те, прегледал ги докторът и двамата на бърза ръка, написал им свидетелствата, върнали се и получили вулата. Това било в петък, значи. В съботата се стягали, приготовлявали, насам-натам и в неделя - сватба! Проточила се една церемония - със зурлите му, с тъпаните му, с играчите му, а булката - света водица ненапита - мъдри ли се, мъдри. Влезли в черковата, застанали отвътре до вратата и чакат попа. По едно време, както си стояла тя, изведнъж прежълтяла, охнала и се хванала с две ръце през корема. Загърчила се оная ми ти невяста, засвивала се, заохкала, запъшкала и дорде се приготви попът за венчания - тя се окотила в черквата. Окотила се като нищо за срамотите! Е, станалото - станало, то срам се със сапун не опира, но не ми е там думата.
Техника, баджанак, техника и бързина! Това искам да ти кажа. На, пресметни сам: кога я прегледа тоя доктор, значи, кога й издаде свидетелство, че е честна и за пред хора, кога туй-онуй и кога свари да роди две кила и триста грама копелдаш!
Аламинут Просто! Аламинут и - толкоз!

[escrime]

Дамян Дамянов

Момичето

Облякло бе най-новата си рокля.
И с токчета под кротичкия дъжд
прескачаше усърдно всяка локва,
за да е чисто то пред оня мъж,

когото чакаше така отдавна.
Но той не идваше. И там навън
отекваха все тези крачки равни
като напевния дъждовен звън.

Прошумоля измокрена коприна,
прецапаха обувки през калта.
И аз разбрах, че покрай мен премина
най-тъжното момиче на света.


("Като тревата", 1966)

[knight-errant]

СМЪРТ, СМЪРТЧИЦЕ

Недялко Йорданов

** На Иван Радоев **

Смъртчице любима, смъртчице добра,
вече е към края нашата игра.
Дълго ти ме дебна, дълго аз се крих.
Весело ми беше, хубаво ми беше,
но се уморих.

Често съм те лъгал, мила моя, знам.
Спри на оня ъгъл и ме чакай там.
Няколко лалета ще ти набера,
смъртчице любима и неумолима,
смъртчице добра.

Строго ме следеше твоят поглед чист.
Кротко ти търпеше всеки мой каприз.
Цял живот избирах: подвиг или грях.
И не подозирах дълго ли умирах,
кратко ли живях.

Във реката Лета ти ме изкъпи.
С мраморна целувка очите ми склопи.
С нежните си пръсти косите ми среши.
Хубав запознай ме, весел запознай ме
с другите души.

Смъртчице любима, смъртчице добра,
вече е към края нашата игра.
Ето ме пред тебе - гол, студен, смутен.
Ти не ме оставяй и не ме забравяй,
и мисли за мен.

Цял живот избирах: подвиг или грях.
Дълго ли умирах? Кратко ли живях?
Може би осъден или оправдан -
аз - Иван светецът, аз - Иван светецът
грешникът Иван.

1996 г.

Красимир Обретенов

Морето е човек,забравил нещо

То тръгва към брега и пак се връща.
Припряно мачка синята си дрешка,
джобовете си трескаво обръща.

И ето че на пясъка се пръсват
вместо стотинки - мидени черупки.
Но магазините отварят късно,
а в тях какво ли може да се купи...

Човекът е море.Но той не знае
и в себе си да плува се опитва.
Ветрец, мечта и лодка взел под наем,
безгрижно плъзва се по мисъл плитка.

Животът е море.Но и смъртта е.
С морето вече всичко е сравнено.
Разкриха вече всичките му тайни.
А пък морето хич не го е еня,

защото е човек, забравил нещо.
Все тръгва към брега и пак се връща.
...С кого и в колко утре имам среща?
Заключих ли добре вратата в къщи?

Къде отивам?Кой съм аз?Забравих.
Морава, мор, морал, морфин, умора...
Мърморя ли?Е, спирам.Но тогава
кой ще усети тихата ми м о р е с т ?

Бях бурно вчера, казвате?Не помня.
Обърнах кораб?!? Как успях самичко!
...Въздъхва то, оглежда се бездомно.
Морето е човек,забравил всичко. . .


МОЛИТВА

Атанас Далчев


Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!

Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просяк.


Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.


И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език. . .
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.


1927 г.


