
Честит празник, колеги! Ако мога да си пожелая нещо на този ден, то би било да бъдем малко по-добри един към друг!

3 март 1878-а. Сан Стефано.
„Ръми дъжд. Тълпата е възбудена до краен предел. Към 5 1/2 човешкият мравуняк се раздвижва. Задава се каляска с два коня. В каляската е граф Игнатиев, който държи текста на мирния договор. Каляската е ескортирана от двама казаци на коне и двама конници с фесове – адютантите на Савфет паша. Генералът подава на Великия княз текста на мирния договор и рапортува с радостен глас и сияещо лице: „Имам чест да поздравя Ваше Височество с подписването на мира“. Гръмко „ура“ оглася околностите. Великият княз Николай преминава в тръс с коня си пред редиците на строените войски, спира по средата, издига двете си ръце и се провиква със силен глас: „Момци мои, мирът е подписан! Ние смазахме турците!“ От всички гърди се изтръгва гръмовно „ура“…“
Това пише Жорж Ардуан с псевдоним Дик дьо Лонле – френски журналист, писател, художник и доброволец, преминал с руските войски от Плоещ, където Самарското знаме е връчено на българските опълченци, през Дунава и Свищов, Плевен и Шипка, Пловдив и Одрин, до Сан Стефано. Неговите гравюри в „Le Monde Ilustre“ и „La Moniteur universel“ вдъхновяват две от най-известните платна, посветени на боевете при Шипка – на Димитър Гюдженов и Алексей Попов.
3 март 1878-а.
Това е краят на един океан унижения, кръв, смърт и гибел.
Краят на 5 века „мъки и гнусотии, най-противни на човечеството и свободата на съвестта“; на „гнусавото, невярно и безчеловечно тиранство“; на „всекидневните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабнати деца, обезчестяването на девойките и на жените ни“; краят на робството, това „гнило и варварско“, „беззаконно и проклето зрелище“, което стои пред очите на „уж свободолюбивите г-да европейци“, но „на нашият предрезнал глас – никакъв отзив“. Така Левски описва милото и любезно „присъствие“.
3 март 1878-а.
Краят на този „страшен хомот, гъбясал от векове и запрегнат с ятаган“; на „дивият, варварският и безчовечният турски ярем“; на тези „вериги, ръждясали от кръв и сълзи; вериги, в кои са заковани ръце и нозе, ум и воля“; на „страшното варварство“, на „държавното зверство“ на една империя, където „се подиграват с имотът ти, с животът ти, с трудът ти, с децата ти и с най-свещените предмети на твоето човеческо съществование“, където българинът „е роб, и роб безусловен“; краят на „това нечуто в Европа робство“, което „цивилизованите европейски вълци“ защитават с „харемна дипломация“ заради „политическия си кеф“. Така Ботев „възпява“ благотворното „съжителство“.
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Върни се в “ОФФ-Топик - други”
Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 52 госта