Мнениеот anonym0us » Нед 15 мар 2015 20:51
"Един мъж починал внезапно.
Видял, че Бог приближава към него, носейки един куфар. Той му казал:
— Сине мой, време е да тръгваме.
Човекът учуден попитал Бог:
— Аз? Точно сега ли? Имах толкова планове.
— Съжалявам, сине. Но играта свърши. Настъпи моментът да си тръгваш.
— Какво носиш в тази куфар? — попитал човекът.
— Това, което ти принадлежеше на земята.
— Моите вещи? Това са моите неща?
— Съжалявам, сине, материалните неща, които си имал, никога не са ти принадлежали. Те бяха на земята.
— Може би носиш талантите ми?
— Съжалявам, сине, но те никога не са били твои. Бяха от обстоятелствата.
— Носиш приятелите ми?
— Съжалявам, сине, но те никога не са ти принадлежали. Те бяха част от пътя.
— Носиш жена ми, децата ми?
— Съжалявам сине, те никога не са ти принадлежали. Бяха от сърцето ти.
— Може би носиш тялото ми?
— Съжалявам, сине. То никога не ти е принадлежало. Беше от прах.
— Може би душата ми?
— Съжалявам, сине, но тя никога не ти е принадлежала. Беше моя.
Тогава мъжът, изпълнен със страх, отворил куфара, който носел Бог. Видял, че е празен.
Със сълзи от страдание на лицето си мъжът казал на Бог:
— Никога ли нищо не съм имал?
— Сине, всеки един от моментите, които си преживял, беше твой." — "Притча за единственото нещо, което ни принадлежи"