Из "Вълкадин говори с бога" - Йордан Йовков

Кои са тез, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, има ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат, като всички хора? Как може да се тегли граница ей тъй е, детосе случи - да оставиш гробищата в една държава, а в друга - близките на умрелите? Да тръгнеш да идеш при брата си, сина си да тръгнеш да видиш - и да те срещне някакъв си чужд войник, дошъл кой знае отде, да насочи срещу ти пушка, нож и да каже: "Назад!" У дома си да си, и да те пъдят. Как може да става туй, господи, как?
Кой хвърля брат против брата и син против баща? Защо доброто го няма, а злото се шири? Да те подгони мечка, ще срещнеш вълк, да избягаш от оса - змия ще те ухапе. Няма милост, няма блага дума, няма почит. Защо, господи? Защо?
Когато купуват или продават нещо, на хората очите са в кантаря. А защо, когато съдят човека, когато животът му е на косъм, гледат през пръсти? Нема ли човек да разбере, че Милен не е направил нищо, че е прав, че е чист? Защо убиват невинния и защо притискат сиромаха? Защо, господи? Защо?
Земята ражда толкоз, колкото е раждала и по-рано. Защо има гладни, защо има голи и боси? А там, отвъд границата, що е! Чуждото се взема като свое, вкъщи в къта е седнал пришълец и пъди навън стопанина, праща го като добитък в яхъра. Старците са навели глави, мъжете стискат зъби и мълчат. Защо в таквоз усилно време криеш себе си, господи? Защо?"

[bobocamaro]

НЕ БОЙТЕ СЕ, ДЕЦА
Работиме много,
работим от сутрин до здрач.
Но хлеба е малко.
Но хлеба не стига, деца.
И ваште лица
са сгърчени вече от плач.
И ваште очи
са сухи и неми -
такива големи,
мъчително тъжни очи...
И в тех е стаен
ужас свиреп:
Х л е б!
Х л е б!

Послушайте, малки,
послушайте, мънички мои, -
така е днес,
наверно било е и вчера.
И аз, понеже нямам храна,
понеже нямам с какво,
ето на:
ще ви нахраня със вера. -

Ще дойдат години
и ний ще ги стигнем водите
ще впрегнем в бетонен ръкав.
Не ще ги изпуснем, нали?
Ще ги впримчиме здраво.
Ще им кажем:
"Така ще вървите!"
И те ще тръгнат така!

Ще имаме хлеб тогава.
Ще имаме хлеб!
И радост в очите ще имате,
мънички мои.
Имам ли аз,
то значи да има за теб,
имаш ли ти,
то значи да има безброя.

И толкова хубав ще бъде
тогава живота.
И днешната плесен
ще бъде безкрайно далеко.
Ще пееме всички.
Ще пеем, когато работим,
но радостни песни,
които ще славят човека.

И, ако случайно
и аз остарея, тогава
ще гледам от своя прозорец
далечния път,
ще гледам как вие се връщате,
бодри и здрави,
и тихо ще шепна:
"О, колко е хубав светът!"

Така и ще бъде!
А днеска оскъден е хлеба.
На вашите майки
гърдите са сухи сега.
Да хленчим - не ще ни помогнат
и хленч не ни трябва.
Но мен ме притиска
жестока, дълбока тъга. -
За вашто "сега"
е горест стаена във мен.
Ала
не бойте се, деца,
за утрешния
ден!
Никола Вапцаров

[knight-errant]

Из "Последна радост" - Йордан Йовков

В някой горещ летен ден дядо Слави влизаше в кафенето на Ачика. Той не поглежда никого, никого не поздравява, сяда настрана и без да проговори, с един само къс и величествен знак си поръчва кафе. След това снема шапката си, отпуща глава на гърдите си, заглежда се прехласнато в пода и тъй силно изпъшква, че обръща вниманието на всички.
- Какво има бе, дядо Славе? - питат го.
- Какво ли? Какво ли? Огън гори на главата ми бе, хора! Кое време е, а ? - Жетва. Сто и двайсет хиляди жетвари съм турил на чифлика си. Сто и двайсет хиляди! Искат хляб, искат вода, искат пари. Огън гори на главата ми, ви казвам, огън!
Той е зает много, няма време за губене, изпива кафето си шумно и на големи глътки, става и си излиза сред внушителния звън на безбройните си медали.

Люцкан се спира под прозореца, поздравява, взема цяла китка розови зюмбюли и с една галантност, в която се съглежда не умение, а продължителна дресировка, кланя се и я поднася на Цветана.
- Зюмбюли - напевно говори той. - Радост от сърце!
Това е само емблематичното значение и веднага той прибавя най-важното - говора на цветето:
- Щастлив съм и любовта ми дава надежда!
Разбира се, Люцкан е далеч от мисълта да придава на тия думи нещо повече от общия смисъл, който те имат в неговия речник за символичното значение на цветята. Но Цветана разбира добре всичко. Защото едвам вчера той беше й поднесъл друга китка с думите:
- Полски маргаритки. Сърдечна простота. Моята любов е чиста!

Единият войник избяга. Изведнъж Люцкан се намери лице с лице срещу тоя, който беше надвит и ограбен. Какво страшно и обезобразено от яд беше това лице! Погледът му, помътен и див, се спира върху несъзнателната усмивка на Люцкана, злобно се насочва и към бялата хризантема.
- Ти какво се хилиш пък бе? Виж го ти! И с китка!
Доде Люцкан се усети, той грабва хризантемата, хвърля я на земята и безжалостно започва да я тъпче с ботушите си.
- Чакай! Недей, моля ти се. Чакай, какво... Ама защо тъй... Изкривеното от яд лице на войника се обръща още веднъж към него.
Последва груба псувня.
- Хората мрат от глад, а той с цвете се закичил.
Люцкан поглежда към земята и от хризантемата не вижда ни следа, поглежда и подир войника. Очите му се премрежват от сълзи.

Проследи посоката на погледа, проследи и протегнатата ръка. Очите му срещнаха белия цветец, леко разклатен от вятъра. Той спря коня си и още веднъж се вгледа в трупа. "Бедният! - помисли той. - В последната си минута той като че се е мъчил да откъсне това цвете!"

[fifcho]

Обяснение в любов

Обичам те с тялото си -
ти му връщаш звънтежа
и безумството,
наречено иначе младост.

Обичам те със ума -
ти капваш отрова във мисълта ми,
будиш страстта да ти бъда равна,
мъката - себе си да надмина...

Обичам те с майчинското у мене -
очите ми са отворени
за твоята мила суетност,
за пристъпите на малодушие,
за умората,
за страха ти от болката
и от смъртта...
Тогава те прегръщам най-нежно.

Обичам те с въображението си -
ти си моят съучастник
в празничните ни игри,
в детинските панаири,
в поклоненията ни
сред води и дървета.
С тебе ставам магьосница,
звездобройка,
поет...

Обичам те с тъгата си.
С неуютния хлад на стареенето.
Със женския ужас от самотата.
С най-горчивото чувство -
за предела на дарбата.

Обичам те с дрехата си,
която те докосва
и с думите, които трудно намирам,
обичам те с целия свят -
защото си в него.

С малкото си пръстче те обичам,
обичам те по навик -
и като начеващо чудо,
обичам те унизително,
обичам те тържествуващо...

Как още да ти го обясня?
- Все едно, че пиша
върху водата...

Станка Пенчева

[GREEN_lADY]

Прощално

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и далечен гост.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в марака да те видя .
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

[knight-errant]

Из "Време разделно" - Антон Дончев

И ние не можехме да видим Беломорска Тракия, Пирин, Рила и Балкана, ала гледахме сърцето на Родопа, оградено от пръстена на пожарите. А имаше да се гледа много, защото Родопа е велика планина, та има голямо сърце.
Връх зад връх и било зад било се редяха на юг, на запад и на север от нас. И в синевината на вечерния здрач планината приличаШе на вледенено море и белозелените пасища приличаха на петна пяна, а тъмнозелените гори — на морски бездни. И ние виждахме само гребените на вълните, а долините и реките, които слизаха между тях, не се виждаха. И високи била скриваха нови върхове зад себе си.
Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш — ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си.
И овчарите гледаха Родопа, а пък аз гледах лицата им, изваяни от вятъра. И виждах, че погледите им са обърнати навътре. Не, гледаха те само бледите сенки на пасищата и тъмните сенки на гората, не виждаха само вълни и бездни, а нозете им стъпваха по пътеките, както са стъпвали хиляди пъти досега, изкачваха връх след връх и надничаха в пропасти, пресичаха поляни, на които знаеха всеки камък, и гори, в които знаеха всеки дънер. И стъпалата! им усещаха твърдата трева, а челата им разтваряха вейките на елите. И устата им леденееха от потоците на Родопа, а гърдите им се издуваха от песните й. Пълни бяха горите й с дървета, от които дялаха люлки за децата си, пълна беше земята й с костите на бащите им.
Вятърът се усилваше, пищенето на щурците ставаше все по-тревожно и те се криеха в пукнатините на скалите, за да не ги отнесе вятърът. А овчарите стояха с лице към него и никой не мигна, и никой не проговори. От време на време някъде в краката ни пропищяваше щурец и писъкът му светваше върху разляната обща жалба на другите далечни щурци, сякаш тежка капка равномерно падаше върху придошла разляна река.
И Родопа гореше. Горяха нозете й, горяха косите й. Жена беше; това, майка, затова овчарите й викаха Родопа и се сърдеха, когато някой речеше Родопи. Защото много планини се обичат по-малко от една планина. Балканът е баща, изправен и силен, каквото трябва да бъде всичко мъжко, Родопа е майка, която зачева и ражда, легнала по гръб, с очи към небето. Син жали баща си, ала го жали, както се жали мъж. Син жали майка си, както се жали жена. И майчините мъки по болят.
Ала синове ли бяха тия хубави мъже на Родопа планина? Не бяха ли те самата планина и не гореше ли огънят техните нозе, не пълнеше ли черният дим техните очи със сълзи?
Не завиждайте вие, други планини, на любовта им към Родопа. Велика планина е Родопа. Великомъченица е Родопа планина, завиждайте, планини, на Родопа. Много е страдала тя и сега идеха нови тегла.
И падна нощ. А облаците се вдигнаха, та се показа луната! Насрещните склонове на планините се заоблиха и омекнаха, забулени от светлината, като тяло на жена от тънка дреха. Три самотни, разкривени борови дървета излязоха напред и почерняха, а луната зад тях просветля. Бяла, лека мъгла изпълни долините, та тръгна нагоре по склоновете. И се виждаха всички багри, както през деня, ала странни и мъртви. И хората хвърляха сенки, черни като катран, по-черни от сянката, която хвърля слънцето. Стана студено.

[bobocamaro]

На днешния ден през 1979 година умира поетесата Петя Дубарова, и остава завинаги на седемнадесет години..

Да си спомним за нея..поклон пред светлата и памет.

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…”;

[theraven]

Много жалко, че темата угасна... Рядко влизам напоследък, но днес искам да споделя с вас това:

Писмо до Васил Левски (написано от Таня - ученичка 11 клас)

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Остани в незнайния си гроб! Добре си ти!
От там не виждаш... съдбата на достойния ни род.
Не виждаш майките, които днес не раждат, стариците край кофите за смет.
Бащите с джобовете празни, в ръцете с куфари и здравец за късмет.
Децата ни са вече на изчезване. Селата мъртви. Пусти градове.
Строим хотели, паркинги, гаражи.
Край просяка минава беемве.
На пътя към Европа се продават в ръцете с кукли малките моми.
Те детството си в сънища сънуват, стаена скръб в очите им гори...

Спи, Дяконе! Не се събуждай!
Добре си там под тази черна пръст.
Завиждам ти за туй, че не дочака мечтите си, разпънати на кръст...

[Presian]

Как няма да угасне темата, като става дума за книги и четене като цяло... Ако беше пуснал тема "Боли ме безименния пръст на левия крак,какво да правя?" или "Как да кача мощността на голф 2 1.6?" нямаше да е 3 страници, а 33...

И за да не съм съвсем офф:
Едно от любимите ми неща на Яворов



На Лора
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!


Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!

Знам, че темата е за български автори, но това е от любимия ми аглийски поет от епохата на Романтизма:

Kubla Khan or, a Vision In a Dream by Samuel Taylor Coleridge:

In Xanadu did Kubla Khan
A stately pleasure-dome decree:
Where Alph, the sacred river, ran
Through caverns measureless to man
Down to a sunless sea.
So twice five miles of fertile ground
With walls and towers were girdled round:
And there were gardens bright with sinuous rills,
Where blossomed many an incense-bearing tree;
And here were forests ancient as the hills,
Enfolding sunny spots of greenery.

But oh! that deep romantic chasm which slanted
Down the green hill athwart a cedarn cover!
A savage place! as holy and enchanted
As e'er beneath a waning moon was haunted
By woman wailing for her demon-lover!
And from this chasm, with ceaseless turmoil seething,
As if this earth in fast thick pants were breathing,
A mighty fountain momently was forced:
Amid whose swift half-intermitted burst
Huge fragments vaulted like rebounding hail,
Or chaffy grain beneath the thresher's flail:
And 'mid these dancing rocks at once and ever
It flung up momently the sacred river.
Five miles meandering with a mazy motion
Through wood and dale the sacred river ran,
Then reached the caverns measureless to man,
And sank in tumult to a lifeless ocean:
And 'mid this tumult Kubla heard from far
Ancestral voices prophesying war!
The shadow of the dome of pleasure
Floated midway on the waves;
Where was heard the mingled measure
From the fountain and the caves.
It was a miracle of rare device,
A sunny pleasure-dome with caves of ice!

A damsel with a dulcimer
In a vision once I saw:
It was an Abyssinian maid,
And on her dulcimer she played,
Singing of Mount Abora.
Could I revive within me
Her symphony and song,
To such a deep delight 'twould win me,
That with music loud and long,
I would build that dome in air,
That sunny dome! those caves of ice!
And all who heard should see them there,
And all should cry, Beware! Beware!
His flashing eyes, his floating hair!
Weave a circle round him thrice,
And close your eyes with holy dread,
For he on honey-dew hath fed,
And drunk the milk of Paradise

[dinkonikolaev]

ВЯРА


Ето - аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.

С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! -
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!

Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
"Как, искаш ли час да живееш?"
Веднага ще кресна:
"Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!"

За него - Живота -
направил бих всичко. -
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.

Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.

Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? -
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.

Какво ще остане
от мене тогава? -
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право -
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.

Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?

А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! - Не струва! -
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